Системата, по която обучаваме, не отчита динамиката на времето


Елица Дубарова е родена през 1977 г. в Бургас. Завършила е българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски", защитила е докторат върху романа на Новалис "Хайнрих фон Офтердинген". Преподава в Университет "Проф. д-р Асен Златаров" - Бургас, ръководи дома музей "Петя Дубарова". Занимава се активно с педагогическа и научна дейност, сестра е на трагично отишлата си наша поетеса Петя Дубарова.

- Домът музей "Петя Дубарова" е знаково място в бургаската, пък и в националната литературна топография с излъчването си на интензивна юношеска творческа креативност, но и на трагизъм, разбира се. Какви са днешните млади - расте или намалява желанието им за творчество?

- Първо искам да кажа, че при цялата девалвация на понятието "музей", при очевидното снизяване на тези знакови иначе пространства (не само музеите, но и галериите, библиотеките) музеят на Петя остава смислен и различен по една много важна причина. Работим с млади хора, които са "впрегнати" по подразбиране в нашите прояви. Тоест използваме безценен ресурс, какъвто е младостта по принцип. На нея (на младостта) са й присъщи интензивност, креативност, ефективност. Единственият ни ангажимент в случая е да намерим подходящата форма, за да привлечем и привържем тази креативност към нашата институция.

- А как?

- Националният ни литературен конкурс на името на Петя и творческата ни лаборатория през лятото са двете основни събития, в рамките на които младите хора са съпричастени към музея. Нашата "знаковост" е не толкова топологична, колкото генерационна, поколенческа.

- Защо?

- Защото в опита да се изгради като контрапункт на училището, на родителите, на системата, която конституира неговата етика..., младото поколение наистина твори от отрицанието, изгражда своя си "етика". И тя е всеобхватна, насочена е към всички сфери. Вярвам, че именно на тези процеси дължим човешкото си развитие - и интелектуално, и технологично. Така че да задвижваш културни процеси, използвайки енергията на това перпетуум мобиле - смяната на поколенията - е обещаващо. А като статистически коментар мога да кажа, че желанието за творчество у младите хора не е намаляло ни най-малко. За съжаление обаче намалял е респектът към писането.

По отношение на трагизма, който неизменно се споменава, когато става дума за Петя Дубарова, искам да кажа, че той няма отношение към културната дейност на музея. Трагизмът си е лично и социално обусловено преживяване. При Петя той наистина е висок, защото е автентичен, извънсистемен, срещусистемен. Само че времето на социализма и неговите авторитарни жестове вече отмина. Този контекст на обяснение на творчеството и живота на Петя Дубарова вече не е актуален, не задейства емпатия у младите хора, защото те просто живеят в друго време. В този смисъл искам да кажа, че в дейността на музея важна и отправна точка е творчеството като естетически феномен, а не някаква социокултурна аура.

- Бургас е град на известни поети, някои вече ги гледаме на паметници - Христо Фотев, Петя Дубарова. Ценим ли достатъчно авторите си приживе, или предпочитаме мъртвите? Как се отнасят младите към Петя и паметта й?

- Не мога да отговоря убедително на въпроса как се отнасят младите към Петя и паметта й, въобще как се отнасят към големите ни автори. По-големите ученици обичат поезията на Петя, тя ги вълнува, разбират я. При по-малките обаче има едно огромно разминаване в нагласата към нашите изучавани автори, към т.нар. "литературен канон". Ще го обясня с един съвсем пресен пример, много забавен и показателен. На посещение в музея ми идват ученическа група деца - III-IV клас. Петя е и в учебниците по литература, и в учебниците по български език в началната и прогимназиалната степен на обучение. В съзнанието на най-малките ни ученици авторите от учебниците са архаични фигури, живели, творили и умрели много, много отдавна. Децата не могат да разберат как може да има живи роднини и въобще съвременници на Петя Дубарова. Невинният въпрос към мен като роднина и уредник на музея последно беше: "Ти как си още жива?" ? Предполагам, че най-малките ученици, които посещават нашия музей, които поднасят цветя на паметника на Петя, които рецитират нейни стихове, го правят със същата отговорност и дълбоко възпитана от учителите уважителност, с която ще влязат в музея на Ботев, на Вазов, на Яворов, на Ем. Станев и т.н.

Тоест паметта за нашите личности и творци, които съграждат културната ни идентичност (и литературния ни канон), е нещо условно и твърде изкуствено. Обсесията на образователната ни система да възпитава "памет" е силно изкривена и ако в рамките на моето поколение все още действаше, днес тя постига обратния ефект.

- На какво се дължи това?

- Ами паметта за творците ни не е форма на пиета, а е вид наизустяване на някакви биографични факти, на определени изрази, с които трябва да се говори за творчеството им. Така че днес свещена, пиетизираща памет за който и да било наш творец няма.

- Това не е ли трагично?

- Е, слава богу, то не повлиява желанието на младите хора да творят, може да не обичат да четат задължителните произведения, но за сметка на това пък творят. И виждам, че в творбите на тези съвсем млади хора има литературност, висока при това. Това означава, че творческият импулс е ненакърнен в своята същност, има някакви общосподелими универсални ценности и емоции, които намират израз и в най-експерименталните жанрове, и в най-нестройното писане. Промените са може би само по отношение на формата, но не и по същество. А стигмите, които се поставят с обобщаващ жест на младото поколение - "егоцентрици", "консуматори", "безидейни", "бездуховни", са си чиста проба дементни поплаци на авторитарни хора, не на авторитети. Винаги е имало и ще продължава да има плява и бисери.

- Доста време проверявате изпитни работи по български език и литература... Има ли нещо схоластично, сковаващо творчеството в преподаването на този предмет у нас? Защо все повече хора отбягват хуманитарното образование? Не се ли научиха децата, вместо да раждат идеи, само да преписват по-ловко?

- Като университетски преподавател филолог съм участвала в работата на Националната комисия за оценяване на изпитните работи за ДЗИ по български език и литература. Преди да отговоря пряко на въпроса, искам да направя една съществена уговорка. Независимо дали някой приема, или не изпитните формати, те се съставят от широк кръг професионалисти, от специалисти в тази област, от хора, които си дават ясна сметка какво е творческо мислене и как то трябва да бъде оценено в рамките на изискуемите критерии за оценка на натрупаните знания в училище. Респект към експертите в Министерството на образованието и науката, които понасят на плещите си цялата отговорност, които са подложени на постоянни атаки и истеричен шум от страна на недоволни родители, ученици, учители, не на последно място и от медиите. Има нещо смущаващо обаче във факта, че преподавателското съсловие в различните степени на образование не е единно. На всеки му е виновен предходният. А водещ е човешкият фактор. Схоластици има и сред учителите, и сред университетските преподаватели. Има и вдъхновители. Но ще повторя това, което казах. Времето е различно, поколението е друго, не можем да удържаме анахроничните си виждания за образование и да смятаме, че така трябва да се преподава и именно това трябва да се преподава. Има нужда от радикални промени.

- А как ще станат?

- Не виждам как могат да се случат. От едната страна на общественото мнение са учителите, които едва ли имат време и сили да се нагодят към новостите (аз ги разбирам). От другата страна на общественото мнение са най-често опозиционно настроени фигури и/или фигуранти. В крайна сметка точно хората, които разбират от организация на образованието и от неговото съдържание, са между чука и наковалнята. Каквото и да се направи, то предизвиква брожение. За мен това е един порочен кръг, от който излизане няма. Моите деца, на които им предстои да бъдат в седми клас, няма да разберат защо Вазов е важен и фундаментален, няма да обикнат Ботев по начина, по който аз го обикнах, съвсем невъзможно им е да разберат Паисий (в VI клас), така че няма да пожелаят да станат хуманитари така, както аз го пожелах. Това имах предвид, като казах, че изграждането на памет за личности е болестнообсесивна проява. Системата, в рамките на която обучаваме и възпитаваме децата си, не отчита динамиката на времето. Методите, с които работи, са същите и никакви интерактивни дъски, компютърна обработка и мултимедийно представяне на (същото) учебно съдържание не са в състояние да запалят децата по предмета литература.

- Е нали се дигитализираме, нали се осъвременяваме непрекъснато, рекламираме знанието...

- Компютризацията по училищата е едно осъвременяване на средата, а вероятно и на средствата, но учебното съдържание по класове си остава почти същото в годините. Не може от едната страна да облъчваме младото поколение с европейските ценности, да го учим на толерантност и уважение към различието, а от другата страна да проповядваме национална (свръх)ценност, да палим патриотичните страсти чрез произведенията на Ботев, Вазов и да си мислим, че това е о'кей.

- А не е ли?

- Ами не е о'кей за невръстните ученици! Трябва да се търси съответствието между осъзнатост и учебно съдържание. Естествено, че на изпитите децата няма да посмеят да проявят творчество (ако трябва да сме коректни, следва да отбележим, че на ДЗИ им е дадена възможност да пишат есе, което предполага и предразполага към творческо писане), а ще напишат това, което знаят, че трябва да се напише, това, което им е казано да напишат. В по-голямата си част преподаването на литература в средното училище разчита на възпроизвеждането, на механичното репродуциране на критически текстове, не виждам да се залага на мисленето и на засилването на въздействието, а творческият процес е феномен на емоционалното съпреживяване, на вдъхновението...


Какво четем:

🔴 Опълчение край браздата

🔴 Смелчаци не виждат, но скачат с парашут

🔴 1300 от Бялото братство посрещнаха Слънчевата Нова година

Източник: СЕГА



Коментари



горе