Легенди за Големото било и Дългото било

Без име не може да живее нито човекът, нито селището, нито местността, ни планината, ни реката...
С имената се занимават специални науки, но всички - и науките, и хората - "черпят вода" и от изворите местни. А това са народните предания, легендите, митовете, които се предават от старо на младо. За да се знае откъде е дошло, защо е останало, как се е съхранило то - името, без което няма живот, няма памет!
Когато се разхождаме из красивите околности на София, пред очите ни са все две близки една до друга планини: Витоша и Люлин. Витоша е купеста, висока. Нали шопите думат: "От Витоша по-високо нема и от Искъро по-длибоко нема!" А съседна планина е Люлин - по-ниска, дълга и сякаш обгражда Витоша, сякаш я пази от зли сили, от зли помисли.
Като студентка по "Българска филология" четири години участвах в диалектоложки експедиции на БАН - за събиране на думи за Диалектоложкия атлас на България. Дипломната ми работа беше за говора на селата Горни и Долни Лозен, Софийско, а събраните от мен думи влязоха в Атласа.
И досега си обичам тия села, пазя за моите баби-информаторки оттам мили спомени. Кътам си и някои стари тефтери от онова време, когато по специални въпроси се стараех "да извадя" нужните думи. Имах си една баба Вита, която ми беше хазяйка, когато бяхме с курса на лятна селскостопанска бригада, а после стана най-добрата ми информаторка при събирането на материала за моята дипломна работа.
Та един ден си седим с баба Вита на двора, хапваме си череши и си говорим. Ама изведнъж като затрещя, като заваля, не видяхме как се прибрахме под сайванта. Продължихме си разговора. Пък баба Вита ми дума:
- Знам си аз, чедо, че като притъмнее Витоша отсреща, иде дъжд. Ама по това време не иде сам, ами води гръмотевици и то много и силни. А ти знаеш ли, че ние с Витоша сме адашки?
И ето какво ми разказа баба Вита за имената на двете планини до София - за Витоша и за Люлин.
Отначало хората тук ги знаели така: Големото било наричали Витоша, пък на Люлин викали Дългото било. В селата край тях живеели момък и мома. Момата била Вита, а момъкът именували Люлин. И двамата били малки, но вече ходели с овцете и козите. Пасли стадата си по билата, по поляните на двете планини.
Вита била буйна, пъргава и смела. Тичала като коза от канара на канара по Големото било, а Люлин пасял стадото си по Дългото било. И двамата се виждали, чували се как пеят, как викат по овцете и козите, чийто хлопки и звънци им пригласяли.
Не успявали двете овчарчета да се срещат, защото оставя ли се стадо? Нали ще се разпилее като ситни, дребни камъчета по сипеите! А се чували, виждали се от височините и се харесвали. Трепнали сърцата им млади в тръпка любовна, в обич желана и силна. Ах, как искали да си поприказват двамина, как жално плачела в копнеж гъдулката на тихия и скромен Люлин! Слушал той гръмогласната Вита, дето тичала и трополяла по камънаците, изправял се и се провиквал:
- Вито-о-о-о! Вито-о-о-о!
А момата отсреща отвръщала:
- Що-о-о-о! Що-о-о-о!
Ехото подхващало двата гласа и се разнасяло:
- Витошо-о-о-о! Витошо-о-о-о!
Пораснали малките овчарчета, станали мома и момък за женене, за задомяване.
Не събрала кураж Люлина майка да прати сватовници за мъжкараната Вита. Не го направил и стеснителният Люлин. А Витина майка думала:
- Ой, ти щерко Вито! Стига си по канари шетала! Време ти е дом и къща да въртиш, деца малки да чуваш. Утре дома да си останеш, годежари да срещаме!
Като чула тия думи, Вита побегнала като щура по високите баири и пак се чули силните й викове, жалните й песни. Защото не искала Вита никакви годежари и сватовници. Тя си харесвала и обичала Люлин, на него искала да я дадат. Отпратила и най-личния, и най-заможния момък, който решил, че тая мома най-добре ще се справя с неговата богата и пълна с имане и стока къща.
Не издържала на огорчението Витината майка! В яда си издумала най-тежки клетви:
- Вито! Щерко непослушна! Гръм да те удари, на чер камък да станеш! И тоя Люлин пусти, дето само те мами, на земя и камък да се превърне!
Майчините клетви на часа се сбъдват. Стигнали момата и тя черна-почерняла на върха на Големото било, та и до днес тоя височина се зове Черни връх. А момъкът Люлин останал вдървен на Дългото било.
Такава е легендата, а дали е било така, не зная, но в паметта на народа ни са останали и до днес имената на планините край София: ВИТОША и ЛЮЛИН!