В дома на мама

Илюстрация: standartnews.com

В дома на мама – времето е спряло…
Часовникът отмерва… тишина.
А пукнато, старинно огледало –
поглъща… светлината на деня.

Завесите са спуснати. И плътни.
Отдавна тук е влязла вечерта…
Очите ù са старчески. И мътни.
Тя – все стои… На пътната врата.

Тревица скубе около чешмата…
Или разсажда здравец. И невен.
Или изправя колци на домата.
И гледа… с четири очи… За мен.

Яйца в престилката си е събрала.
Донесла е в котленката млекце.
Череши ранозрейки е набрала –
със сухите, напукани ръце…

В дома на мама – преди изгрев съмва.
Тя става всяка сутрин точно в пет!
И чак до залез – крак не си подгъва…
Та, дворът… затова ù е наред.

Тук – нищо не променя свойто място!
Откак се помня – мама няма мъж…
А оня паяк, във кьошето тясно –
от памтивека – е един и същ.

Усърдно кърпи мрежата си прашна…
По нишките пробягва… И тъче.
В дома на мама – малко ми е страшно!
Тук времето… е спряло да тече.

Олющени са старите тапети…
Таванът е напукан… Няма мъж!
Сивеят излинелите пердета –
прокъсани. Като небе след дъжд.

Едно кълбо канап е все на прага –
да връзва избуялите лози.
Все прежда някаква – мотае, спряга…
И все – едното ù око – сълзи.

Мекиците – са винаги в неделя.
Със сирене. И лучени перца.
А на стената – в рамки пожълтели –
портретите на моите деца.

Децата ми – не са деца… Отдавна.
Но тя – не проумява този факт.
И час по час звъни – дали са гладни…
Че е сварила супа. От спанак.

След залез – тя заключва със синджира.
И топъл мрак по двора ù мълчи…
А тя – прането сутрешно прибира.
И нещо на кокошките гълчи.

Когато не остане, Боже мили! –
от мама – нито сенчица, ни звук…
Дано да ми дадеш сърце. И сили…
Да мога, Боже… пак… да вляза тук.

Гълъбина Митева

Какво четем:

Последвайте ни във facebook!

горе