Петя Дубарова - завинаги на 17


Стиховете й шептят със звуците на плискащи се вълни, проскърцват като златисти песъчинки, стоплят, както топли юлското бургарско слънце

Тя ще си остане завинаги млада. Петя. Петя Дубарова, която на 25 април щеше да навърши 53 години, но всъщност... винаги ще си остане на 17. Онази Петя, родена в семейството на прогимназиална учителка по литература и майстор в бургаски завод, която в мислите на познатите и роднините си, в спомените на съучениците и учителите си, в прочетените и непрочетените редове от стихотворения и разкази винаги ще си остане бяла и добра (дубар означава добър).

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!

Петя не обича да променя мястото си в класната стая. В V клас сяда на втория чин, в средната редица и с това място винаги я свързва нейната учителката по български език и литература – Марина Бахчеванова. Петя винаги седяла с добра стойка - изправени рамене и вдигната глава със смолисточерна коса, вързана на опашка с голяма бяла панделка. Не обичала да вдига ръка, но дори и когато изглеждала разсеяна, сякаш е само физически, но не и духовно в час, отговаряла правилно и с мисъл на въпросите, и винаги изразявала оригинално, лично отношение.

Защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз – от никого нечута,
и цялото небе живее в мен.

Първите стихове на Петя са посрещнати от околните с недоверие – считали, че ги е писала не тя, а майка й. Не можели да повярват, че такова малко момиче може да пише толкова емоционално и проникновено. Всъщност това недоверие цял живот е тежало на Петя.

Интересът на съучениците й към нейните стихотворения не я ласкаел. Напротив – намирала за натоварващо тяхното желание всеки час да им чете по нещо ново.

Сензитивността й е жива, трептяща, фина, настроена на много честоти. Улавя всяка промяна, всяко настроение, всеки намек. Всички тези чувства преизпълват съзнанието й, но Петя не обичала да споделя. А когато не намираш доверен човек, намираш доверен бял лист и химикалка.

"… страданието ми носи щастие. Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях. Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! Аз съм виждала страданието. И как съм го пожелавала само!" 7.09, петък, 1979 г. (из дневника на Петя)


Какво четем:

🔴 Системата, по която обучаваме, не отчита динамиката на времето

🔴 Опълчение край браздата

🔴 Смелчаци не виждат, но скачат с парашут

Източник: ladyzone



Коментари



горе