Да се завърнем в бабината къща

Днес всичко е някак безвкусно. Безвкусна е пакетираната храна, която купуваме, връщайки се уморени от работа, безвкусно е забързаното ни ежедневие, което не ни дава почти никакви емоции, безвкусен е и разговорът, който проведохме преди 2 минути по мобилния си телефон...

А някога животът ни имаше вкус. И мирис. Ухаеше на сушена липа и слама, а вкусът... него никога няма да го забравим. Такова беше детството ни на село. Онова място, където дните нямаха дата, а щастието се измерваше с две шепи череши.

Тичахме боси по поляната, ровехме в скрина на баба, брояхме звездите и си врачувахме по тях, ходехме километри пеша. Спирахме колелата си не със спирачки, а с контра, залагахме капани на тавана, играехме на криеница в мазето, въргаляхме се в сламата, приютявахме скришом бездомни кученца и котета, викахме духове в гробището, прибирахме се насинени и уморени, но бяхме щастливи, истински щастливи.

А вечер, след вкусната вечеря, обожавахме да слушаме историите за „някога“, които баба ни разказваше през сълзи. Тогава ни беше смешно, но сега бихме дали всичко, за да чуем тези истории още веднъж от нея. Бихме дали всичко, дядо да ни събуди рано сутрин с радиоточката, а ние с кисели физиономии да отворим очи. Бихме дали всичко да върнем само за момент времето назад, да поседнем на пейката пред къщата ни и да кажем: „Бабо, дядо, благодарим ви, че направихте детството ни толкова прекрасно! Благодарим ви за всичко!“

Предлагаме ви днес да се върнем към спомена за бабината къща, макар и тя да е вече празна. Да направим една забежка в безгрижието, кратка почивка от хаоса. Със сигурност ще ви стане тъжно, но и много хубаво.

Като се замислим, това време не беше и толкова отдавна, има, няма 20 години. Твърде кратко, за да се адаптираме към новото, но и твърде дълго, за да го живеем отново.