Как се организираше едно бягство на Запад...!?



Бягството на Запад в годините на комунизма у нас беше нещо, което не можеше да се случи първо на всеки, второ, не всеки можеше да го организира успешно, че дори и неуспешно! По-будните хора бяха тези, които успяваха да достигнат до необходимото психологическо състояние на духа и възприятията си, за да се убедят, че животът навън, в чужбина, за тях би бил много по-добър от този, който можеха да водят в родината си, която беше поробена от една зловонна идеологическа поквара!

И така, един българин споделя своите преживявания при организирането на бягство от България във времената на така нареченото „развито социалистическо общество". Това е историята на Х. И.:
„...Ще бягам през граница. Купувам раница, спален чувал, консерви, зимни обувки, абе всичко необходимо да не огладнея и да не се простудя. Тъпанар! Ама още не знам. Казвам един следобед на М., че отивам по далавери за два три дни. Качвам се на влака за Кюстендил и заминавам, пристигнах надвечер и полека лека излязох от града в посока запад. Вървях цялата нощ, на разсъмване бях минал границата мисля? Защото долу в котловината се виждаше едно градче. Започнах почти подхвръквайки да се приближавам към града. Когато навлязох в първите улици бях като попарен... Това беше пак Кюстендил...!"
Така започва удивителната си история един обикновен българин, който вече от години живее извън родината. Много от бягащите по времето на комунизма попадат в подобни ситуации, защото няма на кого да разчитат, нямат план, нямат информация и не рядко попадат в капани.
Х. И. все пак се доверява на свой приятел, лежал в затвора, за да му помогне. Отговорът от приятеля му не закъснява: „...Ти не си у ред...! Размисля малко и ми казва познавам един, ама не съм сигурен дали ще иска с теб... Колко питам аз... О, за теб гратис, само ще ми дадеш каналите ти за търговията и доларите... ОК? Човекът живее в Поморие. Имаше вече една Лада, качваме се и потегляме за Поморие. На отиване всичко върви нормално. Пристигаме в ранния след обяд, питаме в градчето няколко гъзара, дали знаят къде живее В.! В. ме попита какво искам?Аз му казах, че търся човек да ме ,,прекара'' през границата". На сутринта нашият човек се оказва излъган, а голяма част от парите му вече ги няма.
Това също беше често срещана практика, когато някой организира бягството към нормалния свят, но това далеч не е най-страшното, защото това можеше да завърши и в местното управление на полицията! Одисеята обаче продължава и по-късно:
„...Трябваше някъде да пием и да ни видят, че излизаме пияни от там. Отидохме до един бар в Горна баня, там доста народ ме познаваше, пихме по едно питие и другите, които поръчвахме ги изхвърляхме тайно. От там отидохме на гарата и взехме влака за Петрич. От гарата си взехме по два сандвича, като изядохме по един, а другите ги прибрахме...", спомня си Х.И. По-нататък влакът става все по-безлюден, докато накрая се качват служители, за да проверят откритите листове – документите, които дават право за пребиваване в гранична зона.
„...Първата нощ вървяхме през някаква хълмиста местност. На изток в далечината виждах Пирин, върховете и бяха заснежени. Призори В. каза, че трябва да намерим място, където да се скрием. Намерихме едно като барака и влязохме вътре, той легна и почти веднага заспа, мен обаче сън ме не лови. След няколко часа чух в далечината, че някой пееше, след няколко минути видях един дядка с едно магаре, който идваше директно към бараката. Когато стигна на нивото на прозореца спря да пее и хвърли един бърз поглед... В момента, в който дядката се отдалечи събудих В. и му казах какво е станало. Излязохме и тичахме към отсрещния баир, минавайки покрай някакво ручейче, влязохме във водата и тичахме известно време така, после намерихме един склон с изпопадали листа и се зарихме под тях. Така дочакахме вечерта...".ventislav2
Тази история вероятно е позната на много хора, които са минали по този път. Това е стандартът на страха, страха от неочакваното, но най-вече – страхът от това, че може и да не успееш, а ако те заловят, съдбата ти в комунистическа България няма да е никак хубава!
„...На едно място В. спря като закован и ми показа на лунната светлина една тънка и лъскава жичка, не ми беше трудно да разбера, че това е предупредителна инсталация, прескочихме я, продължихме напред, това означаваше, че се приближаваме!
Повървяхме още няколко километра, прескачайки тук-таме въпросните жички и на върха на едно възвишение се озовахме пред кльона-оградата...".
Действието се развива през 70-те години на ХХ век. Историята на Х.И. по всяка вероятност скоро ще се превърне в увлекателна книга, защото той вече публикува голяма част от текста в личния си профил във фейсбук. Умишлено не изписваме имена, за да не досаждат хората на героя на тази история.
Не можем да разкажем всичко тук, защото и мястото е ограничено, а и историята тепърва ще живее свой живот. Авторът й е написал нещо, което макар все още да е суров текст, има всички шансове да се превърне в полезен документ за едно историческо време.
Тези истории трябва да се разказват именно по този начин, за да може младите хора днес да знаят какво е било преди, да не забравят истината, защото който не познава историята си, няма бъдеще...!


Какво четем:

🔴 Прожекцията на филма за "Горана денс" мина при огромен успех в Ню Йорк (ВИДЕО)

🔴 ИНТЕРВЮ: Михаела Маевска: За 8 години 8 пъти бях готова да се откажа

🔴 Съзвездия от известни имена стоят зад "Млади български гласове Ню Йорк"

Източник: Bulgaria Weekly



Коментари



горе