Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?


Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещи във всичката своя голота. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси?

Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния… 

Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих известие, когато пламна в гърдите ми народната искра“ — и пр.

За едно повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго нещо, освен да спомена имената на тия хора.

Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им — сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, — така щото човек трябва да има особено търпение.

За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впускат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме — отговаряха тия — Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“  

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае, да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път.  

Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси?

Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15–17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко… Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещи във всичката своя голота.

Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества“, комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост… 

По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на еднн чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище… Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията на друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски ни дума, ни ума. По-долу в същия град стваха живи прспирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга? 

"Записки по българските въстания" 1892


Какво четем:

🔴 Кули и крепостни стени смайват археолозите край Русокастро

🔴 Крушунските водопади - изумрудената водна феерия на Стара Планина

🔴 "Затъпяване. Скритата цел на държавното образование" от Джон Гатоу (ревю)

Източник: Десант



Коментари



горе