Защо бе, братя сърби?


Футболът и политиката не бива да си мешат капите. Наскоро кинематографията в Белград направи един страхотен филм „Монтевидео" за националния отбор на Югославия от края на 20-те и началото на 30-те години. Сюжетът включваше и футболна среща с комшиите от България, а коментаторът на сръбското радио Бора Кустудич обяви в ефира двете страни като „довчерашни противници от войната, а днес първи приятели на спортното поле".

Така е било на Балканите - може да сме воювали, може да сме се трепали, но поне във футбола винаги сме пазили добрия тон и уважението. Затова онази вечер на стадион „Райко Митич" беше твърде гнусно да се чуе какво скандира публиката на „Цървена звезда" в мача с „Лудогорец" по адрес на България. „Цигани!", „Йеби бугаре!"...

Чак и за Каймакчалан стана въпрос, нищо че във въпросната битка преди сто години и двете страни са дали хиляди жертви. Костите им останали под връх Пророк Илия ей така, за кефа на продажната световна политика.

Да се чуди човек за футболен мач ли става въпрос, или за поредната сръбско-българска война. Вероятно великият капитан на „Цървена звезда" и Югославия Райко Митич се е обърнал в гроба, като е чул циничния рев от трибуните, кръстени на неговото име. А може и да го е хванал срам, ако е гледал отгоре как единадесетте смелчаци в интернационалната команда от Разград превзеха на абордаж 50-хилядния стадион „Райко Митич" и смачкаха с игра прехвалените сръбски шампиони.

Да, сърбите обещаваха адска обстановка за този двубой и разчитаха с нея да спечелят мача. Само че футболът не е война, не е и въпрос на живот и смърт. Футболът е просто игра на единадесет срещу единадесет, в която печели по-силният, по-техничният, по-добре подготвеният. А онази вечер това беше отборът шампион на България. Толкоз!

Има обаче и друго нещо. В Белград още би трябвало да помнят онази пролет на не толкова далечната 1992 г. Първо ООН изпраска Югославия с ембаргото, а УЕФА на свой ред забрани там да се играят международни футболни срещи.

И тогава именно българската столица София гостоприемно отвори вратите си за европейския шампион „Цървена звезда", който имаше два решителни мача срещу „Панатинайкос" и „Сампдория". Посрещнахме ги като добри съседи, дадохме им „Българска армия", че даже и викахме за тях. Ей така, по комшийски - да помогнем и ние с каквото можем. За да чуем сега „Йеби бугаре"... Както е казал народът - направи добро, изяж лайно.

Разбира се, събитията от вторник вечер на „Райко Митич" не са повод да мразим сърбите. Напротив, цели поколения у нас са живели с литературата, киното и музиката на бившата Югославия. Чели сме разказите и фейлетоните на Бранислав Нушич, превивали сме се от смях на „Госпожа министершата".

Висели сме часове наред пред телевизорите, докато Любиша Самарджич пресъздаваше онзи невъобразим шемет Шурда в „Горещ вятър". Тъпкали сме се по концертни зали и стадиони, за да чуем на живо „Сребърни криле", „Бело дугме", Лепа Брена или Цеца Величкович.

Няма как заради един футболен мач да почнем да ги гледаме накриво. А и ние, българите, сме си ларж - широко скроени и незлобиви хора. Умеем да прощаваме, не сме толкова злопаметни. Но е добре самите сърби да се замислят - редно ли е да обиждате комшиите си по такъв начин? И за какво ви беше всичко това?


Какво четем:

🔴 Пиронкова започва олимпийския турнир срещу 33-ата в света

🔴 Какво получи ученикът, който намери и върна портфейл с 2 000 лева? (ВИДЕО)

🔴 Взеха бебето на безотговорната майка от Русе

Източник: Всекиден



Коментари



горе