Ченгето Бенишев мечтае за Африка


Михаил Милчев е благословен да има онзи хлапашки чар, който е само дар свише. В чиято и кожа да влезе, обикват го. Като магнит за ценителите е моноспектакълът „Мадам Мишима“, който ще се играе и утре в Театър „София“. Актьорът е част от трупата почти 27 години и критици и журналисти му пишат отличен за всяка роля. Национално известен стана с образа на Бенишев в „Под прикритие“ и признава, че именно за това го подкачат хората по улицата.

В началото беше баба

На колко творчески пориви е дадена газ като загряващ шамар зад врата от баби, е невъзможно да се проследи. Те са двигателят в изявите на любимите внуци и поздрав за тях. Така се случило и с Михаил. Талантът му се виждал и с невъоръжено око. Веднъж, било празник, го търсили из целия апартамент и го открили в най-отдалечената стая, плачещ. „Какво има, защо плачеш?“, попитали го родителите му, а той, около 5-годишен, отвърнал „Мъчно ми е“. „Е, за какво бе, Мише?“ „Защото ще остарея и ще умра“. Явно от малък съм имал трагическо светоусещане, усмихва се днес той. Баба му, достатъчно прозорлива жена, чула по телевизията за кастинг за деца във Френската гимназия, хванала Михаил за ръката и го повела с лекотата, с която Мечо Пух води Прасчо, към прослушването, защото усещала, че настъпва звездният миг. Така и станало. Бил на около 6 години, а режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева го помолила да изтича към нея с репликата „Моля другарко, Димо се бие“. И получил първата си роля – в „Тигърчето“.

В

„И оттогава започнах с отрицателните герои“, усмихва се жрецът на Мелпомена, който вече 27 години е на пост. Биолчева подхождала много внимателно и почтително към малките си актьори и всяка вечер се обаждала у тях с думите “Да кажа на Мишо лека нощ“. Водела ги и на Витоша, непрекъснато се занимавала с тях. В три нейни филма се разписал Михаил. Последвали заглавията „Задача с много неизвестни”, „Два диоптъра далекогледство”, „Талисман”, „Преди всичко човек”, „Федерацията на Династронавтите”. В тях играели все обичани актьори - Парцалев, Коканова, Васил Михайлов... Всички били много мили с децата, с които снимали. „Бяха големи личности, индивидуалности, които можеха да общуват на всяко ниво - както със сервитьорката, така и с генералния директор. Това не им представляваше трудност. Страшно земни, нормални, витални хора, които не се взимаха на сериозно. Просто се забавляваха, а това изчезна след това в нашата професия и нещата се промениха доста. Когато през 2010 г. получих „Икар“ за ролята на Шефлер в "Грозният", си спомням, че казах “Ето тук виждам Мариана Евстатиева-Биолчева - ти си виновна, персонално, да съм тук“, разказва той.

Взел си явно дозата кино в аванс, казва, че е отраснал по снимачните площадки. А кинаджиите, знае се, са купонджии и от малък обитавал света на не само големите, но и интересни хора. И ако съучениците му чинно се взимали 1 номер, той най-необезпокоявано се разхождал с коса до раменете. Имал светлосин документ от СИФ (Студия за игрални филми) „Бояна”, че му е забранено да се подстригва за нуждите на киното и ролите. Не на всички, естествено, им допадала подобна привилегия, но това си било за тях.

След гимназията Михаил не се втурнал към ВИТИЗ, защото не се чувствал подготвен. Замислял се да кандидатства право, донякъде и защото дядо му бил върховен съдия. След казармата бачкал една година като сценичен работник в Народния театър и тогава се пробвал в академията. Завършва класа на проф. Николай Люцканов.

Камъкът си тежи на мястото

Михаил и още петима негови колеги попадат в трупата на Театър „София“ малко преди да завършат. Тогава театърът се разделя на „Зад канала“ и големия „София“, който останал без млади актьори и бил благодатен момент за младоците.

Този театър се славел не само като един от най-интересните и някак дисидентски. „Така ми тръгна, че завърших с пиеса на Булгаков - „Зойкина квартира“, силно антикомунистическа творба. Първите една-две години на 90-те бяха време, в което ни се струваше, че всичко започва наново, че всичко потръгва. И след това разочарованието беше огромно. Всичко заби. Може би не беше само въпрос до пари, истината е, че нямаше идеи. След 94-та бяха едни мрачни години, играли сме 13 човека на сцена пред 15 души публика в салона. По-късно започнаха да се връщат. И през 1994-та, когато видях, че нищо не се случва, все пак записах право в университета. Завърших семестриално. Остана ми само един изпит“, разказва Милчев. Не успял да се отърси от театралния прах и си останал там. Не знае дали Тук или Така, но Това е, което иска да прави – да пътешества в себе си.

"Мадам Мишима"

Моноспектакълът по текст на Елена Алексиева се гмурва в крайно ексцентричен персонаж, носител на крайно екзотична (поне спрямо нас) култура - японската. Какво научи за себе си и за света от играта си той? “Първоначално се уплаших от този текст, защото ми се стори недостижим. Неизкачваема планина. Разбрах, че има много мрачни неща у мен, някои от тях са ми пречили, други са били основни мотори за това, което ми се е случило. Много тежки неща, които съм преживял, са били на мястото си и са били важни. Трябвало е да се случи точно това, точно така и точно тогава. Всяко нещо е било част от пътя ми. Тази пиеса обърна и представите ми за смъртта. Защото японците разсъждават по съвсем друг начин от християнския. При тях е път към освобождаване. Много висок текст, рядко човек да се сблъска с такъв, оказа се самотно занимание. Елена пише така, както аз се изразявам. „Мадам Мишима“ ми се случи в период, в който все едно ме издърпаха за косата.“

Вечният Бенишев

Белезниците на правосъдието щракнаха около китките на героя му Бенишев от „Под прикритие“ - корумпиран шеф на ДАНС. „Бенишев е една от най-големите зарази на нашето общество. От тези хора, които са винаги на някакви ръководни постове и когато се издънят, ги „понижават” на по-високи такива. Това е идиотски управленски парадокс. Моят персонаж е мазен тип, който знае как да манипулира. Това ми беше интересно. Той се издъни около 15 пъти от първия сезон. Откраднаха му Панагюрското съкровище, какво ли не и него все го местеха. От една служба на друга. Включително в Пето районно. Но той е от хората, които винаги се появяват и изплуват. Управляват съдбите на мнозина и това е катастрофално“, казва готиният актьор.

За филмите и хората

Филми от калибъра на „Амадеус“ и починалия наскоро сценарист Питър Шафър почти не се случват. Защо масовките на „Марвел“ изтикаха хубавите истории от големия екран? „Заглавия като „Амадеус“ се правят във време на духовен ренесанс, какъвто в момента няма. Няма такава ситуация в света. Напротив – има ситуация на изключителен духовен упадък. На липса на път, на алтернатива. В момента всичко е в пълен хаос. Единици са като Паоло Сорентино, които имат какво да кажат, мечтаят и разсъждават във вертикала. Тази криза не е финансова, не е икономическа, тя е духовна. Тези хора от „Ислямска държава” само това чакат и се възползват ефективно. Надежда винаги има и мисля, че е у тези млади, днес около 18-годишни хора, които няма да оставят така нещата. Надявам се. Ще искат да надникнат отвъд, да намерят такъв изказ и такава идея за по-добър живот, която обаче да е достижима. Богоугодна. В момента ако има някакъв проблем на човечеството, това е загубата на истината, загубата на честността. Абсолютно съм убеден, че и в живота на хората, и в изкуството нищо не е по-важно от честността“, категоричен е той.

Unplugged

Ако може да се изключи от Матрицата, ще пътешества. „Първо трябва да пообиколя света, не съм бил на много места. Ще тръгна където ми видят очите. През последната година много неща ми се промениха и установих, че ужасно ми липсва да се Unplugged-на, точно затова се опитвам да работя и напоследък с млади артисти, зареждат ме, интересни са ми. Бих погледал фестивали, кино... Пътешества ми се, мечтая да отида в Африка. И там да снимам да речем за 6 месеца филм. С един Ларс фон Триер например“, казва той с подкупваща усмивка.

ЕДНО КЪМ ЕДНО

-Какви компромиси могат да се правят и какви не с изкуството?

-Не може да се прави компромис с качеството на работата и твоите собствени убеждения. Сгрешихме, че години наред подценявахме публиката си и това че хората искат леки забавления, лесно смилаеми пиеси. И тя свиква. Обратният път е почти невъзможен. С това не биваше.

-А кои бяха хубавите ви години в театъра?

-Имал съм няколко изключителни срещи с духовни пътешественици - Стоян Камбарев, Бойко Богданов, Елена Цикова, бяха от друго измерение. Не бяха тук и сега. Те обитаваха духовно пространство, където им е мястото. Сядахме на маса за репетиция, времето спираше и ни беше все едно колко ще работим. Никой не си гледаше часовника. Тези хора ни омагьосваха. Те вече го бяха гледали това, което искаха да направят. И с цената всичко вървяха към него.


Какво четем:

🔴 Лидия Ганева – славейчето от Пловдив в полет към "Евровизия" (Видео)

🔴 Десетокласник върна пенсия на тежко болен

🔴 Платиха морето на абитуриента със синия костюм

Източник: Монитор



Коментари



горе