Николай Лилиев – лирикът, който превзема души


„Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!“

Неговите думи докосват сърцето, а душата направо ликува. Лилиев е поет, който ни напомня, че никога не е късно да бъдем романтични. Стиховете му омайват, правят ни по-добри хора. Творчеството на поета заслужено се нарежда сред шедьоврите на българската литература.

Николай Лилиев се ражда на 26 май през 1885 година в Стара Загора. Расте в семейство на потомствени учители, но остава сирак още като малко дете. Тежкият му живот отключва най-чувствителните кътчета на таланта му, благодарение на който с лекота изважда наяве съвършенството на българския език.

Направил е достатъчно много не само като поет. Той има особен принос върху развитието на театралната култура в България. Привлича на своя страна най-добрите преводачи в страната по онова време и успява да ни „подари” огромна част европейската класическа драма – Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“).

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критическите полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система.

Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представлява нова степен в културата на лирическото изразяване.

           

След 1944 поезията му е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика.

Николай Лилиев умира на днешния ден, 6 октомври, през 1960 година.

 

Представяме ви три стихотворения на поета:

*****

Тихата бащина стряха…

Тихата бащина стряха!

Тамо шумяха някога тъмни лози;

своята тайна мълвяха,

сякаш не бяха,

сънни брези.

 

Вечер, в пустинни градини,

думи невинни

ронеше ясна луна.

Слушаха, ден не видели,

чисти и бели,

бели сърца, в тишина.

 

Още зори не зорили,

гаснем немили

с първите златни лъчи.

И сред пустиня безбрежна,

плаха и нежна,

моята песен звучи.

 

ЗАЩО МИ ВДЪХНА...

Защо ми вдъхна тоя чуден дар,

пред всеки поглед сам да се разтварям,

като ненужна жертва да изграям

на любовта пред вечния олтар;

 

сърцето ми да бъде нежен съд

на цъфнали надежди и копнежи

и в своята самотност да бележи

измамите всред земния си път?

 

Защо ми даде тия светлини,

да ме обливат с острия си блясък

и да разкриват сънния захлас

 

на дните ми, отплиснали вълни,

събудени от делничния крясък

на земното, в което чезна аз?

 

БЕЗКРАЙНА ЖАЛ...

Бзкрайна жал и жив мъртвец смутяват мойто ложе,

и саван бял, и бял венец ранена мощ тревожи.

 

Долавям звук, и нечий глас да стене из простора —

не съм за тук, не съм за вас, о бедни, бедни хора!

 

Отрано глух, отрано лед останах за живота,

загубих слух, загубих глед, загубих всяка нота.

 

Сред мойта нощ, пред моя праг, лъча не ще ли блесне?

О мрачен вожд, о черен знак, о тъжни, тъжни песни!

 

Безкрайна жал и мрак ранил покриват мойто ложе.

Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмни боже!


Какво четем:

🔴 Стоянка Мутафова: Пожелавам на всички да намерят правилния път в живота!

🔴 Есенна диета с кестени сваля до 5 кила за 1 седмица

🔴 Нанесете това под очите ви и малките бръчици изчезват

Източник: afish



Коментари



горе