Проф. Стойка Миланова: У нас се раждат повече таланти, отколкото средно по света


Брюксел развя българското знаме още през 1967 г., когато спечелих втора награда в конкурса “Кралица Елизабет”

- Вие сте единствената българка, включена в родословното дърво на великите цигулари, наред с Корели, Вивалди и Паганини. За половин век на сцената сте обиколили света с 60 до 100 концерта годишно. Всеки би ви попитал: при такава световна слава и признание, защо се върнахте в България, проф. Миланова?

- Тъй като съм родена през една интересна година - 1945-а, изцяло и напълно съм живяла по време на социализма у нас. Заедно с хубавите неща имаше, разбира се, и някои неудобства за нас, хората на изкуството, които пътувахме в чужбина. За съжаление, нас там не ни приемаха, ако случайно членуваме в партия, а тогава партиите бяха две - БКП и БЗНС. Или пък не ни приемаха поради това, че идваме от социалистическа държава.

Много пъти са ми отказвали виза, помня такъв случай за Тайланд, също за САЩ. По това време моята кариера се развиваше главоломно нагоре. Свирех в “Албърт Хол” и англичаните намериха, че моята цигулка не е достатъчно добра за височайшата публика на тази зала, която е за около 4000 души. На моята скромна цигулчица просто не й достигаше звук, класа и изисканост за тази публика. Затова нашето правителство закупи за мен инструмент, който заслужаваше класата на тези турнета. С моята цигулка обиколих цяла Австралия, Япония, два пъти свирих в Хонконг, да не говорим за Европа, където всяка седмица имах концерти и участия.

Нямах пари да си купя сама този прекрасен инструмент, както други колеги от социалистически държави, които ги напуснаха демонстративно. Същото - да напусна България по политически причини, очакваха от мен да направя други държави, които няма да цитирам. Но като един чист музикант, който се грижи само за изкуството, което прави, реших, че не бива да рискувам. Продължих с инструмента, с който тогавашната власт ме дари, с цената на загуба на ангажименти, с липса на визи, но от името на България.

При онзи режим на международни отношения, на студена война, ако бях направила подобно нещо,

моите близки

щяха да

пострадат

Имах сестра - пианистката Дора Миланова, която вече е покойница, но тогава с нея изнасях концерти. Дъщеря ми Йова, която сега е в Щатите, тогава растеше с огромно бъдеще пред себе си. Баща ми - Трендафил Миланов, беше обществен деятел, възпитал и обучил много поколения цигулари, директор на музикалното училище в София над 30 г.

Позицията ми бе много отговорна не само заради мен самата. Носех отговорността на една музикална династия, заради която, както и заради дъщеря си и сина си, аз не можех да постъпя по друг начин.

- Може ли да се мери България с развитите европейски държави по изкуства и таланти?

- Скоро чух една фраза по някоя от телевизиите - че България ще се нареди на опашката за Европа. И си отговорих: “Е, да, някои от нас се връщаме оттам в България”... Нека само ви кажа - представих се великолепно в най-големия европейски и световен конкурс “Кралица Елизабет”. Спечелих втора награда Йожен Изаи и златен медал наред с фантастични цигулари като Гидон Кремер и Филип Хиршхорн. Така че още през 1967 г. Брюксел развя българското знаме и това беше много фрапантно за някои наши министри, които се намираха там в момента. Вярно, не съм правила кариера в нашата страна, а по света. Но представях България.

- Помня история, която ми разказахте в друго интервю - как сте се разхождали с две скъпоценни цигулки из Лондон - едната “Страдивариус”, и другата “Гуарнери дел Джезу”.

- Тогава имаше такъв избор в лондонската музикална къщата “Биър”, където отправих молбата си за по-хубав инструмент. И те го намериха. Отвори се даже възможност за избор между две цигулки. Тогава помня, че ходих при един много голям цигулар - Саймън Голдберг, който беше в журито на конкурса “Карл Флеш”. Ходих и при Йехуди Менухин и още доста музиканти, които ме съветваха

коя от двете

цигулки да

избера

Накрая общото мнение надделя за “Гуарнери дел Джезу”, изработена от черешово дърво през 1733 г., която нашата страна заплати и ми даде в ръцете.

- Вашите двама учители са баща ви Трендафил Миланов и световноизвестният руски цигулар Давид Ойстрах. Какво ви дадоха техните школи?

- Школата на баща ми ще надживее и мен и ще остане за следващите поколения. И това е доказано. Татко направи една стройна система за развитието на младите таланти от момента, в който хванат лъка и цигулката, до артистичното им развитие на подиума. Аз също опитах да преподавам по тази система и у нас, и във Венецуела, където живях четири години.

Навремето Ойстрах също беше възхитен от нея. Когато той ме чу, аз бях на 15 години. Взе ме в класа си в Московската консерватория, когато навърших 18 г.. Видя и 4-годишната ми дъщеря Йова да свири и заяви, че има страхотна постановка.

С Ойстрах изкарах пет години в учение и концерти. С този контакт можех да дишам друг въздух, получавах

адреналин от

събития, които

в едно село не

могат да се

случат

Москва тогава беше бликаща от таланти, конкуренция, можене. Изобщо всичко това, от което човек расте. Така че много съм получила и от баща си, и от великия Ойстрах. Огромно признание и безумна радост за мен бе, когато преди време получих покана да съм член на жури на международния конкурс за цигулари “Давид Ойстрах” в Москва. Най-голямото признание в живота ми!

- Хванали сте цигулката на 4 години. По колко часа свирехте тогава и по колко - сега?

- Сега свиря според задачите. Ние, музикантите, сме малко като спортистите - не можем непрекъснато да се натоварваме, не сме зад бюро. При нас роля играят и мускулатура, и пръсти на ръцете, и умствена умора. Например през последните два месеца ми беше тежко заради различни програми и концерти. Тогава

свирех по 4 часа

Това е много за мен. Навремето Ойстрах казваше, че не бива да свиря толкова дълго, защото съм свирила достатъчно като малка. Тогава не свирех повече от 4 часа на ден. Не това е важно обаче. Важно е какво може човек с главата си и дали не е стегнат в ръцете.

- Споделяте в други медии, че трябва да докосвате цигулката си всеки ден. Какво ви дава това?

- Това с докосването на цигулката е валидно за всеки ден до края на живота на човек, когато той свири. А другото - има хора, които не спират да свирят в ден за концерт.

 Аз обаче съм от хората, които не го правят. Напоследък даже има съвпадение на моите изяви с едни шампионати по снукър, които гледам с интерес и след това отивам на концерт...

- Досега говорихме какво ви даде сцената, учителите, публиката. Какво обаче ви отне?

- Абсолютно нищо не ми е отнела. Бих казала, че ме е натоварила с много повече преживявания от другите хора. Понякога хората не ме разбират - когато съм уморена, нямам желание да контактувам с хора за известен период от време. Това са си последици от огромните натоварвания пред публика -

много уши,

много очи,

но не ги виня.

- Не ви ли отдалечи вашата музикална кариера от децата ви - Йова и Милан?

- Ни най-малко.

- Каква е кариерата на Йова?

- Свири много успешно. Само тази година два пъти свири в “Карнеги Хол”. Това е мерило за млад изпълнител като нея. Преди това беше в Испания, живя и във Венецуела. Сега живее със семейството си в щата Луизиана, САЩ. Вероятно обаче скоро ще се установят със съпруга си и с децата си в Европа - в Мадрид.

- Синът ви Милан с какво се занимава?

- С компютърна музика. Участва и като тонрежисьор в заснемането на нови български филми.

- Не знам дали сте го усетили, но според мен у нас имаше период след 10 ноември, в който май класиката отстъпи пред чалгата. Продължава ли това и сега?

- Класиката и чалгата в никакъв случай не бива да бъдат сравнявани. За всяко изкуство си има публика. Ако е имало отлив от моето изкуство, не се е дължало на чалгата. Нито пък сегашният прилив към класиката се дължи на чалгата. Сега ние

имаме прилив

на публика,

на който много се радваме. Дължим го на порасналото поколение, което се е обърнало към това изкуство. За мен чалга е грозна дума. Има много разновидности на това изкуство - фолк, попфолк, те си имат собствена публика и аз се радвам на колеги, които са талантливи. Затова нека продължат да го правят.

- Навремето правехте концерти с Ицко Финци, свирехте Вивалди. Ще се съберете ли отново на сцената?

- В момента нямам такива предложения, но бих се радвала да участвам. Има млади хора, които се събират и правят любопитни компилации. Но аз съм работила много с известни наши актьори по този начин. С Ицко Финци, който е прекрасен актьор и цигулар, направихме невероятна програма, която не може да се повтори. Просто това за мен беше върхът.

- Преподавате в консерваторията. Вярно ли е, че след криза има бум на таланти и положителни развития в изкуствата?

- Да, и ако на столетие по света се раждат по няколко безумно талантливи хора, у нас в България се раждат по десетина. Много талантлива нация сме. И аз съм доволна, че част от талантите са сред моите студенти.


Какво четем:

🔴 Гришо най-секси тенисист в Рио

🔴 Ивет Лалова поведе България на Олимпиадата (СНИМКИ/ВИДЕО)

🔴 Гришо получи талисман за късмет

Източник: 24 часа



Коментари



горе