Лили Иванова: Никой не може да мине по моя път


В навечерието на концерта на Лили Иванова в Античния театър в Пловдив

ви предлагам част от интервюто, което тя даде за юбилейния

септемврийски брой на сп. "Биограф"

Това интервю не е за звездата Лили Иванова, а за една жена-боец, тръгнала от глухата провинция и изкачила своята Голгота, за да се изправи на върха като недостижим стожер на професионализъм, феноменален талант, целеустременост и отдаване на публиката.
Няма да говорим за бляскавата сцена, където Лили е ненадмината магия, няма да споменаваме наградите, които я следват от първия миг...
Ще говорим за цената да стоиш на върха повече от половин столетие. Брулена и възвеличавана.
Очаквах че ще напипам струната на болката, на тъгата, на самосъжалението, както обикновено става, когато човек се връща назад.
Дълбоко съм се излъгала.

И днес Лили е като опънат лък – готова начаса да се изстреля към поредната сцена, към поредната песен, към поредната изява. С енергия, на която биха завидяли върхови спортисти.

Не обича да говори за миналото. То е поука. Живее в настоящето. То е битка. И гледа бъдещето. То е цел.
Това е Лили.
Тя не само е Песен. Не само е Любов. Лили е Живот.

Свикнала с атаките на публичността, тя си е изградила житейска философия, която я съхранява и я държи на земята. При нея няма хленч. Няма суета.

Не обича да я хвалят.
Но държи да бъде оценена. Не заради себе си, а заради достойнството на страната, на която принадлежи. Заради поколението, което идва след нас и на което трябва да оставим знаците за нашето съществуване.

В това интервю ще открия другата Лили. Човекът Лили. Ще се опитам да надникна в душата на Лили. Там, където се пресичат страстите на живота и преживяванията на сцената. Там е истинската Лили.

В един горещ юлски ден заставам пред вратата на апартамента й и погледът ми спира в надписа:“Който започне да си играе на гений неусетно се превръща в такъв!” Написал ѝ го неизвестен почитател. После боядисала стълбището, но надписът отново избил. Вероятно като поредно доказателство, че против Съдбата не се рита.
Точно тази максима Лили неотклонно следва.

Домът ѝ блести от чистота, Лили обяснява, че усета за ред и дом го е наследила от баба си. Възмущава се на днешните нрави: „Как така ще си изхвърлиш боклука от прозореца?”
И разговорът тръгва...

БАБА МАРИЯ И НЕПИСАНИТЕ ЗАКОНИ В СЕМЕЙСТВОТО

- Спомена баба си. Каква е била тя? Как се казва?
- Баба Мария, от рода на баща ми. Всички в моя род са били все Марии: баба ми, майка ми е Мария, другата ми баба – Марина, сестра ми е Магдалена, племенницата ми – Мария. Имаше и Иван, и Петър - това бяха имената в моя род. И я питам: „Бабо ти на колко си години?“. Тя ми отговаря: „Кога беше турското робство, бях на 16 - отивай да ги смяташ!” Помнеше турското робство и ми е разказвала много неща, но никога не е казвала една лоша дума за турците... В рода на баба ми е имало много красиво момиче по времето, когато турците са събирали красивите девойки и са ги отвеждали. За да спасят това момиче, го отвеждат в планината, скриват го в една дупка и тя преживява там доста време, докато отмине бурята. Родът на баба ми и дядо ми са дошли са от Румъния и са се заселили в с. Нисово, Русенско. Отглеждали са коне. Били са известни търговци. Най-расовите коне са били техните - турците са купували от тях.

- Знам, че си била привързана много към родителите ти, те идваха ли на концертите ти?
- Да, винаги, когато имаха възможност.

- Между теб и сестра ти имаше ли съревнование?
- Никога. В гимназията, в училище сме пеели заедно, имахме дует на песента „Лекокрили лястовички”. Сестра ми имаше по-тънко гласче, свиреше на цигулка.

- Защо през цялото време не сме знаели за родителите на Лили, защо си ги крила?
- Нищо не съм крила и днес нищо не крия. Но аз не излизам да пея с родителите си на сцената, аз излизам сама. Сама съм изкачила върха. Моите родители не ми се месеха за нищо, може би е имало някакъв неписан закон в нашето семейство и те знаеха, че ако реша нещо, аз ще го направя и щом съм го решила, значи това е!

- Верoятно си ги опазвала да не попаднат и те под ударите на клюките и нездравото хорско любопитство?
 - Аз съм много отговорна към всичко. Не искам никой да страда заради мен...

АЗ НЕ МЕЧТАЯ – АЗ ДЕЙСТВАМ

- На 19 години ти тръгваш с един куфар от Кубрат и отиваш в София, където нищо не знаеш за този град
- Да...

- Що за родители са били тези, които си пускат детето така?
- Имали са ми доверие, явно. Баща ми не беше много-много съгласен - навремето мнението за певиците беше коренно различно.

- Ако те беше спрял?
- Никога не разсъждавам, ако, ако. Никога не се връщам назад! Така е трябвало да стане, какво значи „ако“? Ако бях останала на Запад, щях ли да имам тази кариера... Пътят на всеки е предначертан. Не ние, Съдбата диктува събитията!

- Но ти го казваш това сега, след всичко преживяно, а в онези години това е било лудост!
- Може би е лудост! Така ми каза и Павлин Иванджиков – мой съученик, син на учителя ми по музика в Кубрат, който ме посрещна в София и му разказах какво искам да правя. Първият ми опит да “стана певица” претърпя неуспех – дойдох с влака от Кубрат, взех си стая в хотел точно срешу бюро “Естрада”, отидох и заявих, че съм дошла да пея. Те ме попитаха какъв опит имам, а аз нямах почти никакъв, и ми казаха, че могат да ме изпратят да пея в ресторант “Сините камъни” в Сливен. Това никога не е било в плановете ми обаче. Аз знаех, че искам да пея в София. Обясних им, че или ще трябва да ми намерят място в София, или просто се връщам обратно. Както и стана... това обаче не ме отказа и скоро след този опит дойдох отново в София, когато вече ме посрещна Павлин, който учеше в Музикалното училище тук, и като ме чу за къде съм се запътила, ме обяви за луда. По това време вече Емил Димитров и Мария Косева бяха звезди. Помня, че вървяхме по тротоара до хотел “България”, където имаше магазин за цветя, и аз му обяснявах как един ден хората ще ми купуват цветя от този магазин. Толкова съм била сигурна, че ще успея.

- Разплака ли се когато те върнаха от първото прослушване?
- Не, разбира се. Вярвах в себе си и продължих, какво ще се вайкам. (През 1961 година е допусната до прослушване в Концертна дирекция – б.а.)

- Значи сцената в София е била твоята мечта на тази възраст?
- Не, не , не! При мен няма мечти. Какво значи това мечта? Аз знам какво искам! Пясъчни кули никога не съм строила.

- Тогава какво е животът – цел, стремеж, състезание, успех?
- Животът е най-ценното, което притежава човек. Животът ти е даден, за да свършиш нещо на тази земя. И когато вече знаеш какво искаш, животът става борба, става битка – да постигнеш това, което си решил!

- Ти си биткаджийка, това го показваш на всички. Но да постигнеш всичко това, значи си се лишавала от нещо, какво е то?
- Това е моят избор! Да пея! Какво го касае някой, от какво съм се лишавала? Например, да се ограничавам да не ям много - това не касае никого, само мен. Певици има много - и дебели, и слаби, избрала съм как да изглеждам и то не е случайно. Никога не съм била пълна - усещах, че като кача не килограми, а грамове само, ставам ленива на сцената. А на сцената винаги трябва да съм във форма. Това не е лишение, това е избор. Личен!

- Усети ли, че сцената е твоето място? Че това е магията, че там трябва да премине животът ти?
- Седя здраво на земята, концентрирам се върху това, което искам да направя и го постигам. - Естествено, че е нормално, когато направиш нещо, да ти доставя удоволствие аплодисментите или успеха. Никога не съм живяла с мечти, мечтите са в книжките. Не мечтая - аз действам!

- Има ли нещо авантюристично в характера ти?
- Всичко, което правя, е обмислено от мен. Може би хора, които не знаят какво искат от живота си и как да го постигнат, са авантюристи.

РАЗДЯЛА С КОНСКАТА ОПАШКА И НАЧАЛОТО НА УСПЕХА

- Защо избра късата прическа в началото на кариерата ти?
- Стана случайно. Като дойдох в София, нямах пукнат грош, както се казва. Записах се в студентския стол на ВИТИЗ, наричаха го „мензата”. Бях с дълга коса, която връзвах на конска опашка. Като се нареждах на опашката, студентите ме дърпаха за косата и ми подвикваха: „Ей, малката с конската опашка...!“ Ядосах се и на следващия ден се подстригах. Смятам, че това бе грешка от моя страна. Но тогава така съм решила да изглеждам – може би по-голяма, не знам какво съм искала да покажа.

- Какво правиш при неуспех?
- В онези години не съм имало този успех както сега, но и не можех да го искам, защото никой не ме познаваше. Дойдох в София през 1961, през 1963 - ставам певица и заминах веднага за Румъния, там ми издадоха първата плача, връщам се тук, никой не знае коя съм, нито се интересуваше от мен. Концертната дирекция ме разпредели да пея в една рок-група „Северните тигри” в зала “Универсиада”, като подгряваща певица на Джейн Сверт, шведска певица. Залата се нафрашка, не заради мен, а заради Джейн Сверт. Но след като свърши концертът, ме извикаха в Концертна дирекция, казаха ми, че всички говорели за моето участие на концерта и ме пратиха на турне с групата из страната. Почти нямах репертоар – пеех „Лунни лъчи” на Мими Николова (по музика на Йосиф Цанков, текст Димитър Василев – б.а.), много я харесвах и до днес сме в прекрасни отношения. Получих обаче забележка, че не пея “Лунни лъчи” като нея, а като себе си. Един ден дойде при мен един музикант, мисля, че беше от Пловдив и ми каза: „Не ги слушай, пей, така ,както ти искаш да пееш!“ И аз не промених нищо.

- Защо не записа Консерваторията?
- Още докато учех в Кубрат едни мои приятели ми предложиха: „Ние искаме да кандидатстваме във Варна в музикалното училище, искаш ли да дойдеш с нас?“ Тогава баща ми се намеси и каза, че съм малка да ме пуснат в големия град. Две години по-късно вече учех във Варна в училището за медицински сестри. Не съжалявам. Ако бях записала Музикалното училище там, щях да получа друга постановка на гласа. В чужбина са ме питали кой ми е поставил гласа по този начин – сама съм се научила, само съм го формирала. Слушах много музика – италиански и джаз, обикновено Ела Фицджералд. По-късно, когато станах известна, имах един прекрасен учител Иван Пеев. (Иван Пеев е български пианист, композитор и аранжор, син на проф. Иван Пеев – създател на първия български учебник по солфеж – б.а.). Иван Пеев е моята Консерватория!

БЕЗ ЦИГАРИ, АЛКОХОЛ И ШУМНИ КОМПАНИИ

- Цигари, алкохол, наркотици. Как се опази?
- Всички около мен пушеха, но не съм имала потребност, oт aлкохол - също. Не съм имала нужда от каквито и да е стимулатори. Taка е и до днес.

- Някои го правят след концерт, за да намалят напрежението
- Това е оправдание за порок - не мога да приема това нещо.

- Защо не обичаш купони, шумни компании?
- Човек отива в шумната тълпа, за да заглуши собственото си мълчание, мисля, че съм го чела някъде... Не обичам шума, не защото съм саможива или съм нещо повече от другите – просто това съм аз.

- Изглеждаш като издялана от гранит?
Може би това е характерът ми, аз съм силен характер. Аз съм зодия телец.

“КАМИНО”, ИРИНА ЧМИХОВА И Д-Р СТОЙЧЕВ

- В коя от певиците по онова време си виждала конкуренция?
- Никога не съм се старала да се конкурирам. Правила съм това, което искам да направя, и то със собствен стил и с български песни. И днес е така. Не се сравнявам с никого.

- Чувала съм, че Ирина Чмихова много е съжалявала, че ти именно си запяла „Камино”, песен, към която и тя е имала претенции.
- Тук има грешка. „Камино“ беше вeче в репертоара на Ирина Чмихова. Бях медицинска сестра, когато я чух за първи път на концерт в Кубрат. След концерта отидох при Евгени Комаров, композитор, който беше нейн пианист, и го помолих да ми даде текста на песента. Отказаха ми. И аз подвих опашка, не се разсърдих, естествено. На другия ден след концерта в болницата имаше коментари. Разказах, че ми е харесала една песен, но не мога да я науча, защото нямам текста. Споделих и с д-р Стойчев, който ми каза: „Не се притеснявай, аз съм записал целия концерт на един магнетофон“. С негова помощ намерихме и преводач, който да извади текста дословно, научих го и започнах да пея “Камино”.

- Как реагира Ирина Чмихова?
- Ирина беше невероятна звезда, държа това да бъде подчертано. Невероятна! Бях още ученичка в медицинското училище във Варна, живеех на квартира на 4-тия етаж и отдолу имаше едно кино, в което тя правеше концерти. Опашката беше толкова голяма, че не можеше да се влезе, толкова много народ имаше. Беше голяма, голяма звезда! Пееше „Синьото елече”, много руски романси и събираше огромна публика. И ако днешното поколение не я познава, то това е наша грешка, че не познаваме историята си.

- Не уважаваме историята си във всички области, не само в музиката.
- България днес няма история, или историята се унищожава умишлено! Децата по какви учебници учат, може ли да не знаят имената на основни личности, които са дали нещо на тази държава? Моята последна любима книга е „Живот за България”, за Буров. Обичам да чета Оскар Уайлд, биографии на големите исторически личности, както и “Българските хроники” на Стефан Цанев и много други.

- Кога четеш?
- Нощем.

ЕМИЛ ДИМИТРОВ, ЗАВИСТТА, ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ И ЗЛАТНИЯТ ОРФЕЙ 

- Помогнал ли ти е с нещо в кариерата Емил Димитров? Той вече беше звезда, когато ти прохождаше на голямата сцена. А след това станахте любимците на няколко поколения българи.
- Ние работехме заедно много често. В концертна дирекция работеше г-жа Лидия Станчева, която ми симпатизираше и ме държеше изкъсо. Когато аз се появих, Емил Димитров наистина вече беше звезда, Мария Косева - също. Винаги съм ги уважавала изключително като професионалисти. Мария Косева ме впечатли с изключителната дикция. Истината за края на живота на Емил Димитров я знам от първо лице, защото бях до него. Не бих искала да коментирам нищо. Ще ви разкажа една история - на ъгъла на пл. „Руски паметник“ имаше един голям пазар за цветя, когато ходех в болницата, все му купувах цветя от една и съща жена. Един ден тя ме попита за кого са цветята, казах ѝ, че отивам при Емил Димитров и искам хубави цветя, и тя ми каза: „Ето ти едно цвете и от мен, да му занесеш!“.
Не се хваля, когато правя жестове или благотворителност - това не е брошка да си я закичиш.


- Толкова ли е голяма злобата у нас?
- Вероятно е така! Но не се оплаквам. Не обичам да ме съжаляват. Нито да се самосъжалявам.

- Преди да дойда на това интервю, говорих с Александър Йосифов и той ми каза: „Лили е велика певица, тя е царицата на българската естрада, но я следваха много завист и голяма злоба. Много ѝ пречеха“. Така ли е?
- Ще спомена само тези, които останаха коректни до днес - Александър Йосифов, Тодор Филков, Александър Кипров и Найден Андреев. Но ако трябва да посоча един човек, който много добре ме познава и знае всичко за мен, това е Ангел Попов - Ачо. С него работим заедно от 91-ва година като тон инженер както на моите концерти, така и при звукозаписи. Ачо е изключителен приятел, винаги е заставал зад мен, никога не ме е предавал и знам, че винаги мога да разчитам на него. Не съм имала по-верен човек до мен в кариерата си.

- И питам защо е така, а Йосифов ми каза: „Злобата у нас няма граници“.
- Ще ти разкажа за завистта. Вече се бях омъжила за Иван Пеев (Влюбват се в Белград, по време на нейни снимки за сръбската телевизия, сключват брак през 1965 – б.а.), отиваме на конкурс – първият международен, който спечелих - „Златният ключ” в Братислава. В конкурса участват и Карел Гот, и Хелена Вондрачкова. Карел Гот беше голяма звезда. Аз - световно неизвестна и пея „Адажио” по музика на Ангел Заберски, текст на Йордан Милев и аранжимент на Иван Пеев. Изпях си песента, започна гласуването и се оказва, че Карел Гот е първи, аз съм трета или четвърта. Неочаквано един от членовете на журито - Любов Орлова, голямата руска артистка, изиска ревизия и отваряне на гласуването. Оказва се, че има невярно изчислени точки и с доста голямо разминаване в моя полза, всъщност изведнъж аз се оказах на първо място. Това беше голямо поражение за Карел Гот на собствена територия – помня как изобщо не можех да осъзная какво става, само треперех да не ме освиркат. Не се случи.
Когато по-късно се върнах в България, ми разказаха как група музиканти, сред които и известен български джаз пианист, се гледали телевизионното излъчване на конкурса и как е бил с доста ироничен коментар по мой адрес точно преди да обявяват резултатите. Предполагам, че той е останал по-изненадан и от мен, че съм взела голямата награда.
От Чехословакия веднага се върнахме в България, директно на “Златният Орфей”, където единствената реплика в Слънчев бряг беше: Лили Иванова дошла с новата си кола (тя не беше нова) и с кучето си. Но за наградата в Братислава – нищо!. Учудвате се на завистта... Ами те дадоха „Златният Орфей“ на Йосиф Цанков, като видяха, че е болен и ще си отиде от този свят! Това е истината. Единственият човек, който не завижда, е Александър Йосифов. За концерта ми в зала „Олимпия“ не съм получила поздравление от нито един български певец - нито преди, нито след това. (Лили Иванова е единственият български изпълнител, качил се на тази легендарна сцена, мечта за всеки голям артист, 9 януари 2009 г. - б.а.). Единствените, които ме поздравиха, бяха певиците Роберта, Румяна Коцева и Богдана Карадочева, която каза: „Гледах ти концерта, беше много хубаво!“ Там, в Париж , покрай историята с Едит Пиаф научих как се съхранява национално достойнство.

- Каква е историята за Едит Пиаф?
- Този случай ми го разказа от един от директорите на зала „Олимпия“, който ме покани на вечеря. Говорихме си за Едит Пиаф и той ми каза: „Ако някой във Франция каже нещо лошо за нея, той ще бъде линчуван! Де Гол и Пиаф са икони. Тя е великата певица на Франция! И всичко друго за нея е табу! Французите са благодарни, че по време на Втората световна война тя спасява зала „Олимпия“ от фалит. Изнася много концерти там и французите са горди от това. Преди месец световното първенство по футбол започна с част от песен от нейния репертоар. Как се гради история и как се руши история, как се пази легендата...

- Изградила си си философия на боец.
- Моята философия е само напред. Миналото е само уроци. Това е. То е паметта на бъдещето.
Сега пишат небивалици за мен – да пишат! Печелят пари от това, но знам, че не е вярно. Навремето бях чела изказване на една артистка, американска: Не ме е страх да пишат, страх ме е да не е вярно! От какво да се страхувам?

- Това също е изстрадано!
- Не обичам тази дума. Питат ме често за наградите – да ги виждате по стените? Те са в един сандък. Те са миналото ми. Наградата е оценката за твоето можене в момента, но дали днес можеш да направиш това и ако ги наредиш на стената, те ще ти помогнат ли? Ако ти не продължаваш да се усъвършенстваш и да вървиш напред – наградите не ти носят нищо, те са твоята памет. Важно какъв си днес.

- Сложен човек си? Не допускаш хора до себе си.
Допускам по моя преценка. Не обичам мързеливи и лицемерни хора.

МЪЖЕТЕ, ГРЕШКИТЕ, СЛАБОСТИТЕ

- Грешките, които си правела, когато си била влюбена?
- Не искам да говоря нито за мъжете си, нито за грешките, нито за любовта. Това са моите лични преживявания. Това са грешки в живота, които човек няма как да не направи и винаги ще ги прави, но това касае само мен. Ние се учим от грешките си. Но да кажа, че не съм грешила и, че няма да греша никога – няма такива правила!


- Слабостите ти?
- Понякога съм бая наивна. Да, наивна съм. Често някой като ми приплаче, съм готова да си дам ризата от гърба. И търпението ми - да, аз съм безкрайно търпелива, това е типично за телеца. Но, опре ли ножът до кокала, не прощавам. От известно време се опитвам да внимавам.


- Разбирам, че за да се спасиш, изграждаш бариера между себе си и света.
- Така ме е научил животът. Дистанцията е моята защита.

БЪЛГАРИЯ И ПУБЛИКАТА

- Попитах Сашо Йосифов, защо Лили не остана в чужбина. Той ми отговори: Тя си е българче! Тя обича България!“
- Аз принадлежа на България и на моята публика. Имам претенцията, че съм отстоявала пеенето на български език в цялата си кариера. Навремето Маргрет Николова, Георги Кордов и Ирина Чмихова пееха на български. Много пъти съм казвала на хората, които пеят само чужди песни, че трябва да уважават езика. Сега забелязвам, че българските певци започват да пеят на български eзик – e, най-после.


- Ти сега имаш енергия повече, отколкото преди 20 години.
- Сега аз дърпам юздите за моите изяви, нямам опекун – Концертна дирекция, която да ми казва какво да правя. Какво беше преди – спускат ти план – този месец имаш концерти там, там и там, имаш репертоар, правиш го, тръгваш. Стараех се да бъда различна. Поддържах репертоар от песни на големите български поети и композитори. Критикуваха ме защо не дава път на младите и до кога ще пея. Kaзват – нея комунистите я лансираха. Е, сега няма комунизъм, пълна свобода, всеки може се докаже...

- В целия ни разговор не показваш да си слаба, толкова си наясно със себе си.
- Да, наясно съм. Никой не може да мине по моя път, моите стъпки, никой не може да ги извърви, както и аз да мина по чуждите стъпки.

- Какво не прощаваш?
- Лъжата и предателството! Не съм отмъстителна. Нямам право на това, но не забравям.

Останалата част от двучасовия ни разговор с Лили Иванова може да прочетете в последния брой сп. "Биограф".


Какво четем:

🔴 Легендата за Авитохол или кой е родоначалникът на българите?

🔴 Лавандулата – лилаво съкровище с много ползи

🔴 Една изстрадала българска майка: Мили хора, нека зарадваме децата с дрехи, тетрадки и учебници за първите учебни дни!

Източник: epicenter



Коментари



горе