Сандански – в прегръдката на есента
Историята на това пътуване започна преди повече от месец. Тогава случайно се
натъквах на конкурс за пътеписи, организиран от сайта
15-ти ноември сутринта. Стоя с вперен поглед в небето, молейки се да не завали.
То обаче ме гледа мълчаливо и продължава да сивее. Това май не е много добър знак,
въпреки това тръгвам. Покрай пътя стърчат оголените клони на дърветата, протегнати
като молещи ръце. Снощният проливен дъжд е прекършил и последните жълти листенца.
В Софийско зимата вече си разчиства път. Гледам тъжно към фотоапарата, който лежи
в скута ми. Желанието ми да запечатам последните цветове на есента, се стопява
като лански сняг. След Благоевград обаче започват да се мяркат все повече дръвчета,
нашарени като с темперни боички. Короните им леко се олюляват от полъха на вятъра,
сякаш ми помахват. В Кресненското дефиле есента все още грее с леко размити цветове,
като слънце преди залез. Колкото по на юг слизам, толкова повече багри препускат
покрай прозореца ми.
Когато стигам в Сандански, вече си тананикам наум, обнадеждена от слънцето, което
разбутва облаците. Главната улица гъмжи от хора. Минавам покрай плискащите се
води на фонтаните и под разперените клони на 650-годишен чинар. Стволът му е толкова
голям, че не мога да го обгърна с ръце. Леко посивял е и прилича на старец, събрал
мъдростта на вековете. Вървя безцелно, оставям се на пътя да ме води. Потапям
се в усещането да съм на непознато място. Унасям се от тихите приказки, които
се разнасят от уличните кафенета. Времето е чудесно за разходка, без вятър или
жарко слънце. Имам чувството,че мога да вървя безкрайно, наслаждавайки се на самото
движение.
В далечината се издига хотел „Сандански”, пред който бълбукат водни каскади.
Зад това бетонно чудовище обаче започва един от най-прекрасните градски паркове,
които съм виждала – „Свети Врач”. Първото нещо, което забелязвам е въженият мост,
който се олюлява над реката, при преминаването на всеки посетител.
Преди да стигна до него се потапям в цветовете на парка. Слънчевожълти листа
се спускат над пътеката, искайки да я погалят. Някои са застанали в самия край
на клоните, сякаш всеки момент ще се търкулнат и ще се гмурнат в златното море,
заляло пътя. Спирам пред още един столетен чинар – на цели три века и половина.
Той почти е разсъблякъл есенната си премяна, но това не помрачава величествената
му осанка. Между клоните му проблясват листа с цвят на мед и злато. А когато някой
слънчев лъч се плъзне по тях, засияват.
Криволича по пясъчните алеи. Обувките ми се покриват от нападалия цветен килим.
Обичам да вървя и да ровя листата с краката си. За мен това е звукът на есента.
Спирам, оглеждам се и разбирам, че съм подминала въжения мост. Захласнах се в
царството на есента и забравих за него. Е, ще го видя на връщане. Пред мен се
разкрива истински червен килим, постлан от едно единствено огненочервено дърво.
Няколко листенца, като малки пламъчета, още тлеят в короната му, но повечето са
разпръснати по земята.
Зеленината на иглолистните дръвчета внася свежест в пейзажа. Техните заострени
върхове почти раздират небето. Хорското жужене от центъра на града е отстъпило
място на шума на реката, течаща през парка. Вдишвам дълбоко и бавно издишам. Хладният
въздух изпълва дробовете ми и сякаш ги пречиства.
Паркът не е място само за дълги разходки. В страни от алеите се подават дървени
беседки, открит фитнес и детски кътове. През по-топлите месеци, в голямото изкуствено
езеро, можете да карате водни колела. Сега обаче то е застинало и отразява сменящите
се нюанси на небето. Покрай брега се редят жълти и зелени дървесни корони, а между
тях се разхождат влюбени двойки.
Продължавам да вървя. Вятърът повдига листа от земята. За секунди се впускат
в шеметен танц, след което падат безжизнени. Прибирам фотоапарата и оставям пейзажа
свободно да се лее пред погледа ми, без да го насичам на отделни кадри. И той
като всяко нещо в живота трябва да се изживее изцяло, а не на парче. Колкото и
да се радвам, че запечатвам нещо красиво, всъщност пропускам поне още десет прекрасни
момента. Но не можеш да имаш всичко. Дали трябва да си щастлив с това, което притежаваш,
или трябва да търсиш нещо по-добро? А дали това търсене ни обогатява, или ограбва?
Ей такива въпроси се вихрят у мен по време на есенната ми разходка. Отговорът
им никога не е еднозначен. Но пък най-хубавото е, че имам с кого да го споделя.
Неусетно се връщам до въжения мост, в началото на парка. Сериозността ми бързо
се изпарява, щом стъпвам на него. Всяка моя крачка го разлюлява все повече и повече.
Толкова много ми харесва,че минавам по него два пъти, добре де – три. Това е от
онези малки неща, които събуждат детското в мен. Може би това е някакъв защитен
механизъм, който ми помага да не взимам живота прекалено сериозно.
На излизане от парка няма как да пропусна къщичката на Баба Яга, издигната от
камък и дърво. Всички елементи по нея са толкова мънички – оградата, вратата,
комина, прозорците с бели перденца. Дори стъпалата, които водят до входа ѝ, трябва
да бъдат изкачени на пръсти.
Слънцето отново се скрива зад облаците, като че ли изчаква да приключа с разходката.
Мисля, че вече е време да разбера дали и механите в Сандански са толкова добри,
колкото природните им забележителности…
П.П. Благодаря за гостоприемството на
* Очаквайте пътеписи за останалите места, които посетих по време на уикенда в
Сандански – Рупите и Мелник.
Какво четем:
🔴 Една нация не е магистрали. 7 от 10 портрета в Ла Скала са на българи🔴 Цялата истина за бързите кредити
🔴 Георги Раковски - основоположникът на националноосвободителното движение
Източник: boryanakrasteva
Коментари
Последвайте ни във facebook!
