Мила Shipiwa – българската фея от Амазония


Мила Банкова е интересна млада жена. Всъщност е много повече от това. Тя е свободен дух, който се отказва от удобствата на западния живот, за да прокарва пътища между културите и да покаже какво означава да бъдеш доброволец през 21-ви век. След 5 години в държавния университет в Милано и добри предложения за работа, зарязва всичко, за да срещне съдбата си в Перу. Тя я завежда в бедното Пуерто Малдонадо. Тогава е на 26 г. В продължение на 2 г. подпомага, опознава и обиква децата на Амазония. Като представител на хуманитарна организация, Мила допринася за създаването на помещение за хранене за семействата в най-затруднено положение, както и на читалище за децата. За тях светът вече изглежда по-различен, сред пъстротата на организираните дейности като театър, художествени занимания, спорт. Хлапетата пишат приказки, рисуват. Всичко това Мила събира в книгата „Писмо до теб от Амазония”, съдържаща детски авторски приказки, легенди, рисунки и снимки, дело на тамошни хлапета, описания на плодове, билки, странни рецепти и споделени тайни. Средствата по издаването й тя се опита да събере чрез пътуваща изложба.

След прекараното време в родината, Мила отново позволи на „дивото” в себе си да надделее и пак замина за Перу. Най-интересното е, че след годините прекарани там и общуването с хората на тази интересна страна, тя се е сляла с тях и чисто визуално. Кожата и е придобила онзи характерен смугъл цвят, а очите й винаги се усмихват.

 



МИЛА БАНКОВА:

Животът е като влак. Не е важна крайната спирка, а пътешествието...

 

- От срещата ми с теб минаха три години, затова ще те помоля да ми разкажеш как се стече животът ти, в каква посока пое? Разбирам, че си се върнала в Перу. Какво се случи с книгата „Писмо до теб от Амазония”? Успя ли да я издадеш?

- След като цяла година събирах пари, за да издам „Писмо до теб от Амазония”, най-накрая излезе от печат в края на 2009-та под формата на книга-календар. Успях да я продам за нула време, благодарение на многото хора, които ми помогнаха. Беше невероятна година. Обикалях с пътуващата изложба из различни градове на страната, по училища, фестивали, голямо пътешествие. В България не намерих издателска къща, която да е съпричастна към каузата ми. При всички положения щях да събера 15-20% от продажбата и то незнайно кога. Затова се наложи да организирам сама всичко. Така успях да събера 6000 лева от продажбата на 500 екземпляра. Не са много пари, но с тях направихме чудеса с децата в Перу, за които ще разкажа по-долу.

Междувременно записах магистратура „Антропологически изследвания на Средиземноморието и Балканите” в Софийски университет и спечелих стипендия за последния семестър в Италианския университет в Рим. С нея последствие успях да замина за Перу. Слава Богу, нещата станаха като наредени от само себе си. Тръгнах през март 2010-та.

 

- Как те посрещнаха?

- Разказах на децата за цялото ми приключение и за парите. Казах им сами да изберат какво да правят с тях. Решиха да се отправят на пътешествие до Мачу Пикчу и така, тръгнахме на път. Обикаляхме музей, изложби, концерти, спектакли… Накупиха си сувенири, за пръв път се возиха с влак, видяха и Мачу Пикчу. Беше наистина уникално културно пътешествие, в което да опознаят родната си култура. С останалите пари купихме книги за библиотеката, боядисахме нашия център с етномотиви от джунглата и си направихме кино, за което ни помогна и пътуващата група „Номадас Перу”. Мнoгo дейности реализирахме, откакто се върнах. Децата, които писаха книгата, вече не са съвсем деца, а тийнейджъри. Вече са на друга вълна, динамично хормонална :).

 

- Казват ти Мила Shipiwa. Какво означава?

- Шипива идва от племето шипибо. Някои приятели, тук в Пуерто, ме наричат шипива, римува се с Мила, защото знаят слабостта ми към тази етническа група. В България донесох ръкоделия шипибо, който показах на изложбата. Шаманът, с когото работя от години също е шипибо (за повече инфо: http://perumiwa.blogspot.com/2009/02/blog-post.html).

 

- Докато хората работят за пари, ти работиш за хората. С какво се занимаваш сега? Как са децата?

- Миналата 2012 г., за пръв път откакто работя с тези деца, получих заплата. Финансира ме асоциация от Италия. Не тази, с която сътруднича тук в Перу, а друга, която одобри мой проект и ме подпомогна. В същото време, 4 месеца след като дойдох в Перу, ми подариха парче земя. Не можех да повярвам. Определено, Перу и джунглата сякаш искаха да ме задържат тук и ми направиха огромен подарък за всички безплатни усилия, които положих в помощ на децата. Лека-полека си построих малка колибка и сега живея наистина в джунглата.

Миналата година имах предложения за работа и в други социални проекти с деца. Например превенция на дрога в училищата в Пуерто Малдонадо. Тук има огромен проблем с отпадъците при изработката на кокаин. Казва се паста басица, която се продава евтино и е подобно на хероина, като следствие на емоционално, физическо и социално ниво. Мнoгo младежи умират и кажи речи във всяко семейство (които тук са доста мнoгoбройни), има по един член закачен за тази дрога. Така че поработвам. Вече съм на 30-ет и имам други по-лични приоритети. Затова започнах да се занимавам понякога и с туризъм, а също и с аяхуаска церемонии. На мнение съм, че от социалната дейност не трябва да се печели.

 

- Малцина споделят мнението ти.

- Трябва да има механизми, чрез които човек да обменя опит и да бъде полезен. Наистина 80-90 процента от неправителствените организации печелят добри пари от човешките неволи. Видяла съм доста хора, които извличат икономическа изгода от социалните дейности, а дори и понятие си нямат от тях. Например в България, в Министерството на социалната политика, както и в чуждестранни НПО-та. Слава Богу има и чудесни проекти на млади българи, които заслужават възнаграждението си в БГ чрез евро и други фондове. Лично аз започвам нов етап от живота си, в който не искам да печеля от социална дейност, а да помисля за себе си в личен план и за семейството ми. Мисля, че човек трябва да отделя време и енергия за приоритетите, които си поставя.

 

- Успяваш ли все още да бъдеш себе си?

- Според мен, успявам. Нямам проблем с това. Човек минава през красиви и лоши моменти в живота, затова се уча от всичко. Благодарна съм за всичко хубаво и неприятно, което ми се е случило. Без едното няма да го има другото, такива са физическите принципи в живота. Чувствам се щастлива. Това, на което ме научи Перу, е че каквото и да става, животът е като влак. Не е важна крайната спирка, а пътешествието, важно е как гледаш и как реагираш на това, което ти се предоставя. Учудвам се понякога на самата себе си, че като се случи нещо лошо и седя, и се хиля като перуанзит. Изгубих си цивилизованите навици… Кой знае!

 

- Беше казала, че изборът към самия себе си е важен и лесен. Много хора не мислят така. Може би е лесно да избереш, но така ли е и да го отстояваш?

- Не знам за другите, но щях да съм много тъжна, ако не се бях престрашила да тръгна на път през 2006 г. и да дойда в Перу. Последствие ставаш силен и просто няма начин да се върнеш към старото. Мисля, че всеки има свой път и трябва да изживее трансформациите в живота си. Ако не бях живяла в най-мръсния град на света - Милано, нямаше да тръгна да търся тропическата гора. Човек е отговорен за самия себе си и в крайна сметка решава какво да предприеме в живота си. Когато дойдат болести, те идват, за да ни кажат, че нещо не е наред, че енергията ни е в битка с околния свят и явно трябва да се сетиш да промениш нещо. Ако не се престрашиш, това неравновесие те изяжда. В един момент си даваш сметка, че ако не си щастлив, трябва да направиш нещо. Ако не отстоявам изборите си, просто не знам какъв ще е смисълът тогава. Разбира се има моменти, в които се чудиш какво става, но постепенно нещата се нареждат.

Най-важно е за какво мечтаем, защото в това се превръщаме. Когато спрем да мечтаем идват депресии, болести, проблеми.

В Европа животът е голям стрес, дават ти хапче за всичко, хората бързат, угрижени са. Тук, когато съм болна ми казват: „Голям късмет, браво, сега ще имаш време за себе си” и хоп, даваш си сметка и го лекуваш. Аяхуаската например, лекува всичко, защото ние сме всичко.

 

- Това е начин на мислене, който не вирее много на Стария континет.

- Мога да дам пример с хормоналните проблеми. Страдала съм до 25-тата си годишнина. На тринадесет ми предписаха хапчета - било нелечима болест. Едни поликистозни яйчници, голяма трагедия било… Но защо никой не ми каза истината повече от 10 г. в Европа?! Нито в България, нито в Италия където живях, ходих по най-добрите специалисти. Когато проблемът ме сполетя в Перу, отидох при първия доктор и той ми каза: „Виж, вие жените сте различни от мъжете, когато имате проблем страдате много и го приемате тежко. Има три варианта: тази болест да си остане същата и все така да имаш проблеми, другият вариант е да се влоши, недай си Боже в някоя миома, и третият вариант е да търсиш спокойствието в себе си и да не приемаш нещата толкова на сериозно”… Това ми каза кварталният доктор на джунглата, гинеколог, не знахар! И така предприех пътешествие за изучаване на напрягането ми и на стреса, в който можех да потъна. Каза ми, че всичко зависи само от мен, хапчетата ще ми изпише колкото сега да ми мине, а после е мой ред. В началото се уплаших, защото върху плещите си поех голяма отговорност - мен самата. Е оттогава насам не съм имала проблеми. Разбира се, аяхуаската е растение, което много ми помогна. Тя е от този тип индианска медицина, която лекува човек цялостно. Другата страна на тази болест-проблем е, че на менструацията в Европа се гледа като на нещо срамно, табу, мръсно, грозно, а всъщност това е моментът жената да опознае себе си и вътрешната си сила. Този период е невероятна система да достигнеш физическо и психологическо благосъстояние. Това е момент на инициация (в антропологически смисъл) – натурален процес да се докоснеш до неординарно състояние на съзнанието, което дава сила на самосъзнание, мъдрост и интуиция. Това е магията на жената. Ако потискаш тази сила и енергия, ставаш истерична, защото не приемаш че си циклична. И понеже жените искат да са еманципирани, разбират понякога равнопоставеността на половете като че ли сме еднакви. А ние изобщо не сме еднакви, даже сме много различни, но имаме равни права. Затова жената трябва много да внимава и да се грижи за себе си в този смисъл.

Западният човек продължава да си мисли, че е нещо повече от хората, живеещи в т.нар. страни от третия свят. Какво ни пречи да спрем да слагаме измислени граници и да вкарваме хората в категории, като беден – богат, бял – червен и т.н.

Не знам, явно белите наистина са големи висшисти. Дори майка ми - като чу, че ще се женя за индианец й прилоша, каза че ще сложи дърво в хола за внуците и ме попита дали ходи с пера. Пречи ни цялата система, но в Перу също има расизъм. Това е човешки феномен, няма как, такъв е животът. Може би хората не са познали истинското щастие и се крият в черупките си, за по-сигурно…

 

- Докато едни харчат милиони с лека ръка, други умират от глад. Промени ли се нещо за последните 3 г. в отношението на правителството към хората, най-вече децата, към горите на Амазония?

- Да, много. Определено Перу в момента е в прогрес. Дори в учебната програма в страната се наблюдава напредък, като цяло в образователната система, защото това е главният проблем тук. Не толкова недостигът на храна, колкото недостигът на образование и липсата на възможности. Според мен с новото правителство и оянта умала (така се произнася, иначе се пише Олланта умала), има доста напредък в различни сфери, главно икономически растеж, много, много се е променило всичко. За съжаление обезлесяването на Амазония е факт, както и златодобивът в джунглата, извличането на петрол, има множество социални проблеми и с околната среда. Но има и доста хора, които се борят усилено срещу това.

 

- Защо ние не можем да се радваме на живота? На какво се дължат усмихнатите им лица? Какво ги кара да се чувстват щастливи?

- Мисля, че причината е в липсата на свободно време. Човек има нужда от балансиран живот, да е в контакт с природата. Например, доказано е, че най-щастливите хора на света са от етноса „сан”, така наречените бушмени, които живеят в Ботсуана, Южна Африка, Зимбабве, в тези зони. Тяхното равновесие между здравословна храна, свободно време и социален живот, е като перфектна математическа формула. За съжаление светът живее в матрица и трябва да работиш нон-стоп за другите, буквално за тези, които ни управляват, нали всички си дават сметка за това, ако обаче цялата тази енергия се вложи да живееш природосъобразно, хем ще си по щастлив, хем ще си по-здрав.

 

- Какво губим по пътя към Цивилизацията?

- Не губим, тук сме да се учим, ако не се научим, поне ще сме цивилизовани… Ха-ха-ха-ха и така ще можем да сме по-бели и по-богати. Аз доста почернях тук.

 

- На какво те научи животът в Перу? С какво те промени? Оказа ли влияние върху възприятията ти за живота и света?

- Перу ми даде повече спокойствие и възможност да реализирам много мечти. Освен това тук винаги мога да си намеря работа, докато в България е пълен ад за мен - от викането на хората, до мрачните им физиономии и липсата на работа. Но това е в моя живот, може би един перуанец би бил щастлив в България, сред люляците и черешите на нашите пейзажи. Обожавам джунглата, реките, животните, това огромно биоразнообразие, тази магия която носи тропическата гора. Тя може и да те подлуди, ако не си силен, но за мен е здравословна, и е учителка. Честно казано,сега съм в процес на преоткриване на Перу. Имала съм моменти, в които да се дразня на хората и да отричам това общество. Слава Богу, намерих човек, който да ме докосне до нови измерения на живота - така наречената простота, простите неща в живота чрез спокойствие, не знам как да го обясня това просто нещичко!

 

- Какви са желанията и целите ти?

- Имам за цел да се занимавам с туризъм, но нетрадиционен. Да посрещам хора и да им помагам да опознаят тази част на Перу и на джунглата, а не да отсядат за 3 дни в скъпи къщи. Искам да продължа да уча традиционна медицина, аяхуаска и някой ден да мога да доведа и моя учител - шаман шипибо в България и да проведем истински церемонии. Имам идеи за доброволчески програми в Перу, да посрещам например групи от България, които да работят в областта на земеделието или с деца. Също така се уча на градинарство и земеделие, това за мен е най-добрата медицина, да работиш с растения. Лека полека, постепенно ще си се наредят нещата, дай Боже!


Какво четем:

🔴 Ивет Лалова стана европейска шампионка!

🔴 Оригинална шкембе чорба

🔴 България тръгна с обрат и 3:2 над Дания в Европейската лига във Варна

Източник: formalno



Коментари



горе