Калоян Махлянов-Котоошу: Животът ми даде възможност и я използвах въпреки трудностите


Big in Japan... Бившият сумист Калоян Махлянов-Котоошу отговаря на фразата, описваща хора от Запада, които са постигнали успех в Япония. Българинът прекрати състезателната си кариера преди повече от две години и се е насочил към нови предизвикателства. Отново в сумото и отново целящи да променят един от най-традиционните спортове в азиатската страна. Така, както го промени, когато стана първият европеец с императорска титла.

Махлянов разказа за "Дневник" какво му е струвало да постигне успехите си, какво иска да постигне и как чувства България.

Какво се промени при вас след края на състезателната ви кариера?

- Доста неща. Отпаднаха много от ограниченията, които сумото ми налагаше – забраната да карам кола‚ да се появявам с цивилни дрехи на обществени места. Но по-важното е, че вече имам две деца, уча в университет и се готвя да открия собствена школа.

Учите?

- Да, в Токийския университет. Преди да тръгна за Япония учех в НСА, стигнах до втори курс. Миналата година държах приравнителни изпити тук и ме приеха. Вече съм в четвърти курс. Това беше мечтата на майка ми – да имам висше образование. Когато прекъснах, тя беше много притеснена. Сега уча и заради нея, и заради себе си. Вярвам, че има какво да науча, което да ми е от полза за моята собствена школа.

След всичко, което сте постигнали в спорта, имате ли още какво да научите?

- Да, не мисля, че знам всичко. Как да го обясня – в школите по сумо се живее и работи доста назадничаво. Когато попаднах в "Садо Гатаке" (школа по сумо), все едно се върнах с векове назад – казармена йерархия, унижения, понякога тормоз, спартански условия, никой нищо не те учи, не ти показва, не ти обяснява. Казват ти – ето тук ще спиш, тук ще се храниш, тук ще тренираш и това е. И нищо чудно, че е така – това са хора, завършили осми клас, в школата са от деца, като са се подчинявали на тези преди тях. А в света на сумото нямаш право на въпроси – ако треньорът каже "Това е бяло" и черно да е, мълчиш и се подчиняваш.

Звучи ужасно.

- Така е, но търпението и смирението са качества, които много се ценят в Япония. От друга страна, така се получава един вид естествен подбор – каляваш волята си и ако имаш силно желание и се стараеш – успяваш.

Не ви ли е идвало да се откажете?

- Много пъти. Бях съвсем сам, не знаех и дума на японски, нямах никакви пари. Но каква друга алтернатива имах – в най-добрия случай да стана учител по физическо или треньор в България. Не че това е лошо – уважавам тези хора. Просто животът ми даде по-добър шанс и аз се възползвах от него. А правилата са много строги - напуснеш ли, нямаш право да се върнеш.

Как така нямахте никакви пари – не получавахте ли заплата?

- Да, 200 долара. На месец. С 200 долара в Япония нищо не можеш да си купиш. Никъде не можеш да отидеш. Аз дойдох от България – студент, работех и като охрана, и взимах повече пари. Но в школите е така. В Япония има 700 сумисти, от тях 650 не взимат заплата. За да стигнеш до тези 50, доста трябва да поработиш. А и без пари изкушенията са сведени до минимум. Няма как да мислиш за глупости.

Как успяхте да постигнете толкова много като чужденец в този затворен спорт и свят?

- В Япония има 41 професионални школи, всяка школа може да обучава само един чужденец. От тези 41 двадесет са във висшата лига. Защо? Ами много по-мотивирани са да успеят от местните. Освен това мислят, което в сумо-школите не е прието. Напоследък има голям отлив от сумото – и сред желаещите да се състезават, и сред публиката. Чужденците запълват донякъде тази празнина, привличат публика и отвън. Старателни са, имат големи амбиции и успяват. Излиза, че чужденците дърпаме сумото напред. Нещо повече – сумото се нуждае от чужденците, за да оцелее.

Калоян Махлянов-Котоошу: Животът ми даде възможност и я използвах въпреки трудностите

Българинът се подготвя да открие своя школа по сумо в Япония
Фотограф: Георги Кожухаров

Дневник

Планирате да откриете собствена школа. При тези строги правила зависими ли сте от някой друг?

- Не, само от себе си и от банката, която ще ми отпусне заем. Купувам земя, строя сграда, събирам екип и започвам.

А състезатели?

- Тепърва ще избирам. Има едно момче, което в "Садо Гатаке" ми пазят, така да се каже. Ще взема и българин, разбира се – искам да дам шанс на още един българин. Имаме много амбициозни и способни млади момчета с чудесна перспектива в сумото. Но когато му дойде времето, ще избирам.

Идеята ви е да приложите нов подход в школата си, така ли?

- Да, искам да въведа много нови неща. Искам в школата ми да се тренира наистина професионално. Японците се страхуват от новото, което звучи парадоксално. В страната на иновациите има области, в които нищо ново не се случва с векове. Сумото е такова. Мен не ме е страх, дори съм оптимист. Аз го доказах със себе си.

Ще ви дам един пример - преди важна среща моля треньора да седнем, да поговорим, да анализираме противника. А той ми казва: "Пий една бира и лягай да спиш". Сам си намерих записи, направих си анализа, изградих си стратегия и победих. Затова си мисля, че ако имаше кой да ми показва и помага, щях за една трета от времето да постигна още повече. А аз бях със затворени очи. Разбира се, сумото не е само спорт. Това е вековна традиция, символизираща духа на самураите и аз дълбоко я уважавам.

Как ще се казва школата ви?

- Ще се казва "Наруто". Така е треньорското ми име сега и школата ми ще се казва така.

Вие сте свикнали да сте пръв в сумото. Какво ви носи това?

- Така се случи, да. Колкото и нескромно да звучи, гордея се с успехите си. Аз съм първият европеец, станал одзеки, първият европеец с императорска титла. Сега ще съм първият европеец с школа в Япония. И не просто европеец, а българин. Нищо не ми пречи да остана помощник-треньор в старата школа, докато се пенсионирам. Но ми се иска да променя нещата за по-добро. А и животът ми ще е по-интересен.

Българи и японци - приличаме ли си изобщо по нещо?

- Нищо общо нямаме. Едно мога да кажа - българинът, когато е сам, се справя добре. Ако са двама – помагат си. Станат ли трима – единият ще предаде. А японците са най-силни заедно. Спомням си един такъв случай – на летището в Канада съм и чувам българска реч – две момичета си говорят. Стана ми мило и реших да разменя някоя и друга приказки с тях. Като чуха, че има заговорих на български – веднага смениха езика. Ето такива сме.

Децата ви говорят ли български?

- Аз им говоря само на български. Мария е още малка – само на една е и още не говори. На Кирил му е трудно да говори на български, но разбира всичко. Всяка вечер обаче четем приказки.

Освен близките и приятелите, нещо от България липсва ли ви в Япония?

- Тук може да се намери почти всичко. Само чубрица няма. И хубава ракия.

Сега Япония по-близка ли ви е?

- Аз съм роден в България, няма как сърцето ми да не е там. Докато съм жив, ще съм българин. Но Япония ми даде шанс в живота. Тук се ожених, тук са децата ми. Сега се опитвам да се справя по най-добрия начин и заради България, и заради Япония.

Отслабнали сте доста, откакто се оттеглихте от спорта. На какво се дължи?

- Да, свалих 40 кг. Намалих количеството и подобрих качеството на храната. Освен това не съм спрял със спорта – тренирам четири-пет пъти в седмица.


Какво четем:

🔴 Лечител вдига болни с молитви и енергия

🔴 Ремонти с Валери: Как да сложим сами плочките в банята

🔴 Божидар Димитров: Местан трябва да се гордее, че е турски шпионин

Източник: Дневник



Коментари



горе