Ана, касиерка в Никозия: Направих си своя България в Кипър, прибирам се в нея всеки ден


Традиционно за Кипър, много от продавачите и касиерките по супермаркетите са българки, пише "Български новини". всъщност, наш представител има във всяка секция.. И сигурно мнозина от пазаруващите са виждали в отдела за плодове и зеленчуци едно винаги усмихнато и любезно момиче - Ана Чомуклиева, което не пропуска да ги заговори на български. - Ани, забелязах, че за разлика от много свои колеги говориш на български с купувачите и не се притесняваш другите да разберат, че си чужденка. 

- В магазина идват много българи, и като видя и чуя българи, дори и да са роми, никога не съм избягала да говоря на български с тях и да покажа, че съм българка. Не ме е срам, тук съм се сблъскала с хора, които са забравили родния си език, които не искат да говорят, които избягват българите. Горе-долу ги разбирам защо избягват българите. 

- Защо ги избягват? 

- От много хора знам, че да се работи с българи в Кипър е много трудно. Не сме сплотени, гледаме себе си, гледаме само интригата… 

- А ти къде си? 

- Аз съм по-затворена, живея си в моята си България. Аз дойдох тук много малка – бях само на 19 години. Създадох си моя България тук. 

- Защо дойде в Кипър? 

- Дойдох от любопитство, да видя нещо ново. Не по финансови причини, както повечето българи тук. Не дойдох заради пари или защото имам кредити да изплащам. Имам моя къща в Поморие, на 20 метра от плажа, с мъжа ми имаме апартамент в Пловдив, той е оттам, работила съм за това и съм постигнала всичко сама. С приятеля ми – сега вече съпруга ми, дойдохме през 2007 г., след падането на визите. Бяхме на 19 години, имахме много добър живот, но на морето всичко е сезонно. Работиш лятото, аз съм била сервитьорка, и после цяла зима почиваш. Баща ми дойде в Кипър преди 10 години, по-късно и баба ми, и когато един ден тя ни попита “Ами защо не дойдете и вие в Кипър?”, си рекохме – ами защо да не отидем. Дойдохме на шега. Исках да се сближа с баща си, да видя нова държава, нова култура, нов език, да науча нещо ново, аз обичам да уча. Първите ми впечатления бяха ужасни. Живеехме в една къща, до която имаше варели, тел и войници – близо до буферната зона в Никозия. Но си създадохме една малка България вкъщи – говорим само на български, гледаме българска телевизия, ядем българска храна. Приятелят ми е завършил “Радиоборудване на летателни апарати”, но започна работа като дърводелец тук. Той умее да прави това, харесва го, има талант. Аз също започнах в този супермаркет. Не сме почувствали мизерия, нужда, имали сме всичко необходимо, не сме се чудили как да оцеляваме. Събирахме си пари, тогава това още беше лесно. На първата седмица приятелят ми донесе заплата 160 лири – това си бяха доста пари тогава! И оттогава досега – вече пет години, е все така? 

- Устроила си се тук? 

- Не, не е така. След първата година се прибрахме в България за отпуските един месец и може би направихме грешка. Може би не трябваше тогава да се връщаме в България. Много тъжно ми стана. Видях много приятели, усмихнати хора, страната, слънцето, морето… Няма да забравя как тръгвам, влача си куфара, майка ме изпраща и плаче, аз се обръщам и плача, и викам “Майко, не искам да ходя”, и продължавам да вървя. Когато се върнах в Кипър, имах чувството, че съм в ада. Мислехме си – млади сме, имаме работа тук, ще съберем пари, ще се приберем в България, ще направим нещо. Тогава се виждахме с българи и сякаш бяхме разделени на две групи. Едните са приели, че ще живеят тук завинаги, че им е хубаво, устройват се тук, а другите бяхме с мисълта, че ще се върнем в България, че там е нашият живот. Тогава една жена ми каза: “Те са по-добре от нас, защото са приели мисълта, че живеят тук, а ние сме с единия крак в България и нито тук, нито там. Ние работим тук, но душата ни е на две – мислим за България, мечтаем за нея”. Аз тогава не разбирах тези, които са решили да останат. Винаги съм била даже националист, в училище никой не можеше да повярва, че аз ще отида да живея в чужбина. 

- И колко издържа така раздвоена? 

- Много трудно издържахме още една година и след 2 години в Кипър се прибрахме в България. Там опитахме всичко, абсолютно всичко. Направихме сватбата, ние си я платихме, купихме си кола с пари, които ние сме си изкарали, обзаведохме си апартамента в Пловдив. Двамата направихме собствена фирма, искахме да отворим дърводелски цех, това е мечтата на мъжа ми, но не потръгна. Бяхме много разочаровани, трябваше пак да работим за 200-300 лева. Изкарахме година и половина и си дадохме сметка, че работим, колкото да оцелеем и че, ако нещо се случи на някого от семейството, ние няма да можем да помогнем финансово и това ще е най-голямата ми мъка. С тези пари не можехме да мислим и да имаме дете, как ще се грижим за него. А работата – дали ще е в България или в Кипър, все е работа. И пак стегнахме куфарите, въпреки, че бяхме много категорични преди това, че няма да се върнем никога вече. Втория път дойдохме през 2011-а, преди година и няколко месеца. 

- Ти си млад човек, на 25 години, промени ли нагласата си – от коя група си сега? От тези, които си уреждат живота тук или които смятат да се връщат? 

- Промених я, но не съм в другата група. Пак знам, че някой ден ще се върна в България, но знам, че няма да е скоро. Вярвам, че в България нещата ще се оправят. В Кипър има много българи от малки градове, от места, където няма работа, за тях тук е раят. 

- След първоначалното любопитство и разочарованието после, сега на какъв етап си? 

- Не знам… 

- Чувстваш ли се добре тук? 

- Не. И на други съм казвала – никога няма да станат кипърци, колкото и дълго да живеят тук, колкото и да знаят езика, и да приемат тяхната култура и да отричат нашата, винаги ще са чужденци. А, ако се върнат в България, вече няма и да са българи. Има много кипърци, които харесват България и българите, но хора, които не знаят нищо за страната ни, са ме карали да се чувствам като човек втора ръка, сякаш съм отишла да им върша черната работа. Аз никога няма да забравя каква съм и откъде идвам, гордея се с историята ни, с езика ни, и такива дребни души няма никога да ме смачкат. 

- А как се отнасят към теб на работата ти? 

- Нямам проблеми. Втория път, като дойдохме, постъпих на същото място. Според мен няма значение националност или религия, хората са добри или лоши. Единият от шефовете ми каза, че българите нямаме хубаво име в Кипър, но мен ме уважават, аз се доказах. Ако бях мързелива, ако крадях, никога нямаше да ме вземат отново на работа. Аз съм доволна, искам да идвам на работа, да си я върша, да няма интриги, напрежение, да се прибирам, да си знам почивката. Но в Кипър стана много трудно за работа. Пари са се изкарвали преди, сега работиш, колкото да си платиш сметките. 

- Как общуваш с кипърците и с българите? Имаш ли приятели сред тях? 

- Общо взето, разчитам кипърците да свикнат с мене и аз да свикна с тях. Не харесвам и не искам начина им на живот, аз идвам на работа, говоря езика им и се прибирам в моята България. Тя е вкъщи, при моето семейство. Аз от дете съм свикнала със семейството си. Нямам кипърци приятели, много сме различни. Имам само един, но той е женен за българка и е като българин. Езикът не е проблем за общуването ми. Голямата ирония е, че баба ми е гъркиня, а аз не знаех гръцки като дойдох, но го научих. И понеже исках да общувам с тях не само с елементарните думи от всекидневието, а по начина, по който общувам с българи, се записах на училище и сега минавам във втори клас. Сядали сме на голяма маса с много българи и не ми е било мъчно, че не са мои приятели. Съжалявам, че го казвам, но простотията и унижението са много големи. Не ми се говори само за пари, за наем, за работа, само за битовизми. Искам да поговорим за нещо съществено, което да те накара да мислиш. Но хората много се затвориха, говорят само за проблемите си. 

- Какво ти липсва в Кипър? 

- Искам да седна на едно кафе, да дойде сервитьорката и да ми каже “добър ден”, съвсем нормална човешка приказка, нормално отношение. Кипърците нямат нашето чувство за хумор, не могат да разберат нашите шеги. Дори начинът на шегуване ми липсва. Липсва ми природата в България. Липсва ми като цяло страната ни, но не ми липсва “българщината”, в отрицателното й значение. 

- Какви амбиции, мечти имаш? Какво искаш да постигнеш? 

- Аз имах много амбиции в България. Мечта ми беше висшето образование. Аз съм завършила гимназия, отделно от училище, в различни курсове съм завършила моден дизайн, актьорско майсторство – кукловод, имам дипломи за всичко това. Имах много големи амбиции и възможности. Но баща ми замина, когато бях на 14 години, тръгна за доброто на семейството, майка работеше за малко пари, две деца бяхме, наложи ми се от малка да работя. Не съм се отказала и никога няма да се откажа да бъда студентка. В Кипър няма как да плащам за университет, скъпо е. Но ще уча, няма да разочаровам близките си, един ден, когато се върна в България, ще успея. Искам да уча фотография. Гордея се с всичко, което съм постигнала сама или с мъжа ми. И не се отказвам. Каквото мога да взема оттук, каквото мога да науча от кипърци, знам, че някой ден ще ми бъде полезно. Но няма да е много скоро. 

- Спомена за дете, къде е то в плановете ви? 

- Съвсем скоро, надявам се. В живота все чакаме нещо да мине, хайде и това да мине, хайде и това да се получи…. Винаги в живота има нещо, което трябва да се оправя. Един ден си казах, че, ако чакаме идеалния момент, идеалния ден, той никога няма да дойде. Никога в живота ти няма всичко да е наред, за да дойде едно дете. А като дойде – просто стягаш колана. Може би ще изчакаме 4-5 години да поотхвръкне това дете – толкова да останем в Кипър ми е планът, после да се приберем в България, да ходи на училище там. Искам да дам на това дете всичко, което аз съм нямала.

Интервю на Бранислава Бобанац


Какво четем:

🔴 Богове и самодиви слязоха на Бегликташ (ВИДЕО)

🔴 Отивам си /Дамян Дамянов/

🔴 "С дъх на портокали". Българи в Испания направиха сериал

Източник: Блиц



Коментари



горе