• Facebook
• Twitter

Двама български учители в... Китай

---

Прясно завършил магистратура в Копенхаген, но копнеещ за нови дестинации, емоции и храни, започвам да проучвам Китай като възможен вариант за живот и работа. Търсенето и намирането на работа като учител по английски за един прилично образован европеец не е трудна задача. Разбира се, кандидати, на които английският е майчин език (т.нар. native speakers), са предпочитани. Аз и приятелката ми не сме native speakers, но компенсираме с повече от подходящо образование – бакалавър и магистър по английска филология от университети в България и Дания.

Има изобилие от работни места за учители по английски. Въпросът е как да отсееш автентичните обяви за работа от фалшивите обяви, чиято цел е от кандидата да бъдат откраднати не само пари, но и данни, а работата или не съществува, или е съвсем различна от обявената. Подхождам към всички обяви с голяма доза българска недоверчивост и впоследствие се убеждавам, че това е правилната стратегия.

След много интервюта по Skype, като най-сериозен, предвидим и коректен работодател се оформя някаква фирма в Ханджоу, която търси двама души за работа като детски учители в съседното градче Джашин (за първи път го чувам и започвам да търся информация за самия град). Джашин е град в провинция Джъдзян. Намира се на около 100 км северно от Ханджоу (столицата на провинцията и бивша имперска столица на Китай). На около 100 км на север от Джашин започват първите квартали на гигантския Шанхай. Веднага ми прави впечатление, че Джашин е еднакво близо до два от най-важните китайски градове. Живеейки там, ще имаме възможност да посещаваме редовно и Ханджоу, и Шанхай. "Абе, почвам да се навивам", както би казал Павката от "Оркестър без име".

Трудов договор с фирмата в Ханджоу, работна виза от посолството в София, самолетен билет, добре дошли в Шанхай! Нямаме време да разглеждаме Шанхай, качваме се веднага на автобус за Ханджоу. Там се запознаваме с "офиса" - виждаме на живо хората, с които досега сме общували електронно. Посрещат ни изключително радушно и гостоприемно, най-силно ги впечатлява колко сме високи (187 см за мъж и 180 см за жена в източен Китай граничи с гигантизъм).

Първите впечатления от Ханджоу не са добри - в средата на септември градът е мрачен и страшен, веднага се сещам за Готам от филмите за Батман. Не отдаваме такова значение на Ханджоу засега, повече ни вълнува квартирата, която ни чака в Джашин. Осигурена е от работодателя - голямо облекчение и съответно голям плюс.

След няколко дни в Ханджоу (през които ходим на задължителни медицински изследвания) се качваме на най-модерния влак, който сме виждали (три години сме живели в Дания и това говори много) и 20 минути по-късно пристигаме в Джашин. Водят ни да ни покажат квартирата, която са осигурили за нас. Пристигаме пред висока, доста занемарена бизнес сграда и аз започвам да ставам подозрителен. Ама тия наистина ли очакват от нас да живеем в това мръсно и неугледно подобие на Интерпред? Сградата и отвътре е мръсна и неподдържана. Със свито сърце влизаме в мръсния и тъмен асансьор, качваме се и влизаме в нещо като офис с кухненски бокс. Помещението е малко, тясно и нагъчкано със стари допотопни мебели. Очевидно някой е живял тук и е повече от очевидно, че никога не е чистил. Настилката е покрита с дебел слой мръсотия, стените са проядени от влага, металните елементи в банята са ръждясали. Двама души да живеят тук в продължение на една година е пълен абсурд. Очевидно това е първият ни сблъсък с местните разбирания за това какво е приемливо и какво не е. Възможно най-спокойно и аргументирано казваме, че мястото е неподходящо и се налага да ни намерят друго. За наша радост те проявяват разбиране. Настаняват ни временно в хотел и започват да търсят нова квартира за нас. След един неуспешен оглед (мястото е дори по-мизерно от първото) ни показват симпатична малка квартира. Сама по себе си не е нищо особено, но на фона на предните две е направо суперлукс. Грабваме открилата се възможност и си казваме "ОК, тук ще живеем през следващата една година."

Ще работим във верига от детски градини и ще преподаваме на деца от 3 до 6-годишна възраст. Приятелката ми е изключително ентусиазирана – на път е да осъществи мечтата си да работи с деца. Аз съм по-скептично настроен. Ще мога ли да се справя с 25 китайчета? Ще успея ли изобщо да ги науча на нещо? Работодателят ми дали ще одобри педагогическия ми подход?

The doors on the bus go open and shut, оpen and shut, open and shut.
Фотограф: Мартина Скробанска

Досега не съм чувал понятието "верига от детски градини" и с интерес научавам, че градините наброяват около една дузина и са пръснати както в самия град Джашин, така и в три съседни, по-малки градчета, които административно се водят част от областта (префектурата). Трите градчета са Хайен, Хайнинг и Уджън и всяко от тях се намира на около 45 минути път с кола от нашия квартал в Джашин. Приятно шокирани сме, когато ни казват, че ще ни бъде осигурен шофьор, който да ни кара и връща всеки път. Вродената ми мнителност отново се обажда – какъв е икономическият смисъл да се харчат толкова много пари, за да возиш двама служители напред-назад из цялата област? В обяснението няма романтика, а див меркантилен цинизъм – двамата бели чужденци трябва да бъдат показвани като панаирни мечки пред родителите на децата, защото самото присъствие на чужденци сред персонала прави градината една идея по-елитна и привлича клиенти. Този род отношения не ни засягат и ги подминаваме. Основният ни фокус са децата.

Дисциплината не винаги е такава.
Фотограф: Мартина Скробанска

Децата са чудесни! Всяка група се състои от около 25 деца, а самите групи са оформени по възраст – Baby, Little, Middle, Big. Най-големите тръгват на училище от догодина. Най-малките току-що са проговорили. Обикновено всяка градина има една група Baby и по пет групи от останалите възрасти, т.е. общо около 350-400 деца ходят във всяка от градините. Но някои от градините във веригата са много по-нови и все още запълват капацитета си. Не се съмнявам, че ще успеят, защото Джашин е ПЪЛЕН с деца! По улиците непрекъснато виждаме майки или баби с дете на ръце (или на гръб, но почти никога в количка).

В един типичен работен ден всеки от нас преподава на 7 групи, т.е. пред очите ни минават около 150 малки китайчета дневно. Един урок по английски трае 25 минути, като за учителя няма междучасие – излизаш от едната група и веднага влизаш в следващата.

На какво ги учим? Имат си учебник по английски, който ние ползваме, макар че на моменти материалът в учебника откровено противоречи на изискванията на съвременната педагогика. Позволихме си да разработим наши собствени учебни планове, по които да се водим. Ръководителите на градините не възразяват, а ние на моменти си мислим, че те може би дори и не се интересуват от това какво точно преподаваме, стига децата (а оттам и родителите) да ни харесват. Така се стигна дотам група от китайски деца да пеят хита на Бийтълс "Hello, Goodbye" под китарния съпровод на българския си учител.

Партия маджонг срещу тежък съперник.
Фотограф: Мартина Скробанска

Постепенно се аклиматизирахме и влязохме в ритъм. Поопознахме Джашин, който честно казано не ни грабна. Градът е известен най-вече като център на текстилната и кожухарска промишленост. Като всеки китайски град с подобни размери (2-3 милиона души население) Джашин представлява микс от мизерия и лукс. Добре поддържани и откровено казано красиви зелени площи (китайците са майстори на градинарството и ландшафтната архитектура), а до тях – стари и мизерни сгради, навярно строени през 70-те, но изглеждащи така сякаш са построени през 40-те и оттогава не са пипани. Доста сме пътували по света, но никъде не сме виждали такава концентрация на луксозни, чисто нови коли.

Целият азиатски кич в една снимка. Централно място в Джашин.
Фотограф: Мартина Скробанска

За съжаление зад воланите на тези коли седят най-лошите, нахални, нагли и егоистични шофьори, които съм срещал. Китайците шофират агресивно, без мисъл за останалите участници в движението и не обичат да спазват правилата. Пешеходната пътека е една нищо незначеща рисунка. Да си пешеходец в Джашин означава ежеминутно да се притесняваш за живота си, защото не се знае кога някой гигантски джип ще профучи по тротоара. И докато в София може да се говори за някаква зараждаща се велокултура (да си рециклираш 15-годишния опел и да си купиш велосипед), в Джашин тепърва хвърлят колелата, за да се качат на коли. Има някакви общински велосипеди, които като че ли седят неизползвани. Всякакво сравнение с Копенхаген в това отношение е неуместно – в Дания велосипедът е национален символ и начин на живот. Убеден съм, че това допринася и за качеството на въздуха. В Копенхаген въздухът е чист, в София е по-малко чист, а в Джашин е мръсен и опасен. Китайският въздух ще бъде основната причина да искаме да напуснем страната след края на втората година. Но за това по-късно.

Жителите на Джашин като че ли страдат от известен комплекс за малоценност спрямо жителите на Ханджоу и Шанхай – огромните космополитни мегаполиси, където има осезаемо западно влияние и много повече чужденци. В Джашин хората масово не са виждали чужденци през живота си. В супермаркета или по улиците ежедневно ни сочат с пръст с характерния и не особено възпитан възглас "Laowai!" (чужденец, другоземец).

По-смелите и добронамерени хора често ни молят за снимка или ни заговарят с "Hello!", но бързо се разбира, че те не знаят много повече от "Hello", а ние на китайски знаем само "Здравейте. Учители. България." и разговорът скоропостижно приключва.

И все пак – личи си, че Джашин като всеки друг град в Китай се променя бързо и драматично. Нови сгради се строят с ударни темпове (и съмнително качество), пътищата се ремонтират (новите пътища са много качествени и нямат нужда от ремонт няколко месеца след рязането на лентата), изграждат се нови железопътни гари (през които минават влакове от бъдещето). Цялата държава е в състояние на икономически възход, а провинция Джъдзян традиционно е една от петте най-развити провинции. Все повече хора си лягат бедни и се събуждат заможни. Разбира се, това води до изкривявания – китайският новобогаташ може да бъде доста комична гледка, но в крайна сметка е по-добре да имаш нация от простовати новоизлюпени баровци, отколкото нация от гладуващи. Гладът продължава да бъде част от китайската действителност, но за все по-малко хора.

Лени - собственик и управител на любимия ресторант в Джашин.
Фотограф: Мартина Скробанска

Останахме с впечатлението, че китайците са много трудолюбиви хора. В това отношение най-много ме впечатли Лени (разбира се, истинското му име е китайско; Лени е "английското" му име за пред чужденци). Той е собственик на типично китайско ресторантче – малко и тясно помещение на приземния етаж на жилищна сграда. Неслучайно чужденците наричат тези заведения "hole in the wall", защото те са именно това. Ресторантът на Лени се нарича "Щастливият Охлюв" и побира 6 маси. Менюто се състои от не повече от 10 местни гозби, повечето от които изключително вкусни. Лени е симпатичен пълничък китаец на 37 години, който говори малко английски (всъщност, на фона на съгражданите си, Лени говори английски доста добре). Бързо се сприятелихме и ресторантът му ни стана любимо място за обяд, а често и за вечеря.

Веднага забелязахме, че Лени работи в ресторанта си всеки ден от ранна утрин до късна вечер. За две години много рядко се е случвало Лени да го няма в Охлюва. Питам го не се ли уморява, не му ли писва по цял ден да е на крак и да работи това. Неговият отговор е напълно очакван, но и леко смразяващ - "Нямам друг избор, семейството ми разчита на мен".

Склонен съм да мисля, че повечето китайци са като Лени – работохолици, които в момента напълно заслужено берат плодовете на труда си. Но има и друго, противоположно явление. Често съм чувал Лени и други познати с укор да казват, че децата на заможните китайци не са научени на труд. С тревога се очаква следващото поколение да се състои от разглезени мързеливци. Не знам доколко подобни прогнози са основателни. Това, което видях с очите си, е че днешните китайци бачкат здраво, мислят много за пари и живо се интересуват от инвестиции, имоти и спестявания.

Теракотената Армия на император Цин Шъхуан постоянно привлича тълпи от туристи.
Фотограф: Мартина Скробанска

След като ни поомръзнаха редовните разходки до близките до нас градове (най-вече Ханджоу), успяхме да организираме пътуване със самолет до древния град Сиан – също бивша имперска столица на Китай, а понастоящем столица на провинция Шънси. Там посетихме прочутата Теракотена армия на император Цин Шъхуан – хиляди статуи на воини, чиято роля е да пазят Императора в задгробния му живот.  Сблъсъкът с толкова развито погребално изкуство, датиращо отпреди Христа, ме накара да се замисля над това колко стара и древна е всъщност китайската цивилизация. Тези хора буквално са преживяли абсолютно всичко, което може да се случи на един народ и в крайна сметка са оцеляли, за разлика от много други цивилизации, които не са.

Намерихме време да се разходим и до град Суджоу, провинция Дзянсу.  Градът е наричан още "Китайската Венеция" заради многото си канали. Нас най-много ни привлякоха класическите китайски градини, намиращи се в центъра на града. Те са общо девет на брой и са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Градинарството в Китай е доведено до висша форма на изкуство. Разхождайки се в традиционна китайска градина човек си отдъхва и подрежда мислите си. Същото разбира се важи и за будистките храмове. Тези места подканват към медитативна вглъбеност и култивират у човека така нужното умение да съзерцаваш. Забързаният Запад има какво да научи от Ориента в това отношение.

Един от стотиците канали на Суджоу, провинция Дзянсу.
Фотограф: Мартина Скробанска

Краят на едногодишния ни договор наближаваше и беше време да помислим дали искаме да останем за още една година. Плюсовете надделяха над минусите - прилично платена, приятна работа по специалността ни, изпълнено с усмихнати деца ежедневие, добро отношение от работодател и колеги, вкусна и евтина храна, възможност често да пътуваме до Шанхай и Ханджоу. От друга страна най-много ни притесняваше мръсният въздух, хаосът по пътищата и лошата обществена хигиена.

Китай ни научи на някои особени навици – свикнахме да следим онлайн нивата на замръсяване на въздуха в реално време. Кодовете "Зелено", "Жъто", "Червено" и "Лилаво" съответстват на определени нива на прахови частици във въздуха. С благородна завист наблюдавахме как цяла Европа си седи постоянно в код "Зелено", докато при нас в Джашин е предимно "Жълто" или "Оранжево" (опасност за определени по-чувствителни групи от населението) и на моменти "Червено" (опасност за всички). "Лилаво" и "Винено" най-просто казано означават "не се диша, не излизайте от вкъщи". За наше щастие, въздухът в провинция Джъдзян далеч не е най-мръсният в Китай. Индустриалният север и най-вече Пекин редовно са в код "Лилаво". Не ми се мисли какви тежки последици има този въздух за здравето на хората. Но ако още някой ми се оплаче от "мръсната София", бих го качил на самолет за Пекин, за да му дойде акъла.

Накрая на втората година надделяха минусите и решихме, че няма да продължаваме. Това наше решение бе посрещнато с разочарование от абсолютно всички колеги, а работодателят ни предложи още по-добри условия в опит да ни задържи. Почувствахме се наистина високооценени и поласкани, но в крайна сметка усещахме, че е дошло времето за пореден път да сменим обстановката. Сбогуването беше тежко, особено с децата. На изпращане ни подариха рисунки, пяха ни песни, рецитираха ни стихотворения. Сред възрастните не мина без сълзи.

След поредния дълъг полет кацаме в София. Българското чисто и ясно небе драматично контрастира с китайската пелена от прах. Нямаме търпение да започват срещите с роднини и приятели, все пак имаме толкова много за разказване. Прекарахме две години на едно далечно, непознато и странно място. Опознахме друга култура и натрупахме ценен опит – както в професията, така и в живота. Щастливи сме, че имахме привилегията да работим с прекрасни деца и живеем с надеждата, че поне някои от тях ще запомнят с добро своите учители от България.

Какво четем:

🔴 Красивата учителка от 119 СОУ: Искам децата да се научат да бъдат добри хора

🔴 Чешмата на щастието в България

🔴 С уникална операция спасиха крака на пациент във Велико Търново

Източник: Дневник

Коментари

Социални мрежи