Отхвърлянето на вината като признание на греха


За мнозина, вината в най-крайните си прояви е синоним на някакво психично заболяване, на невъзможността да се радваме на живота, на своего рода увреждане от религиозен характер, свързвано главно със западното християнство, което вижда Бог като господстващ садист, а не като любящ Отец. Действително, житията на светиите свидетелстват за любовта на Бога, виждана от нашата вяра в целия й блясък в Христовата саможертва на кръста. Както и човешките фантазии представят ада, в който живеят виновните, незнаещи как да преодолеят вината, ако наистина го искат. Особено в сферата на религията вината се свързва с пуританската строгост, където наказващият Бог унищожава грешника човек.

Напълно ли е безполезна или опасна обаче е вината? Това зависи от това как човек възприема вината. Тук ние ще се спрем на един господстващ аргумент, имащ отношение към нашата тема. Често се казва, че грехът трябва да бъде осъзнат като дефицит на любов от наша страна, а не като вина. Това осъзнаване, очевидно, ще ни доведе до едно по-уравновесено психологическо състояние и по-точна оценка на самия Бог.

Ако, да речем, клеветата е довела до някоя много конкретна вреда, какво трябва да почуства клеветникът? Че има дефицит на любов? Че нещо му липсва? Но в този случай трябва да се случват две неща: или си виновен, точно защото ти липсва любовта и следователно чувстваш вина, или не си виновен и просто констатираш, че поради някакви неизяснени причини - обкръжаваща среда, човешка слабост, внезапно променена ситуация - не си в състояние да обичаш.

Липсата на любов, обаче, не е просто теория, а една много болезнена характеристика на човешкото състояние, което като последица води до безброй злини. Ако днес вярващият признае, че му липсва истинската любов и затова следователно изпада в грях, сякаш се превръща в своеобразно примирение с възможността-желанието на човека за грях. Човекът не само признава, че е грешник, но и го приема. Но простото приемане, че "Аз съм грешник" не означава нищо, ако не се откажем от греха. Първата стъпка към покаянието, казва св. Йоан Златоуст, е "отричането на греховете", т.е. неодобрение, осъждане и отхвърляне на греха, а не просто осъзнаването им. И това неодобрение не е просто следствие от едно логично констатиране на липсата на любов.

Осъждайки вината, може би някои си мислят, че се борят срещу морализма, забравяйки, че просто могат да култивират една теоретична връзка с християнството и едно морално безразличие. Вината те отпраща към закона, към Божиите заповеди, към един личен принцип, който определя границите, така че човек да не се загуби в егоизма си. Прикриването на тази вина вероятно попада сред усилията на съвременния човек да не споменава точно никой друг освен самия себе си и в търсенето на един регулиран свят на смисъла, който произлиза, обратното, вътре от самия него. Затова, се опитва да регулира начина, по който се чувства, не по правилата, идващи отвън – чрез социалните институции или заповедите на Бог - а самостоятелно определени от него. Ако патологично виновният вижда навсякъде свои критици и съдници, то "отхвърлящият вината" не иска дори и да си представи, че Бог е и Съдник, а истината за него се разпада на безброй лични истини, където всеки може да намери покой за мислите си. Според това, животът не трябва да бъде усложняван от морални императиви и вини, като следствие от тяхното нарушаване. Това да чувстваме греха, следователно, не като вина, а като дефицит на любов, не е нищо повече от един софизъм, при който нито вината бива приемана, нито, разбира се, чувстваме някаква липса на любов – въпреки че я признаваме – очевидно, нито и греха.

Тук, някой би възразил сигурно, че когато човек констатира този дефицит на любов, се обръща към Бога. Осъзнавайки точно човешката слабост, намира убежище в божествената сила и утеха. Бързаме обаче, защото в тази идеална ситуация завоят към Бога, логично трябва да бъде резултат на вината, на неприятни усещания, които те алармират точно за този дефицит на любов, защото от липсата на любов си направил зло на другия, зло, за което ти лично си отговорен и никой друг. В противен случай, човек може просто да потърси утеха и отказ от отговорностите си. Може да се възприема като жертва, като болен, нуждаещ се самият той от грижа и разбиране от Бога.

С други думи, забележката, че ми липсва любовта, ако не се извърши дълбоко осъзнаване, придружено от вътрешна болка и вина – е една куха, празна фраза. Грехът е конкретно зло спрямо Бога и - още по-видимо - спрямо другия. Да се счита вината само като причина или предупреждение за психопатологични състояния е един обикновен опит да се намали тежестта на греха и на нашите лични отговорности. Когато казваме, че някой е виновен, имаме предвид не че подлежи на някаква присъда, застанал пред някой безмилостен съдия, а че лично е замесен в дадена ситуация, с която самият той е свързан. Осъзнаването на вината точно ще го доведе до признаване на отговорността му и на задължението му да се освободи, обръщайки се към Бога и ближния. Вината е забележката вътре в нас, когато забравяме, че сме свързани с останалите, че имаме отговорност спрямо тях, че не вървим сами в този живот. И отбелязването на тази свързаност ни кара да бъдем по-благосклонни към другите. Вината тук не само не изолира, а насочва вниманието ни към другия, а не към себе си. Клеветникът трябва да поиска прошка, не, за да прости на самия себе си и да се почувства по-добре, а защото е свързан с другия и защото само така ще преодолее егото си, ще се научи да обича и познава Бога. И само тогава ще се отърве от чувството за вина, и тогава той може да се почувства и невинен. Ако не можеш да се почувстваш виновен, не можеш да се почувстваш и невинен. Обратното, усилията за отхвърляне на вината повече имат като център самите нас и как ние ще се чувстваме по-добре, отколкото другия.

Това, че справянето с вината може да стане по един напълно грешен начин, дори не е необходимо да се споменава. Вината може да възникне, защото ние самите си се представяме за съвършени и не можем да си простим дори и най-малката грешка, така че в крайна сметка никой няма да може дори да стои на краката си.
Понякога нарцисизмът ни фокусира върху мании от рода на - дали съм достатъчно добър, какво ми липсва, какви грешки съм направил, колко съм адекватен и т.н.- мании, които раждат безплодни вини. След това, буквоядците, пуританите, моралистите и етичните чистофайници – все арогантни глашатаи на измислени добродетели - ни напомнят, че опитът за справяне-изчистване на вината с един обективизиран морал, където всичко се измерва морално, води до едно морално потисничество и тирания, при които в крайна сметка се игнорира и самият Бог.

Източник:



Коментари



горе