Станислав Стратиев - липсващият на културата ни
На 9 септември Станислав Стратиев щеше да стане на 75 години Но ни напусна през
тежката 2000 година, когато българската култура загуби някои от духовните си първенци
Това пише за
Какво ни е оставил Стратиев в областта на белетристиката, драматургия и киносценаристиката може да се прочете и в Уикипедия. Във всяка от тези области неговите творби бяха неповторими и влязоха завинаги в историята на българската духовност. Познавах го бегло. Беше вече автор на няколко пиеси и книги, които го направиха много популярен. Бях чел творбите му, бях гледал постановки по неговите комедии. Но чак през 1986 година, когато отидох в Сатиричния театър, когато се виждахме всекидневно и работихме заедно в една стая (представяте ли си! – аз зад бюрото, той – на дивана), си дадох сметка колко щедра е към мен съдбата, че ми даде шанс да общувам с такъв голям автор и човек. Голям във всички смисли на думата.
Първото ти впечатление при среща с него можеше да те подведе. Ходеше някак мрачен, замислен, едва отронваше "Добър ден" и отминаваше във фоайето на театъра с малка кожена чанта в ръка. Сядаше горе при драматурзите (беше и директор, и художествен ръководител на Сатирата, но сам след време се отказа, за да има повече време да пише), в малката стаичка с дивана, почесваше се по носа, и започваше: "Гледай сега". Вадеше от чантата си поредния си ръкопис от една-две странички, напечатан на пишеща машина – чист, без поправки, с къси абзаци, и се зачиташе в него. След това ми го подаваше, за да го прочета. (Сигурно така е правил и на много други места, при много по-доверените си приятели и близки, но аз разказвам само за онова, което лично съм видял и опитал да разбера)
Много харесвах, харесвам и сега това, което пишеше. Беше ми близко – и със скептицизма си, и с лириката си, и с парадоксалността си, и с човеколюбието си. Когато бях отишъл на работа в списание "Театър", го поканих да води една рубрика във всеки брой. Нарекохме я "To be or not to be!". След това предложих на ръководството на вестник "Култура" и то с радост прие, да го поканим да води своя рубрика, дори й измислихме име "Българският модел". Там написа много текстове, които малко по-късно излязоха в знаковата му едноименна книга. След това издаде още няколко книги с къси текстове, но с огромна сила на внушението. Написа и най-тъжната си пиеса "От другата страна»".
Още в средата на ноември 1992 г. в едно интервю на Пенка Калинкова Стратиев казва: "Много е драматична перспективата. Не искам да отчайвам читателите, но аз към голям песимист в това отношение. Ние не сме научени, просто нямаме това чувство за диалог. Тази толерантност, която също е част от демокрацията, засега ни липсва. И това за жалост личи от горе до долу Вместо да се хванем да съграждаме, ние се хващаме за гушите."
В цитираното интервю Станислав Стратиев говори за опита си "да оставям свидетелства за времето, в което живеем, и за състоянието на националната психология, за това какви движения извършва огромна част от нашето население". Пак там на друг въпрос за популярността на новите му книги му отговаря: "Струва ми се, че в това време на много крайности, на много деформации и на надъхана омраза, немотивирана и неочаквана, една такава позиция – самокритична, с малко горчивина и с желание да се установи някаква хармония и нормалност в човешките отношения, се харесва на хората."
Станислав Стратиев ставаше все по-затворен в себе си. Съзнаваше стойността на това, което пишеше, но това не му стигаше. Защото го болеше за друго: за хората, за държавата ни. По Елинпелиновски обичаше своите персонажи, гледаше с усмивка да прикрие болката си за тях, за безсмисленото им и непредсказуемо битие. По Радичковски се радваше на изобретателността им, на неочаквана им виталност. Но имаше и нещо, което беше особено силно при него – това е отчаянието и болката от абсурдността на живота ни, това беше съзнанието му, че е необходим стоицизъм въпреки липсата на каквито и да било аргументи за предстоящо светло бъдеще, това беше неизменното му желание да постави човека и неговата лична съдба в самия център на вниманието си.
() "Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят." ()
Този текст, и други негови нагарчащи изповеди на малкия човек, станаха знаменателни. Това е хуманизъм в прав текст, това е вик по време на последната битка, това е желание ясно и точно да се каже на читателя или зрителя, че така повече не може.
Текстовете от последното му десетилетие събуждаха друг, различен от този преди години, вид смях. В тях имаше от куража на летописеца да съхрани автентичната история на своето време, в тях парадоксите бяха обагрени в горчилка, в тях любовта към персонажите беше сякаш въпреки всичко, въпреки очевидната им обреченост и нелепост. Това беше рентгенова художествена снимка на мен, на теб, на нас – такива, каквито все нямаме сили да се видим. Той правеше упорито и самоотвержено усилие да разбере човека, българина, да види на какво се дължи неговата устойчивост на наложените ни и/или самоналожените ни изпитания.
Вярваше в човека. Иначе текстовете му щяха да бъдат изпълнени с мизантропия,
щяха да бъдат плоскосатирични. Горчивите му хроники за нашите дни не губят вече
16 години от художествената си и социална актуалност. Това е тъжно за нас, но
пък е доказателство за качествата на хрониста. Затова смятам, сигурен съм, че
творбите на Станислав Стратиев ще остават в нашата литература. В българската култура
се усеща липсата му. Колко много откровения можеше още да напише. Колко много
още можехме да научим за себе си
Какво четем:
🔴 Часовниците – чаровният градски аксесоар🔴 Първият човек, приземил самолет със спрял двигател, е българин
🔴 Митичният Марков камък в Странджа
Източник: Дневник
Коментари
Последвайте ни във facebook!
