Разбоишкият манастир - бялата лястовица на вярата (ПЪТЕПИС)
Търся лекота, безвремие, докато липсата пулсира в слепоочията. Мислите прелитат
като чайки над прибоя. Слънцето напича, но не парещо, а някак по-студено и безсилно.
Вятърът разрошва косите ми като немирен хлапак. Ту прибирам някой кичур зад ухото,
ту го оставам да пада пред очите ми. Разтривам с пръсти челото си, искам да премахна
болката.
Няма глъчка, няма дири. Има само вяра, че животът продължава. Едничката вяра
крепи човека. С нейна помощ е създаван и
Манастирът, като бяла лястовица, е сгушен в скалата. Премрежвам поглед и почти виждам силуетите на посетителите. Пътеката ме понася надолу до железопътна линия. Не чувам запъхтян влак и смело минавам по нея. Петдесетина метра по-напред слизам от релсите и се шмугвам през ниска дървена порта. Продължавам към стари, килнали се от времето, манастирски постройки. Пресичам двора им, в който някога са щъкали животни, тлеел е огън, виреел е живот.
Малко дървено мостче се протяга под нозете ми. Река Нишава лениво пъпли под скърцащите
му греди. Аз съм в подножието на белия храм. Към него се извиват стръмни стъпала.
Изкачвам се, но не към физическия олтар на вярата, а към вярата в мен. За да повярваш
в друг, е нужно да се довериш първо на себе си. Познаеш ли се, обикнеш ли се, ще можеш да опознаеш и обикнеш другите, и това,
що е над теб.
Посреща ме шум от танцуваща по земята метла. Виждам дребна жена, която енергично
събира нападалите листа пред храма. Вдига поглед към мен. Очите й са сини като
спокойно море. Подканва ме с най-мекия глас:
- Заповядайте, гости, на метено на влезете!
Токава радост се излива от думите й. Чувствам, че ме приветства не просто в Божия дом, а в света на доброто. И наистина там е добро. Там е душа. Там са тихите молитви на монахинята, толкова
чисти, толкова истински. Нашепвани, а всъщност така силни. Не съм се молила на
глас от дете. Моля се в мислите си, в съня си, в сърцето си. А ето, че сега допирам
длани и думите се леят сами. Мирис на разтопен восък изпълва приведения храм.
Стените му са бели. По тях висят старовремски икони, окадени от свещите на миряни.
Привеждам се до сандъчето с пясък и поставям своето пламъче в него.
Пътят обратно ми се струва по-кратък. Пак минавам през пустия двор. Пазя равновесие
между релсите. Връщам се по пътечката, по която дойдох. След десетина крачки чувам
приближаващ влак. Изкачвам се още малко и спирам, за да го дочакам. Преминава
бавно, но звучно, а след него се сивее облак дим.
Всичко земно е тленно. Казват, че остава само душата. Тя се приютява у хората, които са я обичали... Това в очите ми не са сълзи,
а светлината на душата, която ще остане с мен завинаги.
Какво четем:
🔴 Доц. Сотир Марчев: Има данни, че се отслабва и с тренировки по 1 минута🔴 Сватба с мотори в София
🔴 Мирела показа български дух и успя
Източник: balkanite
Коментари
Последвайте ни във facebook!
