Стотици каракачани отпразнуваха произхода си с носталгия и гордост
За пръв път на леля Радка от Речица й се налага да сготви храна като за хиляда
души. Няколко казана с курбан от агнешко къкрят наблизо, струпани са касетки с
хляб и стекове с вода, около нея се суетят мнозина. "Едно искам да ви кажа: каракачаните
сме единствената общност, която се е интегрирала напълно, сама. Нека да сме пример
за другите", казва дребната жена.
В местността Карандила до Сливен от рано сутринта Радка и организаторите на празника се подготвят, а към 10 започват да прииждат гостите. Време е за годишния събор на каракачаните, но този път е специален - с 25-и юбилей и в памет на един от най-уважаваните дейци на общността - Коста Котавов - Гринята, починал преди две години.
Организатори са Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България. Почетното име на празника - Бай Коста, се споменава често и с любов за това, че допоследно бил от най-ангажираните организатори на събитието и един от малцината, успели да запишат музиката и текстовете на традиционните каракачански песни. Неотдавна издали диск с труда му.
Фотограф: Георги Кожухаров
До обяд над 1000 души заемат местата в издигнатите шатри за празника на каракачаните,
за да се насладят на автентични носии, танци, музика и ритуали на този неповторим
дял от българската култура. В предишни години е имало и по 5-6 хиляди, коментират
организаторите. Каракачаните в България сега са около 15 хиляди.
Повечето гости са част от общността и тук всяка година срещат стари приятели и дори роднини от различни краища на България.
Възрастните говорят на своя език - стар гръцки диалект с примеси на български, а малките - повечето в носии и развълнувани от предстоящото си участие, се суетят и се снимат с камерите на смартфоните си. Казват, че и те са учили езика от малки, но им е труден и все по-рядко се използва.
Фотограф: Георги Кожухаров
Иначе там където има каракачани - предимно Южна България и части от Гърция -
има и школи за каракачански фолклор и организации за опазване на културното им
наследство. На събора днес се представят ансамблите от Сливен, Речица, Карлово, Котел, Карнобат и Александруполи.
Баба Тодорка е от последните поколения живели номадския живот на каракачаните. През пролетта, когато снеговете се топели, целият род, с целия си багаж и стадата се качвал високо в планините, за да осигури зелени пасбища за добитъка, а през зимата слизали в полетата и започвали наново. Строели здрави колиби, покрити с шума, но все временни.
Тодорка Козарова (на преден план) разказа на каракачански език за тъжната история
на младоженци, които били разделени след сватбата и отнело 12 години да се съберат.
Фотограф: Георги Кожухаров
"По-спокойно се живееше, сега е съвсем друго", казва Тодорка. Този живот свършил,
"когато през 1958 г. Бай Тошо каза да се населваме където искаме и да спрем пътуването".
После ведрата възрастна жена превключва на своя език, за да изрецитира красивата
история на разделени влюбени.
Насред танците и вълнението внукът й - Христо Козаров, спечели тазгодишната награда за фотография, вдъхновена от пътищата на номадите, която е едно от многобройните усилия на Федерацията да съхрани културното им наследство. 18-годишният младеж, облечен в традиционна носия, малко по-късно поведе едно от достолепните бавни хора`, на което се хванаха стотици.
Какво четем:
🔴 С "Имот под наем – без наем" ентусиасти ще завръщат хора в селата🔴 Язовир "Копринка"
🔴 Христо Кидиков - Хей, живот, здравей, здравей (2012)
Източник: Дневник
Коментари
Последвайте ни във facebook!
