1 октомври - Празник на българската поезия


***
Отъпканата ми душа
не стана на пътека.
Наметнах тихия си шал.
Задавих се от екот.
И болката ми заблестя,
въздигна се над мене.
Кое от нас е любовта?
Май вечното съмнение.
Останалото е вина,
илюзия, поквара.
Но как ще промениш това,
което те повтаря.
Въпросът е изтляла сол
в словесната ни угар.
Душата ми кълве просо,
за да сънува друго.
Гладът е пак преодолян.
И сам осъмва всеки.
Отъпканата ми душа
не стана на пътека.

***

               "Уж някой, а до ужас никой.
            Уж никой, а до ужас жив".
                        Иван Методиев

Нощта е слух. Не вярвай сляпо
в това, което заслепява.
До ужас живи сме, когато
усещаме, че гаснем вляво.
Не си прощавай самотата,
научен да прощаваш всичко.
Плодът, от който бе отхапал,
ще ти отвори днес очите.
Но те са уморени птици,
израснали във резервата
на твоята разумна мисъл.
А разумът не е приятел,
с когото се лети по пладне.
След него повеят е глетав
и винаги ти пръв ще паднеш,
преди да те сломи небето.
До ужас живи, ала живи.
И само споменът те вика.
Душата първа си отива.
След нея пак си жив. И никой.

Стихове от Петър ПЕТРОВ

***

Завиждам на утрото, което
наднича сутрин през прозореца ти.

Завиждам на въздуха около теб,
който разместваш още на събуждане
само с лекото потрепване на клепачите.

Завиждам на кислорода, който поемаш
още с първото си дълбоко вдишване за деня.

Завиждам на пръстите ти,
които прокарваш през косите си
малко преди да се разсъни тялото.

Завиждам на водата в събраните ти шепи,
която плискаш върху твоето все още негримирано лице.

Завиждам на бялата ти рокля на червени рози,
която полепва плътно, сякаш охранява здраво твоето сърце.

Завиждам на всички погледи и гласове,
които ще те пресрещнат случайно
още на излизане.

Завиждам на тротоарите,
по които тялото ти ще хвърля сянка,
за да остави неразгадаеми отпечатъци.

Завиждам на капките дъжд,
които имат шанса да те намокрят до кости,
ако се разхождаш навън през август две и петнайста.

Завиждам на всички сгради, стаи и врати,
през които влизаш и излизаш, влизаш и излизаш...

Завиждам на всичко,
което умееш само с намигване
да превърнеш в успешен клип на вечността.

Завиждам дори и на онзи,
който ще прочете на един дъх този стих
на някой друг, който не го е чел никога.

Признавам си,
няма как да скрия в чекмедже
това поникнало стихотворение от небе.

Няма.

***

Уча.
Уча наизуст.
Уча се в движение.

Походката ти не е като другите походки.
Прегръдката ти не е като другите прегръдки.

Твоите жестове не са като другите жестове.
Твоите мимики не са като другите мимики.

Усмивката ти не е като другите усмивки.
Устните ти не са като другите устни.

Думите ти докосват,
а не претърсват
джобовете
отвътре.

Мислите ти
подаряват бъдеще.

В твое присъствие се превръщам
в леснозапалима течност.

Припомням си как се диша
по стечение на обстоятелствата.

Уча се в движение.
Уча наизуст.
Уча.

Наизустявам
безустието към теб
за да съм сигурен, че не греша.

Наизустявам дори и тишината,
когато те няма пред очите ми.

Наизустявам наизустеното,
за да не го забравя.

Преписвам на ръка.
Преписвам те.

Обичам.

Стихотворение от Елица ГОРЕТОВА

1915

Първите стъпки на сина ми - по вътрешната страна на родината
ходили в Щипско опознавателно; тръгнал към на Кукуш дюкяните
да си даде мярка за нови обуща, макар че и бос може и някъде
10 седмици след зачеването се пораздвижва наистина.
С дядото стария и два вола отиват в сомбота на пазара
да разберат такава стока за колко пари се харчи
(пък колкото - толкова), че имат да стягат каруцата с колко
дечиня, все гладни, с големи очи като твоите, сине,
вървите двамата черно-бели, дядо с тояжката.

На 15 седмици баба ми взе да го цопка в корито
со вода и здравец, пее му песни, то се заслушва
от топлия глобус и плиска на баба престилката,
връвчицата дърпа, а тя му се смее ли смее милата.

Някъде към средата вече по-трудно става -
за него, за мене, тежи си. Тези подпалили
на Лерин пазара, манастира на Кукуш, сто къщи и
колко училища имало. То хукна да бяга навънка,

но беше от ония вечери, завихме се в чергите
и чувахме как викаха който се сеща българин -
от тука да бега и ние се чувствахме най-вече, тръгнахме.
А баба беше седемгодишна, знаеше буквите,

но по пътя ги забрави. Натовариха я както беше
с чергата и я качиха на каруцата. Цяло село
Петрово, Куфалово и Бозец тръгна, през нощта
премина границата. Тихо, казваха нашите.

Все още не помня кой сезон е било, колелата
бавно са се въртели, и колкото имало волове
пръхтели, деца надничали под чергите, мълчели
и те като него, сина ми, вървели отвътре. С гръб

към Бяло море, с лице към Черно, още два-три
дни ще извървят в свободна България.

Дойде ли ми време за белия свят, пита синът ми,
още два-три дни връвта ще стиска с юмручета.

Бяха ми нужни стоте години, за да родя пра-
правнука; тръгва синът ми по пътя на каруцата,
върви наобратно. Слиза където си се качила.
Двамата с татко нещо приказват, търсят тояжка

и най-сетне мога да си поплача.

Стихове от Венцислав ВАСИЛЕВ

Денят на независимостта

Целувката
е опит за завземане на територия.

Докога с тази войнственост?!

Никой никога
не се е предавал.

А само когато всички се предадат -
от своите засекретени укрития
излиза любовта,
за да оповести
единствената тайна на победата:

пълна жертва.

...за да няма жертви.

Какво като я знаем тази притча

За теб Животът обеща,
че ще нахрани всички гладни.
Но ако семето попадне
в мрачевината на пръстта
и в плодородните ръце
на естеството изостави
напълно себе си - тогава
единствено ще принесе
за гладните обилен плод.
Ако това изглежда страшно -
не си принуден да участваш
в разгръщащия се Живот.

Стихове от Ружа МАТЕЕВА

След снега

Ще остане следа. След снега може би ще е трайна.
Колко птичета помнят гнездата си, стъквани с обич.
Колко минали капки от пивка вода са раздали
и не търсят по клоните мъртвия дъх на дървото.

Там, където е текъл медът. Там, където е светло
от дълбоките, меки резки на изгрелите вишни,
ще намериш познатия объл контур на лицето ми
като стар кехлибар да прибира тъгата на скришно.

Погали го сега. Който гали света - сътворява
и го прави свой личен копнеж към мита за гнездото.
Няма нужда да идваш към мен. Не помръдвай. Не ставай.
Забрави, че си питал. Мигът се топи от въпроси.

Тези люспи петнист кехлибар, тази трудна утеха
чака птичия усет за въздух, затворен в очите.
Не мисли, че ти трябват криле да се гмурнеш в небето...
Ще остане следа след снега. Само твоя. И ничия.

 
Кладенец

Забрави как изглеждам, усетено в тъмното атомче!
Щом затвориш едно сетиво, ще ме чуеш да викам.
Не със глас, а от дъното в онзи забравен, сух кладенец,
само с тиха молитва, ненужна на нищо и никой.

Ти обаче я пееш. И дъното сричаш поименно.
Слизам долу понякога с пулса си вместо часовник.
Знам, че точно когато от всички премръзнали стихове
се откърти безмълвна снежинка, преставам да помня.

Затова забрави. Забрави за деня по лицето ми.
Светлината е стара игра на ласкаещ ме вятър.
Светлината е кратичък миг, като прах по предметите,
като белите дири по черния край на луната.

Аз затварям след тебе капака и хлътвам в дълбокото.
Сетивата приличат на жива, подвижна палитра.
Слушам как се разливат на тласъци земните сокове.
Слизам долу понякога. Просто така - да обичам.
 


Какво четем:

🔴 Достоен брат на великия поет

🔴 За хората бурките вече са заплаха

🔴 Ивет Лалова: Сега съм най-силна

Източник: Дума



Коментари



горе