Днес хумористите по света и у нас са редки птици и са за Червената книга


Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Син е на писателя Георги Мишев. Написал е вече 15 книги, сред които „Нашингтон”, „Стари хипари”, „Английския съсед”, стотици фейлетони, разкази и сценарии. От 1982 г. работи във в. „Стършел“, от 2003 г. е негов главен редактор. Носител е на наградата „Райко Алексиев“.

- Пишете ли, пишете. Писател-хуморист, това пък какво означава днес?
- Ами пиша, защото друго не мога. Ако можех да свиря в рок група, щях да изнасям концерти на стадиони. Ако можех да съм банкер, щях да фалирам банка и да се скрия в Белград – но по-добре, че не съм. Правя каквото умея и както са ме учили по-старите стършели навремето. Благодарен съм, че имах добри учители – с признателност си спомням за уроците на Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Радой Ралин, Георги Друмев, Йордан Попов... Не мога да изброя всички. Вече много тънкости на занаята са ми ясни и съм готов да ги предам на младите след мен, а се оказва, че млади няма. Не искат да стават фейлетонисти, а направо сценаристи в телевизионни шоута – там са парите. Много шоута, много сценаристи, а от екрана се лее пошлост и безвкусица. Защото авторите не четат – те не познават дори образците на родния хумор, какво да говорим за световния. Направо почват да пишат, както в оня виц за чукчата, който не е читател, а писател.
Днес писателите хумористи, по света и у нас, са редки птици и са за Червената книга. Иначе родните писатели са много – регистрирани са пет-шест писателски съюза с над 2000 членове. А пък книгите излизат в тираж 500. Значи на един читател се падат четирима писатели.
А ние, пишещите хумористи, сме значително по-малко – броим се на пръсти. Затова не се засягам, когато някой от “високите литератори” каже, че романите ми са лековати, фейлетонни. Алеко също бе фейлетонист, а написа най-вечната българска книга.

- Чувството за хумор на българина не рядко е било малко съмнително. Кога му изневерява повече?
- Избягвам да говоря за “българина” общо, защото има различни българи. Едни се смеят на “Шоуто на Слави”, други на комедиите на Стратиев или на филмите на Уди Алън. Всеки се смее според своето културно ниво. И това е нормално... Лошото е, че общото културно ниво на нацията пада, видимо се опростачихме. Заради което избуява и просташкият хумор – това се търси – в телевизията, в театъра... Не смешно, тъжно ми е като гледам как прекрасни актьори се гевезят в глупави скечове, правят се на маймуни, обличат се в женски дрехи като във възрожденски театър от времената на “Многострадалната Геновева”.

Чувството за хумор винаги върви с друго чувство – за мярка. Когато тя се загуби, се стига до безвкусица и чалга. Има хора с блестящо чувство за хумор, но не им се получава, защото мярката им изневерява. Талантът на хумориста е в мярката, да знае и да усеща къде да спре...


Яница Радева от книжарници "Хеликон" връчи на Михаил Вешим наградата "Цветето на Хеликон" за най-продавана книга на веригата
 
- За българската политика като обект на присмех. Кое ви е най-смешно?
- Политиката отдавна не ми е толкова смешна. По-интересен ми е живият живот, в него се опитвам да откривам смешното, абсурдното. Човекът ме занимава, нашият човек – българинът, какво става с него през годините – как се променя, какви черти от националния характер се проявяват в ежедневието. И виждам нерадостна картина – доста от моите сънародници са алчни и зли хора. Готови да се сбият за нещо най-дребно – за паркиране, за изпреварване, от една невинна размяна на реплики се стига до размяна на юмруци... Често побоищата завършват с фатален край. Навремето народопсихологът Иван Хаджийски разсъждаваше за “бит и душевност на нашия народ”. Днес отсъства всякаква душевност и всеки е бит... Певица се бие със служителка на външно министерство, масово пациенти бият лекари, футболист със световна слава пердаши журналисти и бяга от правосъдието... Чудно ли е тогава, че четиринайсетгодишни момичета издевателстват над своя връстничка и даже заснемат “геройството” си в клип. Може би тия момичета взимат светъл пример от футболиста, който дълги години ни бе сочен за най-успешен българин... Не художник, не музикант, режисьор или писател – от години спортистите ни са разхвалвани като велики. А вижте интелектуалното им ниво – на хамали... Ето тия неща ме тревожат, а не толкова политиката. И към тези аномалии на съвременния живот търся хумористичния поглед. Честно ви казвам, че ме боли за моя народ, но се опитвам да говоря за диагнозите с усмивка... Сигурен съм, че хуморът може да ни направи по-добри – и на това посветих живота си. Може да се окаже напразно и за много хора да съм пример за неуспял българин – ами нямам милиони, лъскава кола, къща в Барселона и няма да оженя дъщеря си в хотела в Правец... А в книгите ми не се среща нито една псувня. Доста съм назад от “най-успелия българин” – даже един журналист не съм ударил...

- Сатириците по-вярно отразяват историята от историците - казвали сте го, ще го обясните ли? Както и това, че се обръщате със смях назад. А напред как да гледаме?
- Историците често са далеч от обективността. В повечето случаи те обслужват някакви политически цели на силните на деня. А сатирикът по природа е срещу управниците. Затова от една карикатура можем да си създадем по-вярна представа за някакъв исторически момент, отколкото от десетки страници изследвания. Особено от автори-историци, които си сменят партиите като носни кърпички, само и само да са близо до келепира на властта. Повече от четвърт век отмина и все още в учебниците я няма истината за тоталитарния правешки модел, в който живяхме. И младите, които не помнят БКП с портретите на Политбюро, нямат представа за онова време. Затова стават жертви на необяснима носталгия – чули-недочули, чели-непрочели, а вече с мнение, че навремето се живеело по-добре...
Медиите също ни натрапват носталгия по миналото. Един всекидневник в продължение на месеци печата на цяла страница девет портрета на Цола Драгойчева – много повече портрети, отколкото имаше навремето в един брой на “Работническо дело”. Девет цола носталгия... А който помни баба Цола, знае каква карикатура беше – несменяема мумия, дремеща в президиуми сред саксии с аспарагус.

- За президентските избори. Пак ли ще са „байганьовски“?
- За мен е по-важно какъв ще е крайният резултат. Не ми се иска новият ни държавен глава да върти волана наобратно, да търси някакви завои във външната политика и да ни връща по изровените степни пътища, където вече сме пътували. Защото само преди четири години имаше един, който ни вкара в хендеците на “Големия шлем”, откъдето и досега не можем да се измъкнем... Измъкваме се сега с цената на стотици милиони неустойки.

- И вие, като баща си, обичате простичките истории. Какво е най-важно за вас, за вашия хумор, за семейството ви? Предполагам, че синът ви вече тайничко чете вашите произведения…
- С баща ми не копаем в една литературна нива – всеки има своето собствено парче земя и си го обработва. Неговата нива, разбира се, е по-плодородна и с по-зрели плодове, защото я копае вече шейсет години – неуморно, всеки ден. А мойта нивичка е по-малка, на места неподредена и камениста, необработена достатъчно. Някъде нещо се е родило, другаде изсъхва, защото не го поливам достатъчно... Въпрос не само на труд, а и на талант. А талантът не се предава по наследство, по наследство се предават само пари и болести...
Наистина се опитвам да разказвам просто и естествено, както стават нещата в живота. Без да се влияя от литературни моди, модернизми и постмодернизми, без да подражавам на чужди стилове... За себе си като автор съм си избрал нещо като мото: „Бъди естествен, но не като естествен гьон”.

А колкото до сина ми – не съм му любим писател. Той изобщо няма любим писател, от поколението на компютърните маниаци е – по цял ден зяпа в екрана на телефона или на компютъра. Сега е в седми клас и още има надежда, че един ден ще замени мърдащите картинки от екрана с книга – но трябва сам да узрее за този момент, насила книжовност не става...

Елена КОЦЕВА


Какво четем:

🔴 Пълен списък на най-опасните храни на българския пазар

🔴 Вижте покъртителната история на дядо Живко, която трогна България

🔴 Ето какво означава ако видите часовника спрял на 11:11 или 22:22

Източник: Блиц



Коментари



горе