Румена войвода – царицата на планината
Румена мома войвода
турнала пръстен в бука.
– Кой си пръстен удари,
той ще ми бъде войвода.
Румена пръстен удари!
– Хайдутите, момци, със мене,
със мене момци, при мене,
я ще ви додим войвода
Народна песен
Ако разтворим страниците на нашата стара история, ще видим че тя е твърде богата на героични изяви не само от страна на мъжете, но и от страна на жените. Още при хан Крум наред с храбрите воини при Върбишкия проход се бият и жените. Но най-много сведения за юначеството на българката можем да съберем от времето на османското робство. В ония черни времена жената освен, че е продълължавнето и отглеждала живота и паметта на нацията чрез раждането на деца и внуци, е била и първата помощница на борците за свобода – хайдутите. Знаем песните, в които се говори за „нашите майки в черно ходят” или за онези невести, на които „е додеяло все кървави ризи да перат” и т.н.
Но има и такива жени, които са хвърлили хурките, оставяли са децата в люлките и заедно с мъжете са излизали в гората, на хайдушките сборища. Техните имена са предавани от поколение на поколение с обич и стаен възторг – Сирма войвода, Бойка войвода, Боряна войвода, Рада войвода, Каймак Стойна, Тодорка, Грозданка… все млади и хубави, все войводи.
Преданията и спомените разказват, че повечето от тях са били истински личности, а техните имена, някои известни от народни песни, носят подвига само в определено събитие.
И ето в средата на 19 век все пак се явява истинската, носителката на сякаш всичко преживано от нейните предшественички – Румена войвода.
Нейният изпълнен с превратности живот е подробно описан от съвременника й Ефрем Каранов. Но и до ден днешен тя е повод за размисъл и вдъхновение на мнозина писатели и хора на изкуството. Има нещо изключително в характера на тази жена, която на 22 години, в онова време на строг патриархален ред, захвърля мотиката, остава мъж и 4-годишно дете, за да поведе из Осоговските планини хайдушка дружина.
Спомените разказват, че Румена не само е стъписвала с поведението си всички, нещо повече, събаряла е обичай, отхвърляла прегради, разрушавала вековни догми… И затова железния й път е изпълнен с превратности, с кървави драми. Той е низ от полети и падения, от възторзи и разочарования, от срещи с верността и черното предателство…
Такъв необикновен живот е присъщ само на силните духом личности, онези, които са призвани да водят останалите, да бъдат винаги на гребена на човешката вълна, там, където животът им предлага най-силните и съдбовни изпитания.
По сметките на нейни съвременници Румена е родена през 1829г. в с. Гюешево, Кюстендилско. Още от малка за нея се говори като за „палаво, диво и щуро, повече от колкото може”. И това не е случайно, защото в хайдушка люлка е люляна Румяна, в бащината й къща висели по стените пушки и ятагани, миришело на барут… Дядото Павле бил стар поборник. Когато започва Кримската война, събира чета и спасява селото от грабежите на турски войски, отправили се на изток. За ден-два гюешевските храбреци прогонили неканените пътници, а някои от тях както се случва, били убити. Скоро дошла потеря от Ниш и жестоко се разправила с бунтарите. Пребит до смърт, дядо Павле лежал няколко дни увит в овчи кожи и се преселил в небитието. Но оставил в последните си часове на сина си Георги (бащата на Румена) заръката никога да не скланя глава пред поганиците. Георги бил по това време пазач при кулата на Девебаир. Тук в бедната колиба до кулата се ражда и Румена.. Това е потайно и загадъчно място където се вижда цялото Каменичко поле.През деня тук било тихо, семейните си лежали под дебелите сенски. Но вечер пламвали огньове, сенки шарели на фона на гората, чувала се пукотевица и човешка гълчава. Често Румена, която живеела в дядовата Петкова къща, идвала при баща си. На седем години била тя , когато, като донесла студена вода, поискала да стреля. Всички се смеели- тя такава тъничка ще падне пушката от ръцете ѝ, а се цели в близката бука, спокойно, съсредоточена. След гърмежа от мнозина се понася възклицание: „Брех, че око има малката!”. И така, когато нейните връснички се учат да въртят вретеното и чакръка, тя привиква към пушката…
За това ѝ качество на удивителен стрелец след години ще говорят мнозина. То е и една от причините Румена като воеводка да респектира дружината си, да всява ужас сред враговете.
Но за гората е още много рано. Сега малката Румена прави само дребни пакости. Най-много са страдали от нея малките невръстни турчета. Едно завежда в гората и го оставя самичко. Друго кара да прескочи реката, то пада и се простудява. На трето пъха гущер в пазвата и то така се уплашва, че започва да заеква.
Бият я, скубят я, но тя не се укротява, а буйната кръв на роднините ѝ все повече се проявява. Майка ѝ Милица също била от бунтарски корен. По заръка на дядо ѝ Китан братът на Милица убива един турчин, който искал да я потурчи. Гошо забягва в Гюешево, става ратай, а по-късно при него идва и Милица, която се омъжва за Георги Павлев. В ония детски години обичаиното място на Румена било в гората. Не се плашела там нито от животни, нито от хората, „дори вълците бягали от нея”, защото имала силен мъжки глас, който след години ще се превърне за нея в едно силно, респектиращо оръжие и неведнъж ще я спасява. Като викнала след козите в Катунище, чувало се на няколко километра. След като навършила 12 години Румена се замомила. Била черничка, стройна, но мършава, само голеите ѝ вакли очи се откроявали. Имала чудната дарба да пее, а песента влизала право в сърцата на тия, които я слушат. Могла и часове да играе хоро, без да усети умора. Ето и един спомен на съвременници:„Прежуряше като започна играта Румена, вече дойде икиндия, а тя още ситни. Здрачи се, но тя продължава. И цялата нощ не престана…” Тези дето само гледаха и тях ги надви умора. Отиваха си и се връщаха повече от преди слисани- Румена още играе.
А докато играела на хорото на млади години, и по-късно при мъка и радост, все пеела. И още нещо си спомнят онези, които са я виждали- голям „пехливан” била Румена, борела се с овчарчета и козарчета и винаги ги надвивала. Но най-голямата ѝ страст си остава стрелбата. Разправяли се легенди за нея, детето, което едва щом проходило и започнало да си играе със силяхлъка и пищовите на дядо си.
В празнични дни на поляните покрай Гюешевосе събирало цялото село. Нареждали се богато трапези, родовете сядали в купом да ядат и пият, а селските първенци сядали на трикраки столчета, благославят трапезата. И изведнъж се разнася гръм и някой от първенците се обръща по гръб, а от столчето стърчат два крака, третият е избит от куршума на лудетината Румена…
И така тя вече се замомила. За външността ѝ мненията общо взето, си приличат. Иванчо Църньо, връстник на Румена: „Беше стройна, височка, имаше гръмлив глас, а когато я гледаш иска ти се да се приближиш до нея, ама те е страх”. А нейният четник Стоимен Ангелов ще изрече най-силните думи, който ни представят един фантастичен образ на тая необикновена за времето си жена: „Юнак бе Румена, соколица. Серт беше, буйна беше, хубава беше, като млада кобилка. Кога ходеше снагата ѝ се кършеше у половината. Когато викнеше от Босачки рид, се чуеше от Торбанци. Силна беше и владееше над седем каази, над седем града, над седемдесет села, бореше се със седем каймаками и трима паши. Плашеха се от нея не само тук, но и по-далеко от Солун и Цариград”.
Очевидно Румена е притежавала особен чар. Това, че се е харесвала особено на мъжете, по-нататък, както ще видим ще играе огромна роля. Защото освен, че е могла да подлуди всеки, когото си иска, имала е и такива ухажори, на които не е оказвала никакво внимание. Първата сполетяла я беда е опитът на паланечкия каймакамин да я потурчи. Той наистина я отвлича, но гюешевци събират от три села мъже, настигат го близо до село Перекол и през сълзи молят тя да бъде освободена. Имало с тях и много жени и деца. И със застъпничеството на един турчин- син на стария Абаз от Паланка, чиято жена била българка, Румена като по чудо била освободена. Но отвличането могло да се повтори, затова ненавършила и 14 години, баща ѝ побързал да я омъжи. Избраникът бил един от най-добрите стопани на селото- 22-годишният Георги Шопо. Но Румена била много скръбна. Тя, сърдечната, непокорната лудетина, трябвало да заживее с човек, към който сърцето ѝ оставало равнодушно. Нека си припомним думите на Георги, цитирани в книгата на Николай Хайтов „Хайдути”. „Хората я одумваха, но аз знаех, беше ми домакинка и верна жена, ала много кискин. Тя ако искаше да се потурчи, щеше да бъде най-добрата ханъма, но за нея Каменица беше тясна, та камо ли харема.”
Някои от съселяните на Румена очаквали, че след женитбата тя ще се укроти. Но нищо такова не станало. Осем години живяла Румена с Георги, като денем копаела боба и картофите, а нощем сън не я хващал. Скачала, мерила юнашките дрехи, препасвала силяха на дядо си. На осмата година Румена ражда дете- Андончо, на което кроткият й мъж се радва неизмеримо, въпреки, че из селото се носело слух, че детето е от змей. И пак не мирясала лудетината. Свекърва й баба Трендафилка перяла дрехите на семейните, Руме скришом ги обличала и питала „Прилика ли са ми”. Баба Трендафилка ще мърмори, ще проклетисва, но вътре в себе си ще се възхищава на „щуравата” си снаха, накоято всичко й мяза. Ни детето, ни къщната работа са могли да спрат волната душа. Мнозина си спомнят за дружбата й с един от пазачите на Дербенджийската кула, сейменина Алия, който бил луд по нея. За тая му любов хората му викали Руменин Алия. Та с него един пролетен ден Румена извършила най-голямата си дотогава дързост. Пред очите на Мурад билюкбаши и всичките пазачи на кулата тя слага на главата на Алия едно яйце и стреля. Яйцето пада, а Алия остава непокътнат. На въпросите на сеирджиите, не му ли е жал за живота, отвръща: „Ако дойде смъртта, нека идва, нали я праща Румена”.
След това, когато става войводка, Алия ще ѝ носи хляб и важни сведения. Подозирали са мнозина, че между тях е имало и любов, но слаб ще да е бил нейният пламък, щом не е попречил на Румена да прехвърли цялата си любов и страст на ковача Стоян от Кръкля.
Мъжът и Георги почти не се задържал в къщи. Все по гурбети – да спечели някой лев. За Андончо се грижела баба Трендафилка, а Румена едва чакала да падне вечерта и да хукне заедно със Стоян към гората, дето е сборището на хайдутите от дружината на дядо Ильо. Седят край лумналия огън мъжете и се питат полудял ли е Стоян от Кръкля, техният верен ятак да води по нощите това крехко девойче. Но като разбират, че това е Румена сторват ѝ място да седне и започват приказките за нейното юначество. Накрая тя запява стара песен, хайдутите я слушат, благодарни на чудесния ѝ глас. Чак когато зората се пуква, трябва да се втъщат, но колко мъчителен и нежелан е пътят на Румена към дома. Пак ли да преде и тъче, иска ѝ се да остане в усойната гора, при мустаклийте юнаци.
Хорските уши и очи гледат и слушат. И тръгват злите приказки, дето я правят по-черна от дявола. Стигат и до кроткия Георги. И един ден пред креватчето на спящия Андончо, след десет години семеен живот той ще ѝ каже: „Думат хората, че си имала рода със змейове, затуй си излизала нощем от къщи и сте правили кой знае какво”. А тя ще му отвърне с горящи очи: „Грях да му е Георги, на този, който ни събра двамата!”
Ще минат още няколко месеца. Свършила е Кримската война, турските войски се връщали от фронта и отново пътят им минавал през Гюешево. Много били пакостите на разюздания аскер. А като се знае свободолюбивия характер на гюешевци, не е трудно да се досетим, че мнозина турци са се простили с живота. В селото пристигнала голяма потеря да накаже виновниците. Пребивали хората до смърт, палели и грабели. Заподозрели и Румена във водачество, арестували я и я били жестоко. Накрая публично я бесили „с главата надолу”. За срамотия видели и се сите голотии. Ето я уродливата цел на заптиите- да унизят гордата българка, да я сломят телесно и психически. Но крива им излязла сметката. Гневът кипял в румените гърди, тя стоически понесла всичко и само изсъскала през зъби: „Ще има да видите”. Страшна закана, която тя ще изпълни така, че и потомците на нейните мъчители ще я запомнят.
Свършват спокойните дни за Румена. Още не минала и седмица от общественото опозоряване, агаларите отново я хващат да я „да я изпитват”. Този път в Паланка. Не само бой може да смаже някого, много по-страшно в унижението да й се подиграват, да я събличат и оглеждат с похотливите си очи. Свела поглед, смръщена и каменна, тя мълчи. Мълчат баща ѝ и Георги, когото откарват в Скопие, за да го пуснат после полу-жив и едва върнал се в селото, да се прости със света. Всичко това се е трупало в душата ѝ и като сложим убития от нея турчин, тя се погрижила и да го скрие, но я видели двама колибари и това било достатъчно да се реши да бяга в планината. Облякла бюлюкбашийските дрехи, целунала детето си и се обърнала към свекърва си с думите: „Викат ми айдуткиня, целио свет е пропищел от мене. Е нека стана айдуткиня”- и избягала навън.
Първият човек при когото отива е Стоян ковачът. Споменахме, че те се познавали отдавна, и освен юначеството ги свързвало едно особено чувство, което с времето ще се превърне в любов. Румена му разправила набързо случката с турчина и му предложила да бягат заедно в гората. Стоян, омагьосан от необикновения ѝ чар на тая жена, веднага забравил за двете си деца и стопанката си и тръгнал покорно с нея. Най- напред решили да отмъстят на двамата колибари- предателите. Запалили им колибите, но тях не ги намерили, взели една икона и се отдалечили от мястото на пожара. Селяните видели горящите колиби, хукнали да ги гасят и подгонили Румена и Стоян. И до днес мнозина се чудят как са могли да ги заловят, тях опитните, пъргавите…
Затварят ги в една изоставена къща и цялото село се извървяло да види хайдуткинята. А двамата се държали така спокойно сякаш нищо не е станало. Свалила Румена бюлюкбашийските дрехи, облякла своите, а Стоян засвирил с тамбурата и двамата запели. Цялата нощ се веселили пред очите на смаяните селяни и агите. На сутринта ги подкарали към гората, но умната Румена по пътя напива конвоя и двамата успяват при една река да избягат.
Опиянена от свободата, насред гората Румена се провикнала: „Ето ме най-сетне войводка”. Но войводка била тя само на Стоян, който я гледал с предани очи. Същата вечер купуват от каракачаните оръжие. Скоро чули за Румена, при нея идват десетина души. Но какви хайдути били те, „хора, погубили не един живот, не един грях турили на съвестта си”. Не ще да е било лесно да си войвода на такава сбирщина, която ламтяла само за плячка. И въпреки този немаловажен факт с тая дружива Румена, в продължение на 3-4 години извършила чудеса. Не ще да е лесно било за нея да води дружината си изместата дето бродел легендарния дядо Ильо с двеста юнака. В неговата дружина влизали само най-достойните, а ония дето били отхвърлени идвали при Румена. Такива били бившите войводи Трайче и Митре, хайдутите Спасе и Пещо…
Най-важната работа била всички да се закълнат в побратимство. Това станало в манастира „Св. Яким”, където ги заклел един калугер от Гюешево. В манастира става и случайната среща на Румена с нейния племенник, болнавия юноша Витко.. Румена взима момчето в дружината и за в бъдеще той ще играе голяма роля за сплотеността на хайдутите около войводката. Това момче често с невинността си е сломявало коравосърдечните хайдути. Скоро се разчува за дружината. Турците не пестели ругатни и подигравки по адрес на войводката, най-често я наричали „кучката”. Но явила се в поробената земя една боркиня за свобода – най-ярката до тогава, най-дръзката, най-юначната. И много са легендите, които тръгват след нея, а в тях с митичното живее и реалността. Тая жена –светкавица, като се засилела и пристегнела колана на кръшната си половина, прескачала през два коня и сядала на третия. Тя хвърля в изумления мъжете, тръгнали след нея, и с поглед само всявала у тях покорство. Защото онова, което можела да направи тя, другите не можели. На стрелбата – първа, най-точна, в походите – неитощима, в битките – корава и смела. За нейната свръх издържливост научаваме от спомените на Стоичко Китанов: „Карам си я овцете , сабаалем беше, полека нагоре. Кога гледам дружина. Току чух гласо на Румена: „Ела, Стоичко, не бой се, ела!” Румена и Стоян седат, а другите лежат като яловинье (ялови овце). Беа 6-7 души. Она си беше собула по чорапьe. Румена не ми се видеше да е уморена. Смее се и рече: „Стоичко, сакаш ли да се пребориме.”- „Оти да не сакам.” Па се уловиме. Ногу беше яка. Може да се бориме половин саат , може и повече. Никой не надви.” Коментарът е излишен. Уморена от дългия преход жена е достоен противник на 25-годишния як и отпочинал обчар.
Бързо се придвижвала четата на Румена. Тя изваждала душите на хайдутите, но се измъквала от потерите невредима. Турците не могли място да си намерят. Каймаками и бегове по цели нощи кроят планове да смажат тая непокорна войводка. Прилагат заплахи, подкупи, викат се врачки и гледачки, търси се съдействието на предатели. Но всичко било напразно. До такава степен пораснал страхът към Румена , че само да посочат някого , че имал вземане-даване с Румена го пребивали до смърт или изгнивал в затвора. Такава била участта на мъжа й Георги.
Румена нощем водела четата, а денем почивали в някое усойно място. Само за дни те прогонила от Осоговските планини страшния разбойник, дето тормозил селяните – Адем арамия. С това станала още по-известна. И макар, че след нея вървели шпиони и потери, намирали се дибри хора, нейни съгледачи, които я спасявали. Тези предани хора били овчари, дървари, кюмюрджии.
Всичко наглед вървяло добре. Но тревога мъчила Румена. Една сутрин в колибата й влизал тайно Милко Патлиджано и с похотлив поглед се доближил до спящата Румена. Тя скочила като пружина и едва не го удушила. След 2 дни Спасе я гледал скрит зад едно дърво, докато тя се къпела в реката и след като излязла к предложил да избягат далече и да струпат дом. На това предложение креснала: „Абе черен дяволе! Ей сега ще те заколя!”.
Тревогата й е за Андончо, а и твутде често я палят очите за Стоян… Тоя Стоян, дето остави децата си и тръгна с нея. Техните отношения най-приемливо са описани в очерка на Николай Хайтов от „Хайдути”. След като допуща, че те от по-рано са се имали, в началото на хайдутството са се въздържали от по-особена близост, заради клетвата. Хайтов пише:„Любовната връзка идва очевидно след това. Заедно скитат из планината- байрактаринът и воеводката,- заедно почиват и спят, заедно нападат и се бранят, често пъти сам сами в пустите горски пущинаци, един здрав мъж и една препълнена с живот 22-годишна жена, съдбовно свързани на живот и смърт с една обща борба… При това положение една любов не е само естествена, но тя е и неизбежна, и, разбира се, случва както по-нататък фактите ще ни покажат… ”
Любовта наистина идва силна и изпепеляваща и тя кара Румена да тръгне в една нощ заедно със Стоян за селото, да потропа на вратата на мъжа си Георги и да го помоли от сърце да я прости. Двамата предлагат Георги на де ожени за жената на Стоян и даже му дават пари, за да гледа децата. Но Георги се разплаква и отказва да прости. Тръгват си сломени, молят преколичкият поп да ги венчае, но и той отказва, ужасен, че трябва да свърже кръвно побратими. И така законът и обичаят бягат от двамата, не им остава нищо друго освен да го прегазят…
Освен това у Румена след година настъпват и вътрешни промени. Сега тя мисли по иначе, не я влече плячката, а гледа на сиромасите и оскърбените да помогне. Като вижда как веднъж селяни прекарват добитъка през два огъня, за да го лекуват от шап, раздава им жълтици да си купят нови волове. Особено жестока била към турците посегнали към честта на някое българско момиче. Така тя имала всичко- и популярност и доверие. Запели песни за нея. Но тя страдала за малкия си син, нестоплен от майчина ласка, за горчивата любов със Стоян, за плячкаджийската природа на своята дружина. Слизала нощем тайно до селото, целувала спящият си син, оставяла жълтици да го гледат. Ето и спомена на Гоце Цинцаро, неин четник: „Еднъж ми остави една зобницапуна с пари секакви и рече: „Гоге, дръж това на скришно место. Ако нещо стане нека са твои, да са ти алал. Онащ да не си посмял да пипнеш. От них ще дадеш на мойо Георгия да гледа детето…”. Тогай я чух да издъйне. После завърте глава и рече: ”Така стана Гоге, фанаа ме гяволето!Не можах вече да траем… И така от мрнр нр биде нищо. Ама на турците барем платих.”
Расте всеки ден тревогата в душата й като гледа хайдутите си – все недоволни, очите им алчни за грабеж и злато. А тя ги разкарва по планините добро на народа да правят. Митре и Трайче са все навъсени и мълчаливи. Спасе повехнал от злоба. Патлиджано гледа като луд и нещо тайно си приказват с Пешо, слухтят. Останал й е само Стоян, но и той е един затворен…
Скоро идва и развръзката. Неизвестно никому, но тя усеща, че в нея вече тупти едно мъничко сърчице, един живот, който скоро ще покаже на света за своето присъствие.
Румена е бременна! И това толкова радостно и нормално състояние на жената при нея се превръща в ужас.
При онова време на нравствени предразсъдъци, при обвързаността й с едно семейство, тя, войводката дала клетва, очаква дете от Стоян… Никой не трябва да узнае за това! При това тежко състояние й помогнала нейната вярна ятачка Цвета от Узем. И дошло времето, когато трябвало да напусне дружината. Как ли се е разделила с хайдутите, какво ли им е казала, защото все пак е трябвало нещо да каже за отсъствието си, никой не знае. Събитията след това говорят, че все пак успяла, но това едва ли е намалило мъката…
Ражда Румена втори син – Каранфилко, когото оставя да го гледат бездетните Аница и Иванчо Митеви от село Гюмюрджино- Кюстендилско. Това станало, както после твърдял дядо Каранфилко , през 1862г.
И отново повела дружината тая корава жена от Църноок до Царев връх, като наказвала народните притеснители и само повтаряла: „Опичайте си акъла, не ща арамии в четата си”. Като срещнала някого все за Ильо войвода разпитвала. Искала да се срещне с него и да слеят дружините си и заедно да мъстят. До Бодово станала срещата между двете чети, то било радост, момчетата се прегръщали, шапки хвърчели във въздуха, пищови гърмели. А Румена е нетърпелива да види войводата. И какво голямо е било разочарованието й, като разбрала, че дядо Ильо отишил напред по своя работа. Срещнала се осоговската царица със заместника му, някой си Стаменко и му казала за желанието си за напред да се бият под един байряк. Но страхлив и нерешителен бил той, боял се от тежкия характер на войводата. Няма ли да го накаже после, че е прибрал тая серт жена, от която всички се плашат. Разярена Румена кресва в лицето му: „Много ти здраве” – и тръгва отново с хората си назад.
Как искала тя да направи голяма, сговорна българска войска. Очевидно това ново съзнание не е дошло изведнъж. Виждаме узряването на войводката за четническа организирана войска. Но изглежда и тук съдбата имала пръст. От този ден започнали злините от нея. Капакът били думите на един лукав старец, когото срещнали при връх църноок. Начумерени и завладени от тежки предчуствия, хайдутите се спират до едно изворче да отпочинат и се освежават от дългия път. А старецът се изправил срещу тях с думите: „Вървете си от Църноок! Очите ви ще потъмнеят и ще се разсипете. Коя е тая чета, ако се напие от църноочите кладенци, тя се разсипва. Не може вече чета да бъде!”.
След тая зловеща прокоба естествено някак си идва и тайния заговор на хайдутите срещу войводката и Стоян ковача- знаменосеца. Заговорниците използвали обстоятелството, че една нош те двамата слезли в Кръкля по работа.
Заговор срещу Румена! Той идва не внезапно, а е назрявал с годините и за него има твърде много предпоставки. Нека си припомним, че всички хайдути подред са й се възхищавали както на юначеството, така и на хубостта й, всички тайно са били влюбени в нея. При някои от тях (както пище в спомените) поради несподелеността това чувство съвсем естествено се превърнало в омраза, в желание за мъст. Особено показателен за тая метаморфоза е Митко Патлиджано. Освен това противоречията идвали и от въпроса за водачеството. Спасе е бил най-отявленият кандидат за войвода. Но както твърдят и мнозина изследователи, като че ли най-важната причина била отживяването на старото хайдутство. И разбирайки това Румена не напразно се стремяла към Ильо войвода. Близо четири години от 1858 до 1862 е водила четата. Но дошъл краят на едно дело, което е свързано с подвига на тая необикновена жена, на която по-нататък е отредена такава горка смърт.
Било петък срещу събота. Румена и Стоян след уморителния преход тихичко се приближават до мястото, където нощува дръжината. Стъпват много тихо, за да не събудят някого, та нали напоследък всички са станали толкова зли и несговорчиви. Но не виждат, че три сенки бързо побягват откъм гората и се потаяват зад колибата. Това е краят!
Две са версиите за по-нататъшната съдба на Румена. Първата е, че е убита в околностите на селата Габер и Градец, а втората е, че след заговора е ранена и се лекува дълго при ятаци, а после заминават неизвестно къде със Стоян. Ефрем Каранов, първият биограф на Румена, в своя „Очерк за Осоговските планини” (1886) пише: „Като изчакали за известно време Румена и Стоян да заспят, Спасе и Милко (Пещо отишъл да търси храна) вземат по едно дърво и се отправят към колибата. Влизат и с все сила удрят всеки предварително определената жертва. Стоян останал подпрян, а Румена се вдига, гръмва с пищова си… и пада обляна в кръв. Убита!”
Владимир Минев – неин родственик, които е разговарял със съвременници, подчертава, че те не допускали да е мъртва царицата на Осогово.
Гого Щицеро „Не че да е утепана. Турците чеа да се радват и големи веселия чеше да има. А они ич. Като да не е станало нищо.Имаа си страх от нея.”
Дядо Нико от село Ранинци твърдял, че 2-3 дни след това отишъл на мястото на произшествието. Намерил там Румена тежко ранена, закарал я у тях където я лекувал близо 2 месеца. Оздравяла и заминала за някъде. Дружината се пръснала. На прощаване на всички поръчала да не разказват за случилото се „за да не се развилнеят турците и народът да си изпати”.
Ето какво още е записал Владимир Манев: „Когато дядо Таско (Самоволеца) отишъл в Кишинев да се запише за опълченец, там заварил хиляди българи, мъже и жени, дошли да се запишат. Казали, че една жена от Кюстендилско, била някога харамия, искала да се запише. Руснаците обаче казали, че жени не приемат.” Някои автори допускат, че това е била Румена, имайки предвид нейния характер и темпетамент.
Ето и част от спомените на нейния внук – Китан Андонов – по прякор Румата: „Не се знае защо баба Румена се е отказала от дружината. Тя не е убита. Оттам заедно с байрактаря Стоян баба Румена се преселила в Румъния, в Букурещ. Аз бях доста голямо момче, когато баща ми говореше за нея и много добре си спомням това, което разказваше. Ето накратко и разказа. След години около 1895г. Румена изпратила вест по един пътуващ българин на сина си Андон. Тя била вече доста стара, имала дъщеря от Стоян Ковача. Румена решила да повика сина си в Букурещ, където живеела доста богато. Но Андон не се съгласил, изглежда не повярвал напълно на думите на пратеника“.
И дотук свършва всичко, което е известно за живота на тая необикновена жена, хайдутката Румена. В нейния път има много превратности, много неизвестни и тъмни пространства. В онова безпросветно време това е съвсем обяснимо, а и животът и самата борба са предполагали пълна дискретност.
Но за нас въпреки всичко е останал оня прекрасен, романтичен образ на Румена, счупила оковите на предразсъдъците, прогледнала столетия напред и усетила благостта на свободата. Тя положила без остатък всичко най-скъпо пред Олтара на Отечеството.
Какво четем:
🔴 Негласният водач на младите🔴 Към родината /Атанас Далчев/
🔴 Защо не трябва детето в семейството да е само едно
Източник: inspireme-magazine
Коментари
Последвайте ни във facebook!
