Проф. Минко Балкански започнал научния си път с хлапашки бели, Кристо тръгнал към „опаковките“ с курсове по рисуване


23 юни 1960 година. Тежкотоварен камион с ремарке превозва огромни метални късове в района на летище Фиумичино в Рим.  Късовете са част от тялото на човешка скулптура, а мъж с бяла риза, с вратовръзка и бяло кепе позира като модел: пред камиона, зад камиона, в ремаркето, до главата на фигурата, седнал на рамото на фигурата. Ремаркето е "опаковано" в огромен надпис: "Статуя на Леонардо да Винчи. Скулптор Асен Пейков". Височината на шрифта за Леонардо и за Асен е една и съща. В този ден бъдещата статуя е още скеле и парчета, но само на 19 август около нея ще се събере целият елит на Италия, начело с Президента на Републиката Джовани Грончи, който ще открие монумента, превърнал се за десетилетия в символ на летището в римската столица. Първият самолет оттук ще излети на следващия ден, а официалното откриване тепърва предстои на 15 януари 1961. В темелите на аеропорта обаче остават вградени още преди неговото отваряне две имена - на Леонардо, чието име носи летището и на българина

Асен Пейков, изваял статуята на ренесансовия изобретател.

Мъжът, който се радва на металните късове в камиона тъй, както се радва баща на рожбата си е 52-годишният по онова време български емигрант Асен Пейков. Въпреки, че в Рим името му кънти, отсам Желязната завеса чуват името на световноизвестния скулптор едва след 1989, вече посмъртно - Пейков почива на 25 септември 1973 година в Рим. За да може да обикаля видимо радостен около камиона с ремаркето Пейков е трябвало да се яви на конкурс в надпревара с други 300 архитекти и художници от цял свят, преди журито да одобри неговия проект за 10-метрова фигура на Леонардо в цял ръст.

По биография и кръщелно свидетелство Асен Пейков се води софиянец, но през 1914, когато е на 6 умира майка му Невенка и семейство се мести в родния град на баща му Никола - Севлиево. На 15 след смъртта на баща си вече е в Созопол и там, докато учи за рибар в Практическото рибарско училище, за първи път започва да се занимава със скулптура. Впоследствие става чирак при известния български ваятел проф. Андрей Николов. Заниманията го отвеждат в Художествената академия в София в класа на своя "майстор" и благодетел проф. Николов, завършва я със златен медал, а още докато е студент се явява на конкурс за изграждане на паметник на братя Евлоги и Христо Георгиеви. Малко не му достигнало днес пред университета да гледаме неговото произведение - класирали го втори. През 1937 пък е трети на конкурса за статуя на албанския национален герой Скендербег в Тирана През 1938 година открил в столицата и първата самостоятелна изложба в ателието си на "Цар Освободител". Тя ще се окаже и последната в българския му период. След кратки обиколки в Америка и Европа българинът се установява в Рим и отваря ателие на артистичната улица "Маргута" при номер 54.

В средата на 50-те години започва възходът на скулптора от България. След успеха със статуята на Леонардо идват мраморната статуя Сан Джовани в Рим, бронзовата Минерва за Новия университет в Бари и мраморният Йоан Кръстител в Рим. Пред сканиращите очи и ваятелските ръце на Асен Пейков единствено застава като модел и папа Пий XII. Бронзовият бюст на главата на римокатолическата църква е поставен в конгресния център "Мондо Мильоре" в Рим. През годините ще направи скулптурни портрети, релефи и бюстове на София Лорен, Федерико Фелини, Силвана Мангано, Джина Лолобриджида и на Джон Кенеди. "Момчето" от София, Севлиево и Созопол си идва в отечеството през март 1969. Пристига като участник в обявения от Комитета за изкуство и култура международен конкурс за паметник на Хан Аспарух. Прави макет на 36 конници, които водени от Аспарух прелитат над Дунава. Конниците са без лица, лице има само Аспарух, замахнал да забие копие в земята, която ще бъде българска. "Невъзвращенецът" Пейков дори не е сред класираните на призови места, а получава поощрителна награда. Казват, че сърцето му не понесло обидата и след два инфаркта на 25 септември 1973 Асен Пейков умира в Рим. Четири години по късно римляните назовават официално с името "Асен Пейков" малкия площад пред къщата на твореца.

Европа приютява таланта и на друг световноизвестен творец, роден в България и превърнал се в наследство на планетата. Христо Владимиров Явашев е познат в арт средите и широката аудитория с псевдонима Кристо. Мнозина българи обаче като чуят Кристо и видят новина за поредна "шантава" инсталация нямат и представа, че Христо произлиза от стар разградски род и е внук на академик Анани Явашев, открил руините на древния римски град Абритус. Свако (мъж на леля му) пък става предвоенният политик Иван Багрянов, стигнал до поста на министър-председател и осъден на смърт от т. нар. Народен съд.

Проблеми с новата власт има и бащата на Кристо -

Владимир Явашев, който е инженер и собственик на малка фабрика в Габрово. След национализацията и инсцениран саботаж баща му е вкаран в затвора. Още преди войната, едва петгодишен, през 1940 Христо тръгва на уроци по рисуване, живопис и скулптура. И той, подобно на Асен Пейков минава през школата на Художествената академия. През 1956 напуска България, а две години по-късно се установява в Париж.

В града на любовта и изкуствата съдбата го среща с бъдещата му житейска и творческа половинка Жан-Клод. "Съдба" в случая не е клише, има нещо неслучайно защото се оказва, че двамата са родени в един и същ ден и в един и същ час. Любовта подчинява Жан-Клод изцяло на Кристо. "Аз правя това, защото обичам Христо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство." - ще каже съпругата му в популярен цитат.  В изкуството двамата измислят своя ниша или "щуротия" - като художествен похват използват опаковането на предмети - от дребни неща от бита, като телефон или пишеща машина, до мостове, паметници сгради, като паметника на Виктор Емануел II, Райхстага в Берлин или плаващите кейове в Изео, Италия. Инсталацията "Вратите" в Сентрал парк е видяна от над 5 милиона души в продължение на две седмици през февруари 2005. Кристо присъства и в Книгата на рекордите "Гинес" с най-големите чадъри в света, с "Бягащата ограда", най-тежката опаковка (за Райхстага) и най-голямата скулптура без скеле с газометъра в Оберхаузен. Дали защото е особняк, дали защото е за нещо обиден, след напускането на България през 1956 Христо Явашев повече не стъпва никога в родината си. На 27 април 1982 година получава от България телеграма: "Мама почина". По онова време той освен невъзвращенец е и дезертьор - отклонил се е от отбиване на военна служба. Няма как да си дойде, на погребението на майка си изпраща Жан-Клод. През 1983 България посещава и синът им Кирил. Но не и самият Кристо, който е обявен за почетен гражданин на Габрово.

За особняк би могъл да мине и световноизвестният

френски физик от български произход проф. Минко Балкански.

Когато при едно посещение на президента Петър Стоянов във Франция поканили българите, живеещи в Париж в посолството настанало такова стълпотворение, че нашенци щели да се избият за да влязат вътре. Професорът от университета "Мария и Пиер Кюри" в Париж дори не подозирал, че във френската столица има толкова българи, защото... умишлено през годините странял от контакти със сънародници. Освен, че бил индивидуалист, си имал и практични обяснения - искал да говори френски без акцент и не искал да се среща с българи. Дори тази странност обаче не прави знаменития учен по-малко българин, нито пък омаловажава заслугите му пред собствената му родина.

Пътят на проф. Балкански към голямата наука тръгнал от хлапашки изцепки, да не кажем хулиганства в родното му село Оряховица, Старозагорско. С разни химически селскостопански препарати

ходел по нивите да прави бомбички и да гърми.

"Не съм правил големи бели, само един път стана да запаля нашата къща. Исках да направя един киноапарат, бяхме трима, един трябваше да върти лентата, другият да намери прожектор, имаше една дупка на вратата на избата и вземахме светлина от слънцето с лед. Бяхме на 10-11 години, имахме лъчи и направихме така, че лентата да се освети и да се прожектира и трябваше един да върти бързо. По едно време той се загледа в образеца на киното и спря да върти, лентата се забави и всичко пламна, но къщата не се запали." - разказва след години вече проф. Минко Балкански. В гимназията взима по два класа за година и на 15 години е най-младият студент в Софийския университет. Иска обаче да учи в Париж. Стига до Франция, но не е приет в университета, защото там право да учат имат само французите. Завършва висшето училище по химия в Бордо, а на 27 става доктор на науките, една година по-късно - професор по физика. Енциклопедично изброяват изследванията на Минко Балкански в 34 университета по цял свят. С памет за баща си и Оряховица проф. Минко Балкански създава фондация "Миню Балкански", която да подпомага културния живот в родния му край. През 2002 година фондацията доставя в България 850 компютри от Швейцария и оборудва с тях 85 училища, а днес вече работи със 106 учебни заведения. Покрай постиженията на професора в сферата на точните науки не е толкова популярен фактът, че е създал и лятна академия по цигулка в родното Оряховица. През 2004 Международната организация по миграцията удостоява проф. Балкански със статуетката "Мигрант на годината".

Физиката превръща в световно име

българския учен акад. Георги Наджаков,

чието най-голямо откритие е в основата на фотокопирната техника, а самият академик би могъл да мине за баща на ксерокса. Наджаков открива т. н. фотоелектретно състояние на веществата,  след като установява, че при при едно­временно въздействие на постоянно електрическо поле и светлина в някои фотопроизводящи диелектрици като сяра, смола, парафин, кварцово стъкло и др. и при полупроводници възниква трайно електрическа поляризация, която се запазва продължително време на тъмно и се разрушава при осветяване. Светът признава изобретението на 22 юни 1937. Години по-късно то ще залегне в принципа на работата на ксерокса.

Наджаков тръгва към световната научна сцена от Дупница. Родил се през 1897 в семейството на фелдшер, а когато бил на 8 семейството се преместило в София. Завършил с отличие Трета мъжка гимназия, а дипломата му връчва лично министърът на просвещението на тържество в Народния театър. След като завършва и университета през юни 1921 е назначен за асистент. По онова време държавата изпраща на специализация на държавни разноски асистенти и преподаватели и така през 1925 за Франция заминава и Наджаков. В Париж отива при световноизвестния френски учен Пол Ланжвен, директор на Висшето училище по физика и химия и го моли да бъде приет в неговата лаборатория. Казал му, че се интересува и е запознат с литературата по вътрешен фотоелектричен ефект при твърди тела. Ланжевен намерил идеята за интересна и му дал едно "ъгълче" от лабораторията си.  През 1937 Пол Ланжвен докладва на научната общност откритието на българина. 20 години по-късно откритието е признато и в България като първото откритие на български учен. Патентовано е в Института за изобретения и рационализации, аналог на днешното патентно ведомсво. ИНРА го продава през 1957 на Британското кралско дружество за 10 хиляди паунда.


Какво четем:

🔴 Млад мъж напусна града, направи си ботаническа градина в дядовата къща

🔴 27 българи ще участват на eвропейското първенство по кану-каяк в Пловдив

🔴 Трагедия: Българин, баща на две деца, работи до смърт в Англия!

Източник: Монитор



Коментари



горе