Къде е сабята на Христо Ботев?


Христо Ботев е най-фалшифицираната личност в българската история. Грамада от мистификации, манипулации и откровени лъжи лежи върху поета. От родното до лобното място и след това. В представата на българина е натрапен един изкривен образ, който е далеч от истинския. Убийството на Христо Ботев е от най-големите загадки в националната ни история. Периодично се появява по хълмовете на времето. Остри полемики се се опитвали да извадят истината на светло. Грамада от лъжи обаче я затиска в мазето на миналото. Книгата на Росен Тахов „Убийството на Ботев” е опит да се отговори на въпроса: Свой или чужд е застрелял поета?

ТРИ СЪМНИТЕЛНИ САБИ

Кое е истинското острие на войводата

Три саби кандидатстват за десницата на Христо Ботев. Офицерска, кавалерийска и казашка. Те имат своите защитници и отрицатели. Истории, размити в легенди и оплетени в догадки. Още не е решен въпросът кое е истинското острие на войводата.

През май 1876 г. Христо Ботев трескаво подготвя четата. „Страшна била деятелността на нашия войвода, когато наближили да тръгват – пише Захари Стоянов. – Той ходел деня и нощя, ту пушки и припаси да откупува и приготовлява, ту момчета да настанява и упътва, ту други разни работи да нарежда, които пред един подобен поход не били една-две.“

„Не ми давайте тия дни да нося ни бастон, ни пардесю, защото много забравям“, заръчал на домашните си поетът. Той си ушил униформа, взел пушка и револвер, но дали е забравил сабята? Според Кирил Ботев брат му се е качил на „Радецки“ без хладно оръжие. Това твърдение рязко се разминава със свидетелствата на другите четници и екипажа на кораба. Всички сочат, че войводата е бил препасан със сабя. Никола Кючуков описва как се е явил пред юнаците:

Той беше представителен, извънредно красив и бляскав във военно-генералското си облекло. Мундирът и панталонът му бяха приготвени от тъмносиньо сукно с хусарски вкус. Еполети имаше генералски, през рамо ивица – позлатена паласка. Сабята му беше окачена на сърмен колан, шарф от зелен атлаз, през рамо спуснат над сабята, а на кръста отдясно револвер с лустрен калъф. Калпакът му приличаше на ония от румънската кавалерия, с бяло перо, обвито долу с трицветен шнур. Златен ланц и сред челото положен златен лъв. Над главата на лъва имаше написано: „Свобода или смърт“. С лустрени чизми бе обут. Очите му изпускаха искри. Лицето му, бистро и засмяно, със засукани мустаци и брада, с вкус престригана. Такъв бе човекът, такъв бе войводата ни Ботев, който за пръв път се яви официално пред своята вярна дружина.

На Козлодуйския бряг Христо Ботев и военният командир Никола Войновски кръстосват остриета, а поп Сава Катрафилов заклева четата. Кирил Ботев обаче настоява, че брат му е сложил сабя на кръста чак по пътя за Балкана. На 2–3 километра от Козлодуй при него дошъл четник и му казал: „Кириле, прати ме войводата да му дадеш и коня, и сабята си, че той няма.“ Оръжието било офицерско, дал му го в Гюргево българинът Иван Стоянов, запасняк от румънската армия.

След разгрома на четата такъв образец сабя е донесена в Черепишкия манастир „Успение Богородично“. През 1910 г. по инициатива на врачанския лекар Харалампи Нейчев е проведено разследване дали е действително Ботевата. Главен свидетел е манастирският слуга Нено Нецов.

Пред нарочна комисия той разказва заслугите си. Как се притекъл на помощ на дружината и как срещнал самия Христо Ботев. Взел му раницата, за да скочи от някаква скала. След гибелта на войводата Перо Симеонов-Македонеца му дал сабята да я съхрани за грядущите поколения.

А аз – продължава Нено, – като не можах да нося сабята повече, отидох в Черепишкия зимник в Заград и там я оставих зад вратата на гредата и отидох в монастиря, та казах на дедо Герасим, че оставих сабята там. А аз отидох до ближното село Люти брод, да видя за аскер и да донеса на моите другари сведение. А дедо Герасим отишъл и вземал сабята от зимника и я прикрил с цел да остане не в моите ръце, а в други или в неговите. И като извадил каишите, отнесъл я в монастиря. После аз го попитах: „Дедо Герасиме, къде остави сабята?“ На което той ми отговори, че я е вземал от зимника и я е скрил край реката Искър, откъдето я отнесла реката. Но след не множко време аз хванах сърмените каиши, приспособявани към сабята, у него, нещо от което аз заключих, че сабята трае некаде скрита от дедо Герасима.

Оказва се, че расоносецът е скрил реликвата под дюшемето. Господ наказва греховния, след година време го намират удавен в Искъра. Извадена на светло, сабята става манастирска атракция. Мнозина я разглеждат и се изказват за нейната автентичност.

През 1940 г. я показват на Кирил Ботев. Генералът се колебае, не е сигурен дали е същата, която е дал на брат си. През 1948 г. я вижда писателят Димо Сяров. „На нея ясно се разпознаваше румънският държавен герб. Държах в ръцете си румънска офицерска сабя“, заключава той.

В Люти брод Димо се среща с Христо Филчовски. Държелив старец на 90 лазарника, той е свидетел на събитията от 1876 г. „Знаете ли нещо за сабята, която показват в манастира? Там твърдят, че е сабята на Ботева“, пита го Сяров. Дядо Христо се усмихва:

Тя не е никаква сабя на Ботева. Донесе я в селото Нено Нецов. Ние го наричахме Нено келавия. Той не е родом от нашето село. Кой знае отде се допиля. Обичаше много да се хвали, но и много да лъже. Когато се пръсна слух, че четата на Ботев се била край Враца, той тръгна да я търси. Искаше и той да се бие с нея. Ходил да я търси чак до село Баница. След няколко дена се върна със сабя. Кой знае отде я бе докопал. И понеже се беше много разприказвал, достраша го и взе да се крие по дупките около манастира. След Освобождението се услови там ратай. Прочу се покрай сабята си. Разпитваха го и разни учени от София. Лъжеше всички здравата. Като видя, че лъжите му ще се разкрият, избяга в село Джурилово, Белослатинско.

Другата сабя, която кандидатства за Ботева, наподобява черепишката. Тя е френски модел, кавалерийска, била е на въоръжение в румънската армия. Постъпва във Военния музей през юли 1938 г. В инвентарната книга е записано: „Дар от баба Петра Петрова, с. Зверино, Врачанско. От дарителката указание, че саблята е на Хр. Ботев. Ген. о.з. Кирил Ботев отрича, че Ботев е носил такава сабля.“

С дата 27 декември 1949 г. Министерството на народната отбрана праща писмо до Бенко Митов, син на Петра Петрова Митова. Военните искат допълнителни сведения за реликвата и той записва спомените на майка си:

През 1876 година бях млада невеста с малко дете. През пролетта на същата година – мисля, че беше май месец – се разнесе слух, че идва голяма турска потера към село, откъм Люти брод. На другия ден сутринта турците се показаха на местността Дървото, над село Зверино. Всички млади момичета и невести бяха избягали в гората, за да не дочакат турците в селото. Това ние правехме винаги когато в селото идваха турци. Аз, по съвета на девер ми Илия Митов, отидох на кошарата в местността Бяла вода, която се намира на седем километра от селото, където беше мъжът ми пастир.

Когато стигнах под кошарата, където имаше корито с вода, там видях да седи един млад мъж, с хубави зелени дрехи и превързана ръка. Като го видях, аз се уплаших, но той ме успокои, като каза, че няма да ми направи нищо лошо.

Той ме запита:

– Като идеш от село, има ли там турци?

Аз му казах, че са пристигнали много турци.

След това запита дали съм видяла някъде хора, облечени в такива дрехи, като него. Казах му, че не съм виждала. Поиска ми хляб и аз му дадох няколко корички, които носех в торбата, и ме помоли да не казвам на никой, че съм го виждала. Като се разделихме с него, той тръгна през гората, а аз заминах за кошарата.

Там намерих един от пастирите и той ми каза, че трябва да омеся много хляб, понеже ще имаме гости. Аз омесих до вечерта пет хляба и направих един голям котел с качамак. Когато се стъмни, пристигнаха много хора със същите дрехи, като този, който беше на коритото. С тях дойде и един поп. Той наряза хляба и качамака и им го раздели по равно. Падна им се по много малко, понеже те бяха много – към 50 души. След това им сипахме мляко и те се нахраниха.

Като се нахраниха, един от четниците ми подаде една сабя и ми каза да я пазя, че тя е на войводата Христо Ботев. Тогава тя беше съвсем нова и имаше много ремъци и китки, които впоследствие изгниха. Дотогава аз за Ботев не бях чувала, но после мъжете разправяха, че бил българин, който се борил да освободи България и много мразел турците.

Петра увива сабята в парцали и я скрива в коренището на орехов дънер. След Освобождението я качва на тавана. Там престоява шест десетилетия. Защо толкова дълго? И кой е четникът, заръчал да се съхрани светинята?

На 20 май вечерта Христо Ботев е застрелян под връх Камарата.

„Арнаутинът, без да го видят, взел му саблята“, пише Захари Стоянов. Това прозвище носят няколко четници. Най-вероятно е дума за Антон Танасов-Арнаутина от Призрен. След разгрома той минава над Зверино, после е ранен, заловен, осъден и амнистиран.

Стоян Заимов обаче сочи, че калъчката взел Георги Апостолов. Същото твърди и Никола Обретенов, който е на лобното място. „По съвета на Перо – разказва той – прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.“

Перо Симеонов и Георги Апостолов загиват още на 21 май. Едва ли са се срещнали с Нено Нецов и Петра Митова. Двамата са получили сабите от други четници и е крайно съмнително, че имат нещо общо с Ботев.

Същественото е, че Никола Обретенов говори не за сабя, а за шашка. Разликата е в дизайна на хладното оръжие. Докато сабята има предпазител за ръката, при шашката той липсва. Шашката иде от руските степи и Кавказките планини.

Като околийски началник във Враца през 1883–1884 г., Обретенов посещава Черепишкия манастир. Игуменът му показва сабята, пита познава ли я. „Отговорих му, че тая сабя може да е на някой руски казак, но не на Ботева, защото той имаше шашка, а не сабя и всичко си остана така.“

През 1925 г. проф. Беньо Цонев и Данаил Кацев-Бурски отиват в Букурещ по исторически издирвания. Там Петко Кръчмаря от Калофер им казва, че сабята на Христо Ботев била с инкрустации. Знаел го от баща си. На връщане Бурски се отбива в Русе за среща с Никола Обретенов. Той му разказва съвсем друга история:

Вярно е, че Ботев има две сабли. Първата, която получи от Димитър Икономов, уредника на четата, заедно с бинокъл и паласка за карта, както и калпак, каквито имаше и самият Димитър Икономов, имаше надпис малко по-долу от ръкохватката. Надписът беше направен от пиринч, от едната страна – лявата, името на Ботев, а от другата – датата на тръгване на четата за България. Сабята беше черкезка, съвсем нова и когато Д. Икономов донесе нея и своята, очите ни останаха по тях. Доколкото си спомням, надписа прави един куюмджия в Гюргево към 11 май. Името сега не мога да си спомня, но като че ли беше Георги Сърмаджията от Карлово. Тази сабя Христо Ботев преметна през рамото си, когато да завладеем „Радецки“, па я извади, като даде заповедта на момчетата и с гола сабя говори с капитана на парахода. Тази сабя с надписа Ботев носи през време на похода от Козлодуй до Милин камък, гонени от турските потери. Пред Милин камък като раниха няколко момчета и Върли Гюро, той отиде при него, но вече сабята му я нямаше. Тук му дадохме друга сабя, която той си беше понесъл от Букурещ и която след неговата смърт е била предадена от четниците в Черепишкия манастир, защото ние с Войновски, като взехме револвера, бинокъла и картата, не помня да съм вземал сабята му, а Войновски носеше само своята.

Сега и Никола Войновски замесен! А Христо Ботев се запасил от Влашко с две саби! На едната с издайническата дата 17 май 1876 г. Само празноглавец би могъл да го стори, защото съдбовният ден е пазен в тайна до последния момент.

Такава шашка обаче наистина се появява от отвъдното. Размахва я капитан Иван Стоянов, разузнавач в Министерството на войната. Наследил я от баща си, който около 1900 г. я взел от бивш башибозук, преследвал четата. През 1943 г. офицерът дарява реликвата на Военния музей. В сегашния Национален военноисторически музей тя е изложена като официалната сабя на Христо Ботев. Йордан Узунски, завеждащ отдел „Фондове“, описва оръжието:

Сабята е руска военна, казашки тип (шашка). Също добре заточена. Клинът е типичен за руските саби и е произведен в Солинген – Германия, а останалото в Русия. Дръжката е повече от месинг, а ножната – дървена, облечена в черна кожа. Надписите са: отдясно „Хр. Б.“, а отляво – датата, в широките улеи на сабята на десетина сантиметра от петата на клина. Прави впечатление дължината – 895 мм. Тя отговаря за човек със среден ръст, но за висок е малко къса за бой. Тъкмо затова можем да предположим, че след като са свършили „церемониите“ по завладяване на парахода и клетвата, когато наближават боевете на Милин камък, не е изключено войводата да е поискал другата си сабя, която е отговаряла на ръста му и която несъмнено има по-добри бойни качества.

Христо Ботев има само една снимка със сабя. Тя е от есента на 1875 г. в букурещкото ателие на Тома Хитров. Освен бъдещия войвода в окото на обектива са Никола Славков и Иван Драсов. Пред тях са положени клетвени череп и кости, револвер и сабя. Оръжието обаче е от инвентара на фотографа. С него са се снимали и други революционери.

Дано ми найдат пушката,

пушката, майко, сабята,

и дето срещнат душманин,

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…

Още никой не го е сторил.

Из „Убийството на Ботев”


Какво четем:

🔴 Старец върви 4 км пеш, носи книги за изгоряла библиотека

🔴 Почитаме българските светци, именици празнуват

🔴 Фейсбук с поредна изненада! Въвежда страхотна функция за всички нас. Ето каква

Източник: 24 часа



Коментари



горе