Стоянка Мутафова: Пожелавам на всички да намерят правилния път в живота!


На 30-ти септември, 2016 година бе поставен рекорд в българската общност в Чикаго за театрално представление с най-голяма публика. Близо 2000 души дойдоха на представлението на „Г-жа Стихийно Бедствие“, в което участваха Стоянка Мутафова, Ирен Кривошиева, Николай Атанасов и Милен Минков. Легендарната Стоянка Мутафова показа, че и на 94 години е в състояние да разсмее и просълзи публиката. След представлението всички бяха на крака и аплодираха артистите, докато тя получаваше букет след букет от благодарни почитатели. Стоянка Мутафова бе гост в ток шоуто на BG7 TV “Stanley’s New America”. Публикуваме цялото интервю с актрисата, което тя даде специално за зрителите на ток шоуто и читателите на в. „България СЕГА“.

Добре дошли в Чикаго!
Добре заварили! Благодаря!

Вие сте постигнали световен рекорд в театъра, който едва ли ще бъде достигнат в скоро време. Чувствате ли се като Стефка Костадинова в българския театър?
Не знам тя как се чувства, но моето мнение за нея е, че тя е един много скромен човек.  Независимо от постиженията ѝ, доколкото я познавам, тя носи много добро в себе си. Не обичам хора, постигнали нещо в този живот, да се държат по особен начин с някаква надменност… Това на мен ми е чуждо.

Да гледат отвисоко?
Да, да гледаш отвисоко на всичко – на света, на хората… На мен това не ми е в природата. Аз се концентрирам в усъвършенстването на ролите, които поемам, старая се да ги запълня от всяка една страна и това за мен е най-важното, а не хорското мнение, дори и то да е положително, приоритет си остава това да достигна съвършеното въплъщение. A, освен това, някои хора...просто не разбират.

Ако трябва да направим паралел между вас и Стефка, общото е, че и тя като вас е професионалист и е постигнала големи резултати. И двете поставяте летвата високо и същевременно успявате да я прескочите.
Е, държим още! (смее се)

Ако разделим живота ви на две части, коя ви харесва повече – преди или след 1989 година?
Разбира се, че след 89-та година. Категорично! Макар че, нещата не са напълно както трябва, според мен… Все още има какво да се постига и сме в търсене.

Искате да кажете, че сме в един преходен период и не сме достигнали онова, което трябва да бъде?
Да, определено не сме и има още много да го гоним…

Ако говорим за театъра и културния живот в България като цяло, кой период е по-добър, преди 89-та или след?
Като че ли преди 89-та година, да… Тогава имахме много голям и сериозен театър. Имахме артисти като Кръстьо Сарафов, Иван Димов и Петко Атанасов – това са легенди! Ние сме малка държава, а преливаме от много артисти в момента, няма как всичкида сме добри…
Българското общество в Америка има толкова голям град като Чикаго, но все още няма висша театрална школа, а в България имаме и тя беше много добра.Аз съм завършила театралната академия, но същевременно посещавах и университета. Завършила съм класическа филология, понеже моя баща не искаше и да чуе за плановете ми да стана артистка. Той беше драматург в Народния театър и познаваше добре театъра, знаеше колко е труден и наситен с мъка пътят на артиста и цената, която плаща да стигне до върха… Да не забравяме и славата, защото, ако един артист ви каже, че играе просто заради самата игра, да знаете, че лъже. Това не е вярно, той винаги ще преследва и славата, наред с всичко друго. Но това се отнася за всеки, който се занимава с изкуство – преследването на Върха. Но той не се покорява лесно.
Ако трябва да отговоря точно на въпроса, преди 9-ти септември действително имахме голям театър, а след това всичко започна да избледнява.

Не виждате ли последно време някакъв подем в театъра?
Има нещо вярно. Виждам, че се опитват да хванат голямата истина, която не се достига толкова просто. Минахме през много етапи, опити и експерименти, но има още какво да направим. Всъщност изкуството е много сложно, но и много лесно едновременно.

Има ли комедиен актьор, който да е в състояние да ви разсмее от все сърце?
Не! Аз не се смея на комедии. Като цяло не съм човек, който лесно можеш да разсмееш, но пък ако успееш, определено ще е от сърце.

Но се занимавате с комедия.
Въпреки фактът, че съм комедийна актриса, предпочитам да гледам драматични постановки. Може би просто съм малко се наситила на комедията…

Казват, че комиците в живота си са тъжни хора.
Аз съм почти трагик в моя. Хората ме молят да им кажа нещо смешно, а аз искам просто да ме оставят на спокойствие. Не мисля за смешки, по-скоро мислите ми са мрачни… Никой не може да повярва, че не съм вечно весела и че не се смея винаги.

Кога се смяхте за последен път?
Не знам… Ако някой каже нещо наистина смешно, се смея, но не съм от тези, които избухват в смях от най-малкото.

Много хора търсят информация за здравословна храна, вода и живот като цяло. Вие полагате ли усилия в това отношение?
Абсолютно никакви! Чувам колеги да се съветват едни други – яж това, яж онова. Аз ям каквото има. Може и да не съм права, но…

Чувал съм в предишни ваши интервюта, че едно от вашите хобита е да си хапвате.
О, аз много обичам да ям. Апетит, слава Богу, не ми липсва.

Следват няколко въпроса на читателите на вестника ни „България СЕГА“. Ричард Денизов пита: Ако бяхте американска гражданка за кого бихте гласували – Хилари Клинтън или Доналд Тръмп?
Ами, като че ли за Доналд Тръмп.

С какво ви привлича той?
Не знам… Като че ли този пост ми се вижда за мъж.

Ива Минкова пита: Винаги ли сте имали настроение и желание преди да излезете на сцената?
Не! Много пъти – никакво, но то изскача още с първата ми крачка на сцена, когато стъпя на нея, забравям всичко друго. Когато майка ми почина на 97 години, след погребението ѝ имах представление, което трябваше да изиграя. Такъв е животът на артиста…

Въпросът на Веска Георгиева е: От къде черпите сила и енергия за живот?
Да ви кажа право, тя просто си е в мен. И най-страшното да ми се случи, трябва просто да стъпя на сцената и забравям всичко.

В едно ваше интервю се сещам, че казахте, че черпите сили от самотата.
О, да! На мен самотата не само, че не ми тежи, ами тя ми е необходима. Зарежда ме. Мога да седя вкъщи със седмици или месеци, особено когато имам по-сложна роля, се усамотявам и мисля върху нея и нещата, тогава се чувствам добре и работя най-творчески.

Последния въпрос от наш читател е на Евгени Стоянов: Ако не бяхте станали актриса, с какво бихте се занимавали?
Археология. Това беше мечтата на баща ми. Както казах, той беше драматург в Народния театър, но сам се отказа от него и стана директор на архивния отдел в Народната библиотека. Занимаваше се с намиране на стари ръкописи, които допълваха историята. Знаеше много от европейските езици и дори арабски и арамейски – езикът, на който е говорил Христос. На него много му се отдаваха езиците, спомням си, че ми каза как е научил италиански по пътя във влака София – Флоренция. Майка ми от своя страна завърши в Париж и преподаваше това, което аз учех в гимназията, а именно класика – старогръцки и латински. За жалост след 9-ти септември го изхвърлиха латинския. Ние бяхме последната класическа паралелка, но сега отново има в България класически гимназии.

У дома ви са се говорили различни езици?
Майка ми и баща ми главно. Дразнех се като ги чувах да говорят френски. Когато искаха да си кажат нещо, което само двамата да разберат обръщаха на френски. Ето как намразих френския език. Майка ми искаше да уча френски, но аз предпочетох немския.

Според вас какъв ще бъде ефекта върху българите, след стихийните бедствия в САЩ и Канада по времето на вашето турне?
Ами, различно. Които ме обичат – ми се радват, които не ме – се нервират и ядосват (смее се). Мен това не ме интересува, изобщо не се питам какво мислят хората. Каквото искат това да си мислят.

Постановката ви в Чикаго е с рекордно посещение за нашата общност. До сега никога не е имало такава посещаемост.
Много съм щастлива! Не за пръв път играя пред чикагска публика, това беше трети или четвърти път. Но сега беше огромна  и пълна зала!

Какво е мнението ви за Петя Романова – вашият организатор?
Прекрасен човек! Първо, тя е много интелигентна, много образована и знае много езици. Освен това работи много яко, изключително работлива е и е перфекционист – изпипва всичко, нищо не прескача или претупва. А и физически е много здрава и има доста енергия, която ѝ помага, защото я влага в работата си. Обича работата си и това нейно качество ми допада. Аз също обичам професията си и не мога да си представя да изпитвам по-големи чувства към нещо друго освен към театъра. От малка всичко беше театър, та театър… Помня, като дете имахме много хубава къща на бул. „Дондуков“, която бомбите срутиха и едва ни изкараха оттам живи… Както и да е, по същество. Къщата имаше голяма градина, която косихме, но аз не позволявах да се изхвърли окосената трева, защото от нея си правех декор – я кресла, я прозорци и ще играя някаква пиеса там. Троянската война често я разигравахме. Като дете след като прочета някоя книга, трябваше задължително да я видя разположена на сцена. Бях игриво и палаво дете, освен че изнасях постановки в градината, вечно тичах по улицата. Не знам как не ме блъсна трамвая…
Спомням си, веднъж докато поставях поредната градинска постановка, мина една жена, забеляза какво правя, хвана ме за брадичката и каза: От това дете ще стане актриса! А аз си помислих: Я виж ти, дано да е права!
Все пак това ми беше мечтата от съвсем малка.

Чувствате ли се като щастлив човек, който е избрал верния път, по който трябва да върви?
Ние артистите никога не се чувстваме много щастливи. Лично аз никога не съм доволна от това, което съм постигнала. Така съм устроена. И друго – при нас има много борба. Баща ми точно от това искаше да ме предпази, повтаряше ми как сама ще се убедя колко е страшно. Преди си мислех, че всичко опира само до играта и нещата са все хубави, после разбрах какво е имал предвид.

Зад кулисите се крият и други неща?
О, знаете ли колко хора са пропадали, заради характера си или от липса на късмет. Тази професия стои точно на ръба, ситуацията е „или-или“. Като дете бях изключително емоционална и имах усет за човешката мъка. Ако някой нещастен човек само минеше покрай мен, някак усещах страданието му и плачех със сълзи… Тази чувствителност се пренася и на сцената, не може да не си чувствителен и да си артист, дори и комедиен. Макар че аз съм играла и драматични роли, но те не ме привличат, за мен комедията е върхът на изкуството. Не случайно в древна Елада, след всички трагици идва Аристофан, който е голям комедиен сатирик. Комедия и сатира в едно е най-мъчното изкуство, така че аз съм се захванала с най-голямата мъка (смее се).

Най-важното е, че сте успели.
Дано да е така. Има моменти, в които се чувствам като пълна нула. Това е типично за хората на изкуството.
Но съдейки по всичката обич в България и извън нея сте постигнали този Връх.
Аз не се блазня от това.

Какво не искате да пожелаете на българите в Щатите и Канада?
Не искам да са болни, пожелавам им да са здрави, защото здравия човек може да твори. И второ, не искам да се захващат с нещо, за което не са създадени. Дано всеки се захване за това, за което е роден, понеже според мен това е щастие. Пожелавам на всички да намерят правилния път за тях самите!

Светлозар МОМЧИЛОВ
в. „България СЕГА“


Какво четем:

🔴 Есенна диета с кестени сваля до 5 кила за 1 седмица

🔴 Нанесете това под очите ви и малките бръчици изчезват

🔴 Билка, записана в Библията и Корана: Лекува всички болести, освен смъртта!

Източник: България сега



Коментари



горе