Българи, обичайте и милейте за родното си кътче!


„На гурбет отивам, на печалба,
майка, братя, сестри ги оставям,
моя убав Петрич го забравям.
Тежък гурбет, майко, и печалба,
душа стенка, плаче, все е жална.
Немам тебе, майко, братя, сестри,
блага дума с некой да си кажа.
Само чакам, майко, да се вратам,
тебе, братя, сестри да прегърна,
моя убав Петрич да си видам.
И кат Господ реши да си ме вземе
в мойта родна земя да се скротам...“

Атанас Стоянов
(тъпанджия, родом от гр. Петрич)
 
  Веднъж учителят ми по тъпан дойде при мен и ми продиктува да запиша тези редове (текст за песен), родени от душата му и посветени на родния му град. Живял е там обаче само през първите си седем години. Трогна ме и усетих носталгията и големия му сантимент. Замислих се по-надълбоко, заразих се от тази приказна омая и сякаш даже заобичах въпросното градче, въпреки че никога не съм го виждала. Дълго гледах текста на бюрото пред мен, признавам си, и така реших да напиша статия по темата за привързаността към родното кътче.
  Винаги съм се чудела на хора, които не уважават родния си град или село, та ако ще това село да е малко и едва ли не да го няма на географската карта. Не разбирам и хора, които лъжат откъде са, когато ги попиташ в прав текст. Какво му е трудното да кажеш, че си от това или от другото село. Голяма работа! Честа практика е да се казва, че си от града, а не от селцето, което е примерно на 15 км от въпросния град. Що за маскарад?! Кому е нужен?!
  Аз мога да кажа за себе си, че уважавам хора, които са се преместили в друг град или дори друга държава с цел да се реализират и да просперират.  Или са дошли от село в града заради безпощадната урбанизация. Едно голямо БРАВО за тези хора. Възхищавам им се. Аз не знам дали мога да се справя. Уважавам ги, защото първо са се разделили с родната си земя... целунали са я за сбогом и после са отишли там, нейде далеч, да дирят щастието си, да печелят пари и да създават семейство и деца... и тия деца нерядко не познават земята, на която принадлежат, нерядко не знаят и майчиния си език. Тъжно! Пиша тази статия със сълзи на очите. Тежко е! Боли, душата непрестанно „стенка“ ако трябва да използвам думата от стихотворението по-горе! 
  Някои хора страдат дълбоко за родния си край, всъщност грешка – ВСИЧКИ го правят, просто при една част от тях е скрито и тайно. Други пък стигат дотам, че даже се поболяват от носталгия по родното си местенце, не издържат и умират скоро след преселването си.
  Става ми едно мило и някак си мъчно, съчувствам им. Ухх! Толкова е очарователно и носталгично, когато видиш как някой обича истински своето градче или селце, а е далеч от него. Колкото и да е добре приспособим един човек, колкото и добре да се е вписал в пейзажа на новия град, колкото и да е оправил дори диалекта в говора си (или да е научил перфектно новия език), той все пак няма как да изтрие онова чувство на принадлежност в сърчицето и душичката си. А и, според мен, не е нужно да го прави! Всеки носи характера на родното си място, носи парещото слънце на юга в гърдите си или пък суровото добродушие на севера или пък морската сол на изтока в косите си. И да, точно така, всяко място носи специфичен нюанс в характера на човека. Затова всички сме шарени и пъстри като една богата, красива българска носия! Истина е, че не можем да слагаме хората в калъпи или да ги категоризираме (самата аз съм против това), но такъв единен елемент все пак съществува и той е съвсем естествена съставка от тази огромна духовна принадлежност. Друг е въпросът вече кой как си го интерпретира и пречупва през личните призми и какво е семейното възпитание, което е повлияно от въпросната обстановка. А когато хората живеят в една малка общност, те неизменно се повлияват много силно от ближните си, както и от обичаите и нравите на даденото място като цяло. Ето защо и ритуалността и автентичната българщина е запазена в най-голяма степен именно в малките градчета и селца, а не в космополитните „мегаполиси“. Хората, които принадлежат към едно и също родно място, до някаква степен си приличат – разбира се, не изцяло, но там някъде една невидима нишка ги свързва помежду им. Всяко място носи един генетичен код и дадени черти на поведение и на мислене.
  Тук следва да допълним и че когато даденият човек се премести да живее на друго място в твърде ранна детска възраст, той много бързо попива като гъбка енергията и нравите на новия град или село. Децата са много лесни за превъзпитание в условията на новото място. Но все пак, колкото и места да обиколи и в които да живее и да се развива като личност, това дете не бива да забравя ОТКЪДЕ Е, защото това му помага да се самоопредели, а не да е вечният чуждоземец, вечният „Englishman in New York“. И когато го попитат от кой край е, гордо да каже името на градчето или селцето си и да го опише с любов и уважение пред непознатия си събеседник. С една дума да накара дори събеседника си да се влюби в родното му местенце. Тук е съществена ролята на родителите и роднините да предадат на детето уважението и обичта към корена, към родната земя. Нали именно това трябва да дадем на децата си – корени и криле?! Но за целта е необходимо на първо място ние да ги имаме и да осъзнаваме собствената си принадлежност. Както и да го заявим гордо пред себе си, а не да се притесняваме от този факт, за Бога!
  Няма по-хубаво чувство на планетата от това да се приберем в родния град (или село), да отключим портата и да влезем в къщурката от детството си или да отидем в градината, да седнем в средата и да се порадваме на стръкчетата тревичка. А пък дори и вече да нямаме къща там, поне да минем през същото местенце, през онази китна мъничка уличка, да усетим специфичния аромат и душата ни да се упои от разнеслата се навред мемоарност. Еххх... там и цветята ухаят по по-различен начин, дори и да са същите цветя, които цъфтят навсякъде другаде. Уж всичко е същото като на други места в родината, но не точно, не точно! Там е само подобно, приблизително същото, а тук.. тук си е истинското, пълноценното зареждане... истинският атавистичен копнеж и истинската машина на времето. Представям си, че ние сме телефони или компютри например и нашите родни места са огромните ни зарядни устройства, без чиито енергиен заряд не бихме могли да живеем щастливо и пълноценно.
   Хора, сънародници, призовавам ви да не чакате другия месец, другата година или следващото десетилетие, за да посетите родното си кътче, родната си уличка, родния си дом. Направете го още сега, още в този ден, а не тогава, когато ще е късно и вече ще сте се „скротали“ на метър под родната ви земя! Родният ви край ви обича и тъгува за вас. България ви обича и ви прегръща!!!
  П.С. Пиша ви го в качеството си на човек, който е роден в град София и чийто летни ваканции минаваха в село Смочево, недалеч от град Дупница. Винаги, когато имам възможност, посещавам селото си и отивам в градината, където хапвахме вкусни домати и домашно сиренце и комат хляб с дядо и баба. Не пропускам да ходя... когато ми залипсва това местенце и винаги внимавам къде стъпвам, за да не би случайно да настъпя някой свой скъп, съкровен спомен! А вие?!

С уважение:
Дес Клер
за в. "България Сега"


Какво четем:

🔴 България отново е волейбол! (Вдъхновяващи снимки)

🔴 Така се става фаворит за европейска титла! Голям бой на нашите във Варна

🔴 Благочестиви правила за иконите у дома. Не бива да ги слагате до...

Източник: България сега



Коментари



горе