Да живей! (За "Българите" на Антони Георгиев)
Интересуваха ме не събитията на деня, не образите на известни личности, не природните красоти или извършваните в близост до тях свинщини, а животът на обикновените хора – на чакащите на автобусна спирка; на майката, целуваща дъщеря си на стълбите на Руската църква; на дамата с шапка, която слезе от влака във Велинград. На тъмните барове; на девойките, изживяващи петнайсетте си минути
слава облечени като "Плейбой" зайчета; на демонстриращите; на пишман-патриотите; на циганите, излезли да берат лавандула
за жълти стотинки; на тийнейджъра, когото подстригват в бръснарницата в Шабла; на момичето, бързащо за среща през снега на площад "Славейков". На жените на Женския пазар и на мъжете, преди да тръгнат на лов из Странджа.
Това са хората, които не попадат в новините. Техните животи не са забележителни. Те най-често биват пренебрегвани и игнорирани най-малкото защото не изглеждат интересно. Техните лица не са достатъчни за вестниците и телевизиите. Съдбите им не биха попаднали в "Биг брадър". Усмивките и красотата, плачът и скръбта им не стават дори за шерване по инстаграм. Но те са хората, които определят онова, което по липса на по-добра дума наричаме нация.
Това са думи на автора на "Българите", книга само с два текста – на Антони Георгиев и предговора на Георги Лозанов. Плюс много снимки. А тези снимки говорят не по-малко от думите.
По някакъв странен начин влиянието на литературата ме накара да направя тази книга с минимум... думи. Смятам, че светлосенките в нея разказват достатъчно истории и създават достатъчно настроения, за да направят думите излишни. Идеята, поне в моята глава, бе да създам разказ за многото малки Българийки, в който думите да нямат място, защото картината казва всичко. Тя няма нужда от превод, пише в един от тези текстове Антони Георгиев, журналист и писател.
Фотограф: Антони Георгиев
["Българите"]
Без да съм фотограф, социолог, философ или антрополог, видях този обезмълвен
свят на "Българите", заснет с любов, но не без ирония, критичен дух, политическа
позиция или загриженост. Заснет, така да се каже – с единия крак вътре, с другия
– вън, поради специфичната за Антони Георгиев "неуседналост", заради неговото
неуморно препускане по пътищата и през различни държави... Така "оптиката" струва
ми се е по-точна, така се вижда по-ясно. А наличието на вече няколко негови книги
за България, но винаги през специфични обекти на авторовия интерес, доведе естествено
и до негова книга като "Българите", книга, която "разговаря", сговаря се с "Американците"
на Робърт Франк и Джак Керуак, но без да я повтаря.
Когато разгърнах "Българите" за първи път и напосоки разгледах фотографиите вътре, всичко ми се стори хаотично, но не исках да започна от предговора и авторовия текст, оставих ги за накрая. Оставих си ги за десерт. Исках само да гледам - нали това беше книга със снимки за гледане... Те бяха толкова разнообразни, че ми убягваше общото. И започнах отначало, започнах да ги гледам една след друга. От първата фотография, която, изненадващо, е на погребение от 20-те години на миналия век... Запрелиствах страниците със снимките една след друга и ... "филмът" започна.
Антони Георгиев провокираше не просто да гледаме снимки в книгата му, но и да си задаваме въпроси, предизвикани от тях, от подредбата, от разнообразието им, теглещи в обща посока, която постепенно се очерта. Пред мен беше необятния океан от лица, хора, ситуации, сгради, паметници, пейзажи от градове и села, изоставени фабрики, гробища, а смесването на всичко това създаваше един свят. Черно-сиво-бял, като фотографиите в книгата. Меланхолично-тъжен, даже отчайващ, светът в който преминава моят, нашият живот, светът на българите от прехода. Така отделните снимки зазвучаха като оркестър, парчетата съставиха обща картина, общия разказ за това какви сме, детайлите съставиха панорамата на българското живеене.
Видях българите – множеството, голямата част от хората в тази страна, обикновените хора, които остават непознати, маргинални, от които обществото отвръща глава, а медиите се интересуват от тях, само като обекти на криминалната хроника, или когато около празници трябва да събудят съчувствие. Но само това ли е България? Има ли друга? Представителна? Удобна за публикуване? "Свързването на привидно несъчетаеми образи достоверно разказва историята на българските абсурди", пише Георги Лозанов и определя портретите на хората от книгата като "човешка картография на родината"... Като добавим и пейзажите, репортажните снимки, като прочетем простичките заглавия, които обаче неимоверно разширяват хоризонта на посланието, питам колко от нас биха използвали в случая думата "родина"? Това ли е родината ми/ни? Нацията ми/ни?
Преди години гледах един филм на режисьора Шейн Медоус "Това е Англия", в който се разказваше как едно малко момче пораства в беден квартал сред скинхедс и какво се случва с него. Филмът нямаше претенции, но безпощадно показа една друга Англия, която никак не беше симпатична, която се различаваше много от представите ни. Сетих се за филма, когато повторно разгледах една след друга снимките в книгата на Антони. Сетих се и за опустошението във всякакъв смисъл във филмите на Бела Тар, които гледахме на СФФ тази година, и които по подобен начин "фотографират" нашето живеене с бацила на тоталитарното, заразените ни души и тела, заразеният ни свят – потискащ, изолиран, сякаш на ръба на света, миг преди да се стовари в бездната, сив, черен.
В "Българите" Антони Георгиев е показал България такава, каквато не ни е особено приятно да видим, която (особено в днешни дни) отказваме да гледаме, защото не съвпада с митовете, които сме изградили и продължаваме да доизграждаме за самите нас, подменяйки реалната представа за това какви сме, самозалъгвайки се в патриотичен патос или в снобска погнуса... Фотографиите са далеч от клишетата, те съзнателно странят от тях, но образите сами говорят достатъчно, стига да ги гледаме с открито сърце; будят симпатия, приобщават. Да, това е България. Това сме и ние. Една порутена и физически, и душевно България. Времето в нея е застинало, хората нямат надежда, не са отчаяни, примирени са - толкова малко усмивки има в книгата, толкова разруха и само няколко цветни фотографии.
Фотограф: Антони Георгиев
["Българите"]
Странно, въпреки това книгата не въздейства потискащо или отчайващо. Някак си
– може би през жизнеността, жизнелюбието, самоиронията, успява да ни накара да
приемем реалния си образ в огледалото, дори той да не ни харесва; да приемем живота
такъв, какъвто е. След като това е станало, вече можем да мислим реално и за себе
си, за това какво правим с живота, какво правим в обществото, как променяме страната
си – всъщност за бъдещето. Без сантимент, клишета и фалшиви надежди.
Светлината в тунела - предпоследната снимка, както и последната, която е от семейния архив на Антони Георгиев, където го виждаме като малко дете, все пак задава ведър тон на финала. "Да живей България", пишело на гърба на снимката. След първата фотография в книгата, фотография на погребение и последната – на това поусмихнато дете, да кажем и ние: "Да живей!".
Текстът е писан за скорошната премиера на фотографската книга на Антони Георгиев
(автор и на
Какво четем:
🔴 Багата: Зашиха аркадата с 15 шева, от кръвта трудно виждах противника (ВИДЕО+СНИМКИ)🔴 Как да действаме при ухапване от кърлеж?
🔴 Виолета Гиндева прави трите си големи роли в киното само за 19 месеца
Източник: Дневник
Коментари
Последвайте ни във facebook!
