"От пиле мляко" – Михаил Вешим
Имахме един колега в “Стършел”, който беше ходил петдесетина пъти в Съветския
съюз – не частно, а служебно – преди да дойде в нашата редакция, беше работил
доста години в списание “Българо-съветска дружба”. Та по линия на тая дружба –
“от векове за векове” – бе се скъсал от командировки в СССР. Шегувахме се с него,
че трябва да го пенсионират по-рано, всеки ден при Големия брат трябва да му се
брои за два – като на затворниците, дето работят, излежавайки присъдата си. И
да му дават кисело мляко за вреден труд.
Колегата не поемаше шегите и казваше сериозно:
– Що бе?… При братята не е лошо – водката се лее като река… А от всяка командировка се връщах със свръхбагаж!…
И без да го питаме, почваше да изброява какво си е донесъл от Москва, Ленинград, Самара или Ростов на Дон: четири големи телевизора “Рубин” и два по-малки “Юность, три радиошкафа “Мелодия”, пет транзистора “ВЕФ”, хладилник “Зил” , по-малък “Морозко” и т.н. В бройките може някъде и да бъркам, но съм запомнил, че споменаваше 17 ютии… И 100 чаши…
– Жена ми много чупи – оплакваше се колегата. – Като мие, току изпусне някоя чаша на плочките в кухнята… Затова си донесох чаши от Москва, по десет копейки парчето…Взех направо сто, кво им плащаш!…И знаеш ли, Мишка, оказаха се нечупливи! Жената ги изпуска, не се чупят… Та не намаляват, все са си сто…
– Сигурно ги правят от бронирано стъкло – подкачах го. – Като за бронетранспортьори…
– Не знам, ама са яки – отвръщаше сериозно. – И само десет копейки за чаша… Някои неща там са много на сметка.. Ти като идеш, ще видиш…
Честно да си кажа, нямах никакво желание да ходя в Съветския съюз. Бях млад и ми се ходеше не на Изток, а на Запад. Не в Страната на победилия социализъм, а някъде при Гнилия капитализъм – Ню Йорк, Лондон, Париж…
Но по онова време не можеше да се пътува където искаш, а където те пратят. И “Стършел” не беше побратимен с Лондонския “Пънч” или с Парижкия “Канар аншене”, ами с Московския “Крокодил”. Като “побратими” всяка година си гостувахме – един-два крокодила идваха при нас, един-два стършела летяха към Москва.
На третата година от работата ми в хумористичния седмичник дойде и моят ред да литна натам като гост на “Крокодил”.
– – –
Беше лято, август 1986 – времето на Горбачовата перестройка. С колегата Георги Александров ни командироваха в Москва – хем по обмен, хем да напишем нещо за промените, които се случваха в СССР. По онова време бяхме на “руска вълна” – четяхме “Московские новости”, “Огонек”, “Литературная газета”… И коментирахме прочетеното като изведнаж прогледнали слепци – научавахме за лагерите, за чистките и съдебните процеси, за масовите убийства по времето на Сталин и Берия. В литературните списания се появяваха откъси от Солженицин, печатаха с продължения “Децата на Арбат” , спомените на вдовицата на Бухарин и на жената на Осип Манделщам. От руските вестници и списания разбирахме, че в СССР става нещо необичайно – там имаше “гласност” и се пишеше открито за неща, дето у нас се премълчаваха…
Затова тръгнахме към Москва с големи очаквания, че ще попаднем във вихъра “перестройката”, за да вземем участие в нея. С Жоро Александров бяхме не само колеги от “Стършел”, а и от университета – пет години учихме журналистика в един курс. Хем бяхме приятели, хем съмишленици – и двамата се възторгвахме от прочетеното в руската преса. И така виждахме целта на пътуването си до Съветския съюз – да разкажем на читателите на “Стършел” за промените там, които у нас се бавят или никакви ги няма.
И още с пристигането се опитахме да подхванем разговор с руските домакини за “гласността” и “перестройката”. Но срещнахме мълчание – не това вълнуваше руснаците. На руснаците им беше все едно какви ги върши Горбачов – те вече го бяха намразили, защото им беше спрял алкохола.
Та по онова време Москва не вярваше на Горбачов, а тъгуваше по водката от времето на Брежнев. Когато не е имало гласност, но от магазина си можел да си купиш шише “на троих”…Научихме, че това е типично руски начин за пиене – пред супера се въртят мъже, които не се познават, но имат общ интерес. Точно заради този интерес се групират по трима. Всеки дава по рубла и заедно си купуват бутилка – половинка водка за три рубли. После си я изпиват – делово, без много приказки, пада се точно по 166 грама на гърло. И се разделят – всеки по пътя си.
А идването на Горбачов бе предизвикало апокалипсис – водката бе изчезнала от магазините. Не само тя – не се продаваше и вино, та дори и бира.
Още в първото такси, от летището до хотела, шофьорът подхвана разговор за алкохолната суша и ни показа какво си носи винаги – в сенника над главата си, при документите на жигулито, бе пъхнал сушена риба. Чироз, наречен “вобло” – най-доброто мезе за водка. Иначе “воблото” не става за ядене, много е солено. Малко парче от него стига за двеста грама, а истинските пиячи даже и не замезват – достатъчно им е да я помиришат…
Таксиджията помириса тъжно чироза, преглътна и го върна на мястото му – в сенника над главата си, при документите на жигулито. Сушената и осолена риба не се разваля, може да трае – ще изтрае и Горбачовите мерки…А водката все някога ще се появи, в Русия винаги се е пиело и пак ще се пие…
– – –
Настаниха ни в хотел “Русия”, близо до черквата “Василий Блажени” на Червения площад. Този хотел вече не съществува, разрушен е и на негово място има нови, модерни сгради. Но по онова време бе най-големият хотел в Москва и ние доста се лутахме по етажите, докато си намерим стаята.
Тъкмо си налучкахме стаята и звънна телефонът. Обаждаше се колега от “Крокодил” да ни кани на гости. И най-важното – от сигурно място бе узнал, че в Северния бюфет на осмия етаж са пуснали “Жигульовское пиво”. Веднага да бягаме до бюфета и да купуваме, докато не се е свършило!
– Колко да вземем? – попитах.
– Колкото дават! – отвърна ми.
Оставихме всичко друго и тръгнахме с Жоро на експедиция из хотела в търсене на Северния бюфет – както челюскинците са търсили Северния полюс. Но накъде да вървим? Аз трудно се ориентирам в посоките даже и в София, та какво остава за Москва. Жоро – и той като мен. Пък нямаме и компас… Иначе знам, че север може да се намери по мъха на дърветата. Но в хотел “Русия” нямаше дървета, а вместо мъх – износен мокет.
Качихме се на осмия етаж и аз се огледах по коридора… Изведнаж видях двама мъже да подтичват нанякъде – ясно накъде…Тръгнахме след тях и те ни отведоха до Северния бюфет.
Там вече имаше опашка – даваха по шест “Жигульовски” /малки бутилки от 330 милилитра/ на човек. Колкото – толкова!…
Но имаше и допълнително условие – заедно с бирите да вземеш и двеста грама “красная рыба”… Тая червена риба изглеждаше като пушена сьомга и никак не беше скъпа. Щом ни дойде редът, взехме дванайсет бири плюс две парчета риба по двеста грама и приседнахме на една маса. Опитахме сьомгата – много вкусна, отлично мезе. Реших да купя още някое парче, нали щяхме да ходим на гости, и пак се наредих на опашката.
– Двеста грама красная рыба – казах, щом се изправих пред продавачката – яка тьотя в лекьосана престилка.
– Не положено! – отсече тя. – Трябва да вземете и шест бири!
– – –
Когато попадна в някоя страна, аз влизам в първия магазин за хранителни стоки. Оглеждам рафтовете, сравнявам цените… Нещо като мое лично проучване на потребителската кошница, на стандарта и начина на живот.
Обикновеният московски магазин. за хранителни стоки беше с полупразни рафтове. /А говореха, че в провинцията положението е много по-трагично/.Тук-там макарони, някоя консерва, пакет брашно или булгур. На месарския щанд – празни тави. В една тава има нещо – кърваво, смачкано и космато. Прочетох етикета – кравешко виме! За първи път в живота си виждах кравешко виме да се предлага като храна – и у нас нямаше кой знае какъв асортимент по месарниците, но пък никой не ни продаваше виме… На щанда за колбаси – един салам с надпис “Колбаса Докторская”… Дотогава не знаех, че докторите произвеждат и колбаси… Или са го кръстили така, защото след консумация ти се налага среща с доктора? … По-нататък – съветска кокошка – някакъв птеродактил, синкав и недооскубан, продава се неизчистен – с вътрешностите.Направо страх те хваща от закривени нокти на краката, от издължената, сякаш оптягана със сила шия, завършваща с плешива главата и хищна човка. У нас пилетата се продават опаковани в пликчета – доста по-цивилизовано. А тук – купувай, каквото има, ще си го чистиш и скубеш вкъщи! Освен, че изглеждаше странно, съветската кокошка имаше и странно име, посочено на етиката: “Курица отечественная, бытая…” Направо да оплачеш тая “курица отечественная”, дето е била “бита” до посиняване и умъртвена по особено мъчителен начин.
И още един детайл се е запечатал в паметта ми от съветския магазин – не стига, че рафтовете са празни, ами на вратата виси надпис ”Птичие молоко будет в 14 ч.”…
– Харошая шутка! – обърнах внимание на Крокодилеца, дето ни водеше. – Пошегували са се с клиентите! Друго може и да няма, но ето ви оптимизъм – “от пиле мляко” ще има в 14 часа.
– Не е шутка, а торта! – обясни Крокодилеца. – Така се казва – “птичие молоко”…
Като няма хляб, да ядат торта “Птиче мляко” – поредна особеност на советската торговля.
– – –
“Советская торговля” – оказа се, че има такова списание.
Като списание не беше нещо особено, но фотографът му беше голяма скица. Не помня името му – дали беше Сергей или Алексей, не е интересно.По-интересно е как се запознахме – на тротоара, сред множеството забързани минувачи…Мъж около петдесетте ни спря и ни попита:
– Извинете, вие случайно да не сте от България! – разбрал ни по говора.
– Случайно – да! – отвърнахме.
Мъжът се хвърли към нас и ни разцелува сърдечно – всеки по три пъти, слава богу – по бузите! А не като на прочутата снимка “Българо-съветска дружба”, дето Тодор Живков и Леонид Брежнев се целуват уста в уста.
Нас двамата ни целуна като братя, пък на Крокодилеца само подаде ръка.
– Бил съм в България! – възторгваше се човекът. – На морето…
А като разбра, че сме журналисти, още повече засия:
– И аз съм журналист…Фотограф в “Советская торговля”…
Измъкна от чантата си по един брой от списанието и ни го връчи.
– Това трябва да се полее! – обяви тържествено. – Да вървим у нас!
Този фотограф – Сергей или Алексей, Игор или Иван – беше тръгнал по работа. Щял да си шие костюм, имал проба при шивач. Ама костюмът ще чака, шивачът също!
Ние също имахме някаква цел – отивахме към редакцията на “Крокодил на среща с главния редактор. Но щом чу предложението за пиене, Крокодилецът, нашият водач, мигновенно го прие… Редакцията ще почака, главният – също!
– Нали никъде не се продава алкохол – опитахме се с Жоро да отклоним поканата на съвършенно непознатия фотограф.
– Ех, ребята… – махна той с ръка, в смисъл, че това е негова грижа.
По-късно в таксито ни обясни: снимал в новия брой управителката на голям супермаркет. Той ще й даде няколко броя от списанието, тя няколко шишета… Даже ни показа управителката на цветна снимка – кръглолика лелка, ухилена широко към обектива. Добра жена – ще пусне нещо за пиене!
Като чу, че ще има пиене, шофьорът на таксито се примоли:
– Вземете и мен, ребята! Вижте какво имам…
И измъкна от сенника над главата си сушена риба – “вобло”, леко нахапана. Същият артикул бяхме вече виждали и при друг негов колега.
Веднага се споразумяха:
– Готово! Ама ще ни возиш без пари!
Седях на задната седалка на жигулито между Жоро и Крокодилеца, в неочкваната компания, която се формира по алкохолни интереси и се чувствах като в съветска кинокомедия от ония години. Само че сега комедията се разиграваше наживо и не се знаеше какъв ще е краят… Да не стане драма…
Пътувахме доста из Москва – огромен и непознат град, докато стигнахме някъде из крайните квартали. Там спряхме пред супермаркет. Алкохол, разбира се, нямаше. Рафтовете празни – само оцет. Фотографът от “Советская торговля” попита за управителката и хлътна в нейната канцелария. След малко излезе сиящ – с две бутилки коняк в чантата.
– Скъп е, но нали сте скъпи гости! – и отказа да вземе някакви пари от нас.
По-късно се разбра, че конякът е грузински – пет звезди, и струва четирийсет рубли бутилката. А заплатата на домакина е сто и шейсет рубли месечно. Ама че жест – той даде половината си заплата за нас, скъпите гости…
Поне малко да се реваншираме, ние с Жоро взехме няколко консерви шпроти и някакви бонбони, макар фотографът-домакин да викаше “не нада!”.
После се метнахме пак в таксито и шофьорът даде газ като на рали – изпреварваше наляво и надясно, разминаваше се на боя разстояние, свирят гуми, пищят спирачки… Сякаш кара спешен случай към болница. Ние с Жоро само се споглеждаме, мълчим и се потим, а двамата руснаци подканят таксиджията: “Давай – давай!”
Стигнахме, слава богу – невредими, пред някакъв блок в някакъв квартал, някъде в Москва. Качихме се на някакъв етаж – пеша, почти набегом – асансьорът не работи. И попаднахме в “двухкомнатная квартира”.Едната комната е за тъщата на домакина – по неговите думи “очень злая бабушка”… Другата стая, по-голямата, бе скромно обзаведена – гол паркет, маса, табуретки и диван. В единия ъгъл – параван. Стаята е за четирима – фотографът, жена му и двете им деца – зад паравана са двете детски легла, а възрастните спят на разтегателния диван.. Сега жената и децата бяха някъде на почивка, та затова домакинът бе волен като птичка – искаше му се да пее и да пие с гости от България! Даже не му пукаше от тъщата – тая зла бабичка, която шумулеше в съседната стая.
Влязох в кухничката, за да помогна с чиниите и чашите – имаше два хладилника – един на семейството и един на тъщата. И двата хладилника бяха със секретни ключалки – да се заключват хладилниците е руски патент, измислен заради “квартирната система”…За която Висоцки пееше: “у сорок семь квартир всево одна уборная…”
Припряно се туриха чиниите и чашите и домакинът набързо разля коняка – напълни догоре водни чаши. Последва бърз тост за българо-съветската дружба и тримата руснаци си гаврътнаха чашите наведнаж – “до дна”…
Ние с Жоро постъпихме по български – пийнахме по глътка и похвалихме коняка. Наистина беше добър… Но това поведение предизвика въпроси:
– Какво ви е? Защо не пиете?…Да не сте болни?
Почнахме да обясняваме, че у нас така не се пие и не сме свикнали да обръщаме чаши на екс. Ама не ни хванаха вяра. Гледаха ни подозрително… Сякаш сме шпиони-въздържатели.
Отвориха консервите с шпроти – за замезване. И се оказа, че домакинът няма пета вилица – семейството му е от четирима, затова си имат само четири вилици. Не искаше да взима прибор от тъщата – “тя и отрова нямало да му даде”, затова се наложи шофьорът на таксито да замезва с пирографирана лъжица.
Странен образ бе тоя фотограф – Алексей или Сергей, Игор или Иван. Не че беше беден, току що бе дал половината си заплатата за коняк… Явно беше над “битовизмите” – човек на жестовете, а не на вещите. Широка славянска душа, закопняла за компания, а не за еснафски уют…
Другият странен образ – таксиджията, не беше по думите, а по делата. Делово си гаврътна чашата с коняка, нагреба малко шпроти с пирографираната лъжица. Май тогава и неговата душа се отпусна, та с дарителски жест сложи “воблото” на масата. Отчупи половината за компанията, а другото си го прибра – за следващо пиене. После благодари и си тръгна – сети се, че е на работа.
Останахме четиримата и ние с Жоро се опитахме да подхванем разговор за перестройката и гласността, за журналистически писания в “Огонек” и “Московския новости”… Двамата руснаци не ни обърнаха внимание – ние им станахме съмнителни – хем не пием, хем много разпитваме. Наляха си по още една водна чаша от коняка, обърнаха я и набързо се отзоваха в страната на чудесата…
Най-стабилно се омагьоса домакинът – Сергей или Алексей, Иван или Игор. И взе да разказва спомени за Висоцки – Володя му умрял в ръцете… Като пиели незнам къде си, в някаква квартира… И за драматурга Александър Вампилов разказа – той не му умрял в ръцете, защото се удавил в езерото Байкал… А другите от компанията си пиели на брега и чак на сутринта видели, че Саша Вампилов го няма…
Дадох знак на Жоро да си ходим – след Висоцки и Вампилов, да няма и трети трагичен случай – очевидно домакинът не носи добър късмет на компанията.
– Не ви пускам! – викаше Сергей или Алексей, Игор или Иван. – Заключвам вратата, ще спите тука!Има още да пием, после ще се снимаме!
Провървя ни – той не си намери нито фотоапарата, нито ключа, за да ни заключи. А пък ние веднага намерихме такси до хотел “Русия”.
– – –
Разхождахме се из Москва пеша – час, два, три…Червения площад, Кремъл, Арбат, Новия Арбат… По едно време и двамата с Жоро изпитахме нужда – малка, но съществена. Попитахме за тоалетна.
– О, това е проблем! – каза Крокодилеца, нашият водач. – Няма обществени тоалетни.
– А когато на човек му се наложи?
Водачът ни посочи някакъв вход, който води към заден двор. Бяхме готови да го използваме, но Крокодилеца ни спря. Все пак сме чужди гости – не е удобно,някакси. За гостите ще измисли нещо.
И ни заведе до близък ресторант. Оказа се затворен – за обедна почивка. Тогава разбрахме че съветските ресторанти почиват между 1 и 3, за да обядва персоналът. Грижата за персонала е на първо място.
– А кога обядват клиентите?
– Те могат да почакат…
Клиентите това и правеха – чакаха на дълга опашка отпред на тротоара да започне работното време.
Не знам как е сега в Москва, но по онова време имаше опашка за всичко – за хляб, за мляко, за колбаси… За дини /подават ги направо от камиона на бройка, прибират парите и никой не си играе да ги тегли – който каквато докопа/. За грозде – на щайги, пак направо от камиона. Видях и опашка за бира – една цистерна, паркирана до тротоара и всеки си носи съд – кана, голяма халба или канче. Щом му сипят, се нарежда отново на опашката и докато му дойде редът, си изпива сипаното и пак подава съда, за да му сипят пак. Липсваше само надписът от “Златния телец”, че пиво се продава само на членове на профсъюза.
Като казах “Златния телец”, та се сетих: в първото издание на български, излязло някъде през трийсетте години, съм виждал нещо твърде любопитно. Авторите Илф и Петров бяха споменали за опашка, а преводачът бе намерил за нужно да обясни под линия понятието, явно непознато за българския читател. “Опашка – пишеше преводачът в бележката си – се образува, когато хората се нареждат пред магазин и чакат реда си за да се снабдят с някоя стока.”
Излиза, че България не е била съвсем лоша страна през трийсетте години, щом се е налагало такова обяснение…
Но да се върнем в Москва. На опашката пред ресторанта, където петдесетина души търпеливо чакаха да се нахрани персоналът, та да обядват и те, ако нещо е останало…
Едър портиер – с мундир и еполети, а и с ордени от войната по гърдите, достолепно и по генералски – без думи, само с жестове, командваше положението.
Нашият водач се приближи до него, представи ни като гости от България и помоли да ни пусне до тоалетната.
– Не положено! – отсече по генералски портиерът. – Всички казват, че са за тоалетната, а сядат в ресторанта!
– Направете едно изключение, само за българските гости!
Генералът поклати глава: изключение никому!
– Аз съм от “Крокодил”! – ядоса се нашият водач. – И ще ви изкарикатуря в нашия брой!
Заплахата не подейства – портиерът беше железен и брониран с ордени. Та карикатура ли ще го уплаши?
Тогава Крокодилеца започна да вади карти. Една служебна карта, втора карта, трета… Тесте от петдесет и две карти и три жокера.
На последния жокер – вероятно карта от КГБ , портиерът се изпъна, отдаде чест и широко ни отвори вратата.
Влязохме в ресторанта и какво да видим: пред тоалетната също имаше опашка!
– – –
На опашка в съветската столица чакахме не само да пуснем една вода, но и да пием по една такава. Освен обществени тоалетни, в Москва липсваха и чешмички. Да пиеш нещо безалкохолно по кафенетата – забрави! Такъв тип заведения почти липсваха, а където ги имаше, липсваха места. Където имаше места, нямаше нищо безалкохолно. Алкохолно – също.
Насред белокаменна Москва, нагрята от августовското слънце, ожадняхме като в безводна Сахара. Идеше ни да лочим направо от Москва-река.
И изведнаж – оазис: автомат за вода близо до Червения площад. Не беше мираж – и други го бяха видели, най-малко сто човека се редяха пред автомата. Наредихме се на опашката и когато ни дойде редът, разбрахме, че съветският автомат за вода не пуска пластмасова чаша за всеки. Чашата е една – стъклена – пускаш пет копейки, едно чучурче ти изцежда газирана вода, пиеш, а на друго чучурче изплакваш чашата и я оставяш за следващия.
Близо до Червения площад цяла Москва пиеше вода от една чаша!
Когато я взех в ръце, се сетих за моя колега от “Стършел” и неговите сто нечупливи чаши, дето си ги бе донесъл от Съюза – тая беше от същия тип. Очукана и нагризана от употреба, минала през хиляди ръце и усти, но оцеляла… За миг се заколебах: не ме ли дебне бацилът на жълтеницата? А бактерията на дизентерията?
Руска рулетка, по-точно – съветска… Затворих очи и пих.
Никакъв бацил не ме зарази, но преживяването бе екстремно – до днес го помня.
Малко след това преживяване видяхме истински оазис – нова, модерна сграда, наречена “Хамър-център” и построена с пари на американски милионер.
Тоя “Хамър” ни го показа нашият водач – вътре имало кафенета и ресторанти, където дори се продавал алкохол. Но Крокодилеца тъжно уточни, че не е влизал – там е само за чужденци , срещу представяне на паспорт. Съветски граждани не се допускат.
От солидарност към него, отминахме оазиса… Но щом се разделихме, двамата с Жоро веднага тръгнахме към “Хамъра”. На входа ни провериха паспортите и ни пожелаха приятно прекарване.
Да има много здраве Маяковски и неговата “краснокожая паспортина”, с която толкова се гордееше! Да има много здраве и учителката ми по руски, дето ме караше да зубря наизуст стихотворението за съветския паспорт! Насред Москва, в Хамър-център тоя “краснокож” паспорт изобщо не вървеше…
Там в някакво барче пихме по една водка и по една кока-кола за здравето на милионера Армънд Хамър и почнахме да се отнасяме с уважение към нашия, български документ за самоличност…
Вярно, че българският паспорт не можеше да те заведе на запад, но с него на изток можеше да се чувстваш като западняк…
– – –
Ден преди обратния ни полет към София, домакините от “Крокодил” предложиха да ни изведат някъде извън Москва.
– Може ли до Ясна поляна? – попитахме.
Знаехме, че имението на Толстой, превърнато в музей, не е далече – на сто и петдесет километра.
Домакините ни се спогледаха.
– Има ли проблем?
Имаше, разбира се.Обясниха ни го притеснени.
Проблемът беше, че да се стигне до Ясна поляна, трябваше да се мине през град Тула. А това бе град, затворен за чужденци.
– Понимаете, закритий город… – уточниха крокодилците.
– Сигурно заради тулските самовари – подхвърлих. – Дето са няколко вида – 9 милиметрови и 7,62 милиметра…
Домакините се стреснаха:
– Я, откуда ты знаеш?
Ха! Че кой в България не знае, кой не е чувал, че в град Тула се прави оръжие? Ловците у нас се гордееха със своите двуцевки-туловки, а пък милиционерите ходеха препасани с пистолети ТТ – “Тулски Токарьов”…
– Спокойно – рекох на крокодилците. – Няма да издам военната тайна. Пък нали сме от един военен блок, от Варшавския договор…
– Абе не, че ни съмняваш – заосукваха те. – Ама е забранено. Ако ни спре милиция и разберат, че сте чужденци, всички ще имаме големи неприятности…
– А няма ли нормален начин да се отиде до музея на Толстой?
– Има, но трябва да подадем заявление до службата ОВИР , дето се занимава с чужденците… А там ще ни бавят най-малко три дни. Разрешението ще получим, когато вие вече ще сте в София…
Домакините се оттеглиха на съвещание и след петнайсетина минути сиящи ни съобщиха:
– Тръгваме за Ясна поляна!… Но нелегално…Ако ни спре милиция, ще мълчите, за да не разбират, че сте чужденци!
На отиване не ни спря никой – стигнахме без проблеми в имението на Стария граф. Добре, че революцията се беше забавила с няколко десетилетия или той бе имал късмета да я изпревари… Иначе едва ли щяха да го оставят в такова имение. Как ли Лев Николаевич щеше да напише “Война и мир”, ако го бяха набутали в комунална квартира – “у сорок семь кватир всево одна уборная…”
Това си мислех на връщане, когато домакините изведнаж обявиха:
– Спираме в Тула!
– Нали е затворен за чужденци?
– Абе, затворен е, ама имаме важна работа… Трябва да купим “Тульский прянник”! Жените ще ни убият, ако се върнем от Тула без прянник!
Пушки-туловки и пистолети бяхме чували, но това… Какво ли ще е “тульский прянник”?…
– О! Това е превъзходно! – възкликна единият кродилец.
– Божествено! – добави другият.
– Супер! – млясна шофьорът.
И пак бяхме предупредени – нито дума! Че ако ни усетят – чужденци в забранен град, без разрешение – лошо ни се пише!
Спряхме в центъра на града и хлътнахме в някакво заведение – тук го наричат “Каффе”, но то не е кафене, а по-скоро ресторант. Седнахме на маса и щом пристигна сервитьорът, му бе поръчан обяд. И за десерт – пет прянника!
– Нет! – каза късо сервитьорът. – В целия град няма да намерите…
Нашите водачи го удариха на молба:
– Ние сме от “Крокодил”, журналисти… Не може да нямате пет прянника за журналисти от “Крокодил”?…
– Нет, таваришчи! – любезен, но непреклонен беше сервитьорът. – Уважавам ви, но прянник няма!
– Ще го платим двойно…
– На руски ви казах – няма!
Тогава нашите домакини изведнаж ни посочиха, Жоро и мен:
– Виждаш ли ги! Те са чужденци! Много искат тульский прянник! А ти – няма, та няма! Какво ще си помислят чужденците за нашата страна? Излагаме се…
Сервитьорът се замисли и ни погледна:
– Откъде са?
А ние мълчим, спазваме инструкцията. Крокодилците отговориха вместо нас:
– От България!
– Болгария! – възкликна сервитьорът. – Мне сказали что там очень харашо! Правда?
А ние мълчим – не се издаваме.
Той ни намигна, врътна се и след малко се върна с голям пакет:
– Скрийте го, да не ви видят от другите маси!
По-късно, вече в колата, леко скастрих крокодилците:
– Абе защо така ни предадохте! Ако ни бяха проверили – чужденци, в забранен град, без разрешение…Щяхме да имаме неприятности…
– Ти какво? – погледнаха ме. – Без прянник ли да се върнем вкъщи? С жените щяхме да имаме по-големи неприятности!
Чак в Москва разкъсахме пакета и всеки от петимата получи по една голяма картонена кутия като за пица. А какво имаше вътре?
– Носете си ги така опаковани в София и там ги отворете!
Сложих кутията в куфара си, като доста се зачудих – тоя тулски прянник да не писне на скенера на летището? Че знае ли човек какво произвеждат в закрития град Тула, известен в цял свят с оръжията си?
Нищо не писна – без проблеми излетяхме и се приземихме в София.
А когато вкъщи надигнах капака на картонената кутия, вътре не открих нито пластичен експлозив, нито противотанкова мина.
Вътре имаше нещо, сякаш направено от глина – приличаше на керамична плоча… Ако съдиш по етикета “Пищевая промишленост”, ще допуснеш, че става за ядене. Но ставаше и за оръжие – беше твърдо като камък и можеше да счупи глава. Опитах да отрежа парче – ножът се огъна.
Артикулът бе с изключителна трайност – оцеля в кухнята ни от края на август до началото на януари, без да променя нито вида, нито твърдостта си. Не плесеняса и не се натроши. Така и никой не го вкуси, че да каже що е тулски прянник – сладък или солен, избухлив като динамит или осколочен като противопехотна мина.
Изхвърлих го при новогодишното почистване и когато падна в боклуджийската кофа, счупи две бутилки.
– – –
Бях в Съветския съюз само пет дни през 1986, но те ми бяха достатъчни да разбера, че “перестройка” има само по страниците на някои руски вестници и списания, а не и в главата на руснака, както не и в живота му.
И какво написахме ние в “Стършел”, за да си отчетем командировката – един игрив разказ за “Птичия пазар”, пазара на животни в Москва.
Тия случки, дето сега ви ги разказвам, нямаше смисъл да ги пишем – редакторският молив щеше да ги зачеркне… Такава беше журналистиката тогава – и тя рожба на българо-съветската дружба.
Днес Страната на Съветите я няма. Москва е друга – най-скъпият град в света, столица на милионери и олигарси. Вече ресторантите не почиват на обяд, не почиват и през нощта, има кафенета, а в тях – изобилие от напитки – и безалкохолни и алкохолни.
Магазините са заредени, наистина има “от пиле мляко”, бирата не се продава задължително с риба, сигурно ги няма и уличните автомати за вода с една чаша…
И хотел “Русия” го няма даже – събориха го.
Но иначе Русия – казват ходили през тия години – си била непроменена. И доста далеч от нормалните страни.
За да стане нормална една социалистическа страна, трябва да мине толкова време, колкото е живяла при социализма.
За Русия това са повече от 70 години.
Има – няма още половин век. Ще го изчакам да мине, пък ще се запиша на екскурзия до Москва и тогава ще ви информирам как е нивото на нормалността – плюс или минус, в сантиметри…
————————-
Михаил Вешим
Михаил Вешим е роден на 17.09.1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ ”Кл.Охридски”.Сменил много професии, но само на едно работно място. От 1982 г. работи в редакцията на вестник “Стършел”, където е бил момче за всичко, доставчик на качествен алкохол, организатор на гуляи и шофьор на главния редактор. В момента е главен редактор и шофьор на самия себе си. В извънработно време е успял да напише хиляди фейлетони, стотици разкази, повече от петнайсет книги и няколко СиВи-та от тоя род.
Текстът по-долу е откъс от книгата, която пише в момента. Заглавието й засега е “Когато бях морски капитан”, но може да претърпи промени.
Какво четем:
🔴 Ферма-приют "Приятели на четири крака"🔴 Майка спаси бебето си с цената на своя живот
🔴 Ето как да си направите домашен слънцезащитен крем
Източник: kulturbench
Коментари
Последвайте ни във facebook!
