Чешитът на сцената и в живота
Имам чувството, че Петър Слабаков се е родил с бръчките си. И с непукисткото
си излъчване. Той не е завършил Държавното висше театрално училище. Но с тези
бръчки и мъжкарски вид дори и без диплом е един от най-големите български актьори.
И може би най-големият чешит на сцената и в киното.
Петър Слабаков е роден на 23 април 1923 г. в Лясковец, но сам казва, че може да е било и на 22-и. Учи в мъжката гимназия в Шумен. Когато го изключват оттам, класната му ръководителка казва: „Ти, Петре, и да побелееш, и да остарееш, умът ти няма да дойде!“. Завършва задочно икономика във Варна, но дипломата си получава чак през 2003 г. дни преди да навърши 80.
Работил е като тракторист (1946), книговодител (1948-1950) и леяр (1951-1952). Като младеж иска да замине в СССР, за да разорава целините. Гледа по съветските филми безкрайните руски полета и мечтае да седне на трактора и да оре, да оре от зори до мрак.
Желанието му е толкова голямо, че
във Варна се качва
нелегално на кораб
за Одеса,
но го хващат и го свалят на брега.
През 1953 г. започва работа във Варненския театър като статист. После държи изпит и става „актьор по член 9“ според тогавашния Указ за театрите. Този член му дава право да работи като професионален актьор.
Започва от Варна и все заради този му пусти характер обикаля едва ли не всички театри в страната. През годините работи последователно в Бургас, Пловдив, „Трудов фронт“ – София, Младежкия театър, Перник, през 1966-1967-а е на щат в Киноцентъра, Военния театър, театър „София“, Сатирата…
„Не мога да се задържам повече от 3-4 години на едно място – признаваше актьорът. – Не знам дали съм лош, или добър човек, но винаги идва момент, в който не издържам, избухвам и напускам. Никога не съм се връщал там, откъдето съм си тръгнал…“
С Пепа Николова във филма „Покрив“
В киното дебютира чак на 37 години. Аха, ето защо още в първия му филм зрителите го срещат с изразителните бръчки! В антифашистката драма „Дом на две улици“ (1960), той е комунист и работник в консервна фабрика, който става партизанин. Заради мъжествената му и сурова физиономия актьорът често ще бъде сниман като комунист или шумкар – „Пленено ято“, „Тютюн“, „Между релсите“, „На всеки километър“, „Черешова градина“…
А в реалния живот Слабаков е изключван от БКП три пъти. Първия път, когато искал да напусне Варненския театър през 1957 г. „Тогава Партията с главно П командваше всичко, – казваше Слабака, но аз заявих, че си имам собствена партия и сам си се командвам“. Уволняват го дисциплинарно.
Първата му главна филмова роля е Камарад във филма „Призори“ (1961). Тя сякаш е написана специално за него. Героят му Камарад, бригадир в мина и член на БКП, разбира се, е с труден характер, своенравен и чепат. Идва нов началник (Мирослав Миндов) в мината и самолюбието на Камарад е засегнато. Има и слух, че същият този началник като командир през войната е застрелял брат му при неизяснени обстоятелства.
Кадър от филма „Цар и генерал“. Слабасов е ген. Заимов, Наум Шопов – цар Борис ІІІ
Двамата са в забоя и Камарад иска да убие началника, но той му казва как е загинал
брат му. Става срутване и Камарад спасява човека, когото преди малко е искал да
убие.
Втория си филм „Отвъд хоризонта“, в който е пом.-капитан на турска гемия, актьорът
помни главно с хонорара от 850 лв и неговото юнашко изпиване с авери в Созопол.
Вечерта няма дори 3 лв., за да си купи билет за кораба до Бургас.
Почти копие на
Камарад е Караджов –
героят на Слабаков в „Смърт няма“ (1963). Караджов пристига като бригадир на
строежа на язовирна стена. Поради трудния си характер не се разбира с хората си.
Влиза в остър конфликт с най-скандалния от тях – Златан (Джоко Росич). Пак в забоя
става срутване, Караджов спасява Златан, но сам загива под рухналата греда.
Следват два „генералски“ филма. В „Горещо пладне“ (1966) – дебютен филм на Йордан Радичков и режисьора Зако Хеския, Слабаков е в ролята на генерала, който командва военните учения в района, където става горещото произшествие.
Няколко деца се къпят във вира под мост и едното от тях заклещва ръката си в пукнатина, образувала се в основите на моста. Сякаш целият живот спира и всички хора се втурват да спасяват детето – селяни, пътници във влака, военни. След много перипетии детето е спасено и генералът го качва на вертолета, от който наблюдава военните маневри.
Слабаков играе сдържано и точно – дори в началото, когато е сериозен и дори сърдит, лицето му излъчва добрината на човек, на когото може да имаш доверие. Може би в „Горещо пладне“ Въло Радев вижда колко добре стои военната униформа на Слабаков и го кани за главната роля във филма си „Цар и генерал“.
Животът и разстрелът на ген. Владимир Заимов са благодатна тема и режисьорът я превръща в наистина стойностен филм. С изключителната помощ на Петър Слабаков, естествено. Макар че, по собствените му признания, отначало не искал да участва – страхувал се дали ще може да пресъздаде такава известна историческа личност като генерал Заимов.
Върху какъв конфликт се гради филмът? Двама мъже на властта и със силни характери – ген. Владимир Заимов и цар Борис III (Наум Шопов) са загрижени за съдбата на България в изключително труден за нея момент – разгара на Втората световна война през 1942 г. Генералът е герой от Първата, отявлен антифашист и патриот, но и съветски шпионин. Обвинен е в държавна измяна и осъден на смърт чрез разстрел.
В деня, в който трябва да бъде извършена екзекуцията, Борис III е на лов и изчаква генералът да поиска милост от него. Царят знае, че ако Заимов помоли да бъде помилван, ореолът му на герой ще бъде накърнен. Часовете минават, молба за милост не пристига. Генералът сам командва разстрела си.
Петър Слабаков е перфектен професионалист и в киното за него няма невъзможни
неща. Но ето че снимат 4-5 дубъла на сцената, в която ген. Заимов се прощава с
жена си, а Слабаков така и не може да се разплаче в кадър.
Нещо, на което Въло Радев разчита много. Той дърпа настрана актьора и го пита
какъв е проблемът?
„Въло, не мога
с тази жена“,
признава актьорът. И гледа виновно, което много рядко му се случва.
Радев го кани да изпият по едно коняче. После по още едно. През цялото време говорят за други неща и Слабаков като че ли забравя проблема. Двамата тръгват и неусетно стигат до павилиона в Киноцентъра, където е декорът на епизода. Пред вратата актьорът спира: „Казах ти, че не съм в състояние!“. Но заема мястото си в мизансцена:
– Петре, ти даваш ли си сметка какво правим сега?
– В смисъл?
– Толкова време снимаме, а нито веднъж не сме се докосвали до най-важното: какво
му е било на Заимов през тези няколко часа в стрелбището. Какво е мислил, какво
е чувствал? Не аз, не ти, а той.
– Повече го усещам.
– А аз се измъчвам от угризението, че за нас цялата тази история е само поредица
от епизоди, които трябва да заснемем. Когато се замислям над това, се стъписвам.
Все едно, ние не можем да го разберем, не можем да усетим голямата му болка.
– Да, има нещо такова…
„Разбрах, че актьорът вече е готов – разказва Въло Радев. – Докоснах незабелязано оператора, Пунчето (Борислав Пунчев – б.а.) включи безшумната камера. Започнах да говоря – за смисъла на живота, за смъртта, за страданието – мисли, които преследваха само една цел – да поддържат вече създалото се изповедно настроение…“
Заимов (Слабаков) започва да произнася думите от текста на сценария. И става все по-съсредоточен, все по-вглъбен, а очите му се пълнят с влага. Въло Радев дава знак да пуснат магнетофона с музика от операта „Франческа да Римини“. „С встъпването на музиката – пише режисьорът в книгата си „Изгубени пространства“ – актьорът трепна като от удар, но това беше толкова естествено, толкова искрено! По едно време Петър се опита да се стегне, но не издържа и сълзите бликнаха от очите му. Един момент той се заколеба – какво да прави, така ли трябва да бъде, и без сам да го съзнава, наведе глава, обърна се решително и излезе от кадъра. Роди се, стана!“
След пенсионирането от Сатирата Петър Слабаков заживя в с. Бериево с колежката си Цветана Гълъбова
Ето и така се получава понякога в киното. Но трябва да има голям режисьор сърцевед и много чувствителен актьор. През 1966 г. „Цар и генерал“ печели голямата награда „Златна роза“ на фестивала във Варна. Но наградата за мъжка роля е за Наум Шопов в ролята на царя.
През 1968 г. Петър Слабаков първоначално отказва и на режисьора Захари Жандов да играе ролята на Шибил в едноименния му филм. Накрая се съгласява. На една среща със студенти след премиерата някой подхвърлил, че Йовков е описал Шибил красив, пък актьорът, който го играе, е грозен. „Ние търсихме друга красота на Шибил“, опитва се да излезе от ситуацията Жандов.
Актьорът не помни кой го кани да участва в сериала „На всеки километър“ (1969-1971). Снима се само в предпоследния 12-и епизод на първата част на поредицата – „Рицарският кръст“.
Той пак е комунист, който идва от СССР и скача с парашут. Докато се крие, минава бос през полузамръзнала река. Един селянин го предава, но идват бате Сергей (Стефан Данаилов) и Митко Бомбата (Григор Вачков) и го спасяват.
Доста колебания
изпитва Слабаков
Изключително силна роля Петър Слабаков прави във филма „Покрив“ (1978) на режисьора Иван Андонов. Героят му Кирил започва да строи нова къща. Но се влюбва в една красива циганка (Пепа Николова) и бяга от семейството си. Двамата искат да започнат работа на строежа на магистрала, но за да ги назначат, им искат паспортите.
И Кирил се връща вкъщи. Уж за паспорта, но остава при семейството си. Приятели му помагат да завърши къщата и когато покривът е готов, всички сядат около масата да празнуват. А над покривите в селото се носи песента на циганката…
В един снимачен ден обаче
Слабаков и Пепа
Николова едва
не загиват
Той кара стар пикап, с който прави нелегални курсове за строителни материали.
Веднъж пикапът е натоварен с тенджери и бакър, двамата пътуват по селски коларски
път. Слабаков трябва да даде на заден ход. Прави го, но от екипа се развикват
да спре, защото отзад има дере. „Не мога да спра, не държи спирачката“, вика на
свой ред той.
Колата полита надолу, преобръща се три пъти по дължината си и се сгромолясва в 15-метровото дере. Бензинът плисва и добре, че моторът на пикапа изгасва, иначе пожарът би бил неминуем и двамата щели да изгорят пред очите на всички.
Уплашен, Иван Андонов мълвял, че от тая кола няма да изкарат жив никого. Докато ги вадели от дерето, Пепа Николова само повтаряла: главата ми, главата ми. Слабаков почти не пострадал. В троянската болница актрисата казва на лекаря да не стрижат косата й, защото снима филм. Ако може, да залепят раната. „Може – отговаря лекарят, – имаме много хубаво лепило“. Докато я шият, Слабаков стои през цялото време до леглото и я държи за ръката за кураж.
В следващите епизоди актрисата е с панделка в косата, която прикрива раната.
„За да прегърна Слабака, си повдигах ръката с другата ръка. А какъв чешит е той!
Винаги съм обичала чешитите. За мене това са хора, които не приличат и не искат
да приличат на никого…“, каза ми приживе Пепа Николова.
През 2003 г. Петър Слабаков получи признанието на колегите си и беше отличен
с „Аскеер“ за цялостно творчество. През годините той е получавал различни награди:
най-добра мъжка роля за Антон в „Пленено ято“ (1963), за цялостно представяне
във филмите „Сладко и горчиво“, „Самодивско хоро“ и „Щурец в ухото“ (Варна, 1976),
награда на профсъюзите за мъжка роля в „Черешова градина“ (1980), наградата за
мъжка роля на СБФД за „Златната река“ (1984).
Самият актьор казваше, че няколко пъти е бил прецакван при награждаванията. Сутринта го имало в списъка, вечерта изпадал от него. Така се случва със „Смърт няма“, „Цар и генерал“, „Вечни времена“ и „Звезди в косите, сълзи в очите“.
Веднъж композиторът Симеон Пиронков го попитал кой в ЦК на БКП го мрази, та толкова често го режат при раздаване на наградите. „Там са 180 човека, откъде да знам кой е?!“, вдига рамене Слабака.
След 1989 г. киноизявите на Петър Слабаков значително оредяват. През 1990 г. излизат три филма с негово участие, снимани, преди да падне Живков – „Антракс“, „8 процента любов“ и комедията „Карнавалът“. През 1991 г. играе в немския фантастичен филм „Светлината на живота“ и българския „Белег за човещина“. Снима се в малки роли в „След края на света“ (1998) и „Разследване“ (2006).
Пак през 2006 г. излиза филмът „Хиндемит“. В него синът режисьор Андрей Слабаков също дава неголяма роля на баща си. Героят му пак е чешит, и то какъв! Мисля си, че Андрей не го е режисирал и актьорът беше в стихията си. Сякаш е знаел, че играе за последно. Това е неговата лебедова песен в киното.
През 1988 г. с типичната си страст и всеотдайност Слабаков се хвърля в суматохата,
наречена политика. Той е сред основателите на Русенския комитет, „Екогласност“
един от водачите на протеста в градинката пред „Кристал“ и в суматохата
отнася няколко
ритника от
милиционерите
Беше депутат от СДС във Великото народно събрания и от онова време съм запомнил две негови реплики от парламентарната трибуна. „Стига сме правили театър, дайте да работим!“. И „Авантизация тресе държавата!“. В 37-ото народно събрание стана депутат с червената бюлетина.
След като се убеди, че политиката не е за неговата волна душа и морални мерки, се прибра в къщата си в с. Бериево, където доживя живота си с актрисата Цветана Гълъбова. С нея се знаят още от 1957 г., когато са заедно в Бургаския театър.
Петър Слабаков почина от рак на 17 май 2009 г. „Помнете го като Шибил. Достоен. Достолепен“, каза тогава неговата снаха Ернестина Шинова.
Какво четем:
🔴 Мария Дренчева спечели злато на Азиатската математическа олимпиада🔴 Отличен старт за българския бокс в Рио
🔴 Две ракии борят летния грип
Източник: socbg
Коментари
Последвайте ни във facebook!
