Стоян Ненов, който днес ще получи "Пулицър"



Сигурна съм, че ако имаше избор, той никога нямаше да изрече на глас, че е един от осемте фотографа на "Ройтерс", които тази година получават наградата "Пулицър" за фотография. Всъщност, днес. Когато, вече в Ню Йорк, ще трябва да се излезе на сцената с официален костюм и достатъчно самочувствие, за да вземе престижното отличие. Преди няколко месеца, когато гръмна новината, че "наш фотограф" взима "Пулицър", той е на снимки и му се налага да изключи телефона си, за да продължи работа. Подозирам, че утре ще трябва да направи същото. 

Срещам го няколко седмици преди "утре". Точно преди да открие изложбата си. Говори тихо и целенасочено отбягва темата за наградата. Докато пием кафе, научавам за него няколко неща. Първо - той е скромен. Второ - обича работата си. Трето - той е от онези ненатрапчиви хора, което присъствие усещаш, само ако те поискат. Четвърто - най-вероятно третото е една от причините да бъде толкова години "нашето око" в "Ройтерс". Пето - той ще продължи да мълчи за тоя награда до края на разговора, затова ще трябва да съм по-директна. Като снимките му - категорични и изкусни. 


Стоян Ненов в Интервюто. 

От последните ни разговори останах с впечатлението, че постоянно си на път. Къде живееш всъщност и къде се помещава работното ти място?

"Ройтерс" има офис в България от началото на 90-те години, а аз живея в София. Но наистина започнах да пътувам повече последните 6-7 години.

По какви критерии се избират фотографиите, които разпространява агенцията?

Снимките, които излизат в сервиза на "Ройтерс”, трябва да имат такива качества, че да могат да бъдат избрани едновременно от редактор и на вестник, и на списание, и на сайт. Да покриват всички изисквания – да има, както я наричат, bread and butter photography. Да има и масло, и хляб, но и някаква подправка, нещо повече.  

Какво означава това "нещо повече"?

Да носи новина, но да бъде и малко отгоре като фотографско съдържание.

Това "отгоре" не е ли въпрос на късмет? Двама държавни глави си стискат ръцете и в същото време зад тях прелита бял гълъб например?

Като начало снимката трябва да има високи композиционни качества, игра със светлината, симетрия.

И да речем, трябва да носи художествените качества на снимка за конкурс, но естествено фотографът да е наясно, че не прави снимки за конкурс.

В същото време основата, ядрото е обективната информация от събитието.

Ти кога разбираш, че вече имаш тази снимка? Докато снимаш или после, когато я видиш на компютъра си?

Докато снимам. Когато редактирам, още от началото знам коя снимка ще е най-силна от цялата серия.

Режисираш ли си снимките предварително, тоест знаеш ли къде и защо ще застанеш, за да направиш тази снимка?

Не. Особено на събития, изпълнени с напрежение. Отивам там, където се случват нещата. 

Коя ти е най-добрата снимка от подобно събитие?

Аз често забравям снимките си, но си спомням една от протестите тук, преди три години. Не, че най-много си я харесвам или мисля, че е най-добра, просто бе използвана на много места. Беше от протестите, в които участваха студенти - те направиха един пърформанс с противогази и картонени пистолети и все едно атакуваха Народното събрание. 

А коя е първата снимка, която някога си направил?

Да ти кажа честно, фотографията не ми е била някаква детска мечта. Пипнах фотоапарат за първи път, чак когато влязох в гимназията по полиграфия и фотография. Преди това дори не ми е било хоби.

Защо тогава кандидатства там?

Имам сестра близнак. Кандидатствахме заедно, защото тогава ако приемаха единия, приемаха и другия. Ходехме  на уроци по рисуване и се явихме заедно на изпити на няколко места. Само че аз отидох в полиграфията, а тя – в Техникум по текстил и облекло. 

Кога разбра, че това ще ти е професия?

Последната година в гимназията трябваше да ходя на стаж. Отидох във вестник "Демокрация". Екипът беше страхотен. Шаварш Артин – Шами, шефът на фотоотдела, беше уникален - като баща на много фотографи от различни медии. Беше много добър човек, добронамерен и уравновесен. Ако такъв шеф ти е първият сблъсък с професията, хич не е лошо.

На какво те научи той?

Беше много смешно, защото аз се явих за този стаж с едно смешно портфолио, за да се презентирам. Бях сложил почти всички снимки, които бях правил до момента. Говорихме си и той каза: "Виж, тук нямаме място за стажант - и продължи да разглежда снимките - обаче ти идвай, когато искаш". И така започнах да ходя всеки ден и останах. След време, когато отивах в казармата, в редакцията ми направиха изпращане и после той ме закара до нас. По пътя ми призна, че това, което го е накарало да ми предложи стажа, е портфолиото ми. Не че било добро, но никой не бил идвал дотогава толкова подготвен. 

Какво имаше в това портфолио?

Бях сложил и снимки от протестите от 97-ма година.

Тогава се бях качил някъде нависоко и снимах с един Зенит с обектив 58 мм, с кинофилм с изтекъл срок на годност. Представи си - аз седя на едно място и снимам нещо в далечината. Филмът не става, фотоапаратът не става и фотографът не става.

Но аз съм супер въодушевен. Прибирам се, проявявам, нищо не се вижда. Обаче съм си ги сложил в портфолиото.

В "Демокрация" ли стана фотограф?

В работата си. Тя ме научи да снимам. 

Първата твоя снимка, която много си хареса?

Няма такава. Наистина. Пък и малко се притеснявам да говоря за моя "много готина снимка". Често снимам социални конфликти, неравенства, насилие - как да  наречеш "готини" такива снимки?

Добре, коя е първата ти снимка, която стана популярна?

Ако фотограф започне да работи за "Ройтерс" или за всяка друга голяма информационна агенция, се случва така, че снимките му стигат до много повече хора. Аз започнах да работя за тях през януари и снимах до Долни Богров илюстрация на зимата - сняг, човек, дървета. Беше публикувана в "Интернешънъл Хералд Трибюн". И ми стана приятно.

Как го отбеляза? Почерпи ли?

Не, но намерих броя, купих си го и го сложих в рамка.

Виждате ли се често с колегите ти от "Ройтерс"?

Да, дори преди месец бяхме с някои от тях заедно в Рио. 

Как беше на Олимпиадата?

През цялото време се притеснявах за сигурността. Редовно обираха фотографи от различни агенции и вестници. Първият ден колеги от друга агенция си направиха голяма планьорка - 20-30 фотографа. Докато седят в единия край на залата, по някакъв начин там влезли мъж и жена и събрали в няколко куфара 5-6 комплекта от фотоапаратите и си тръгнали с тях. Беше ежедневие. Крадяха се обективи за десетки хиляди долара. Няколко фотографа бяха обрани почти посред бял ден с нож, опрян в гърлото. Някак си не можеш да се отпуснеш, знаейки какво се случва наоколо.

Кой обектив ползва най-често на Олимпиадата?

Дългофокусен обектив - 200-400 мм.

Направи ли добри снимки?

Първата седмица снимах вдигане на щанги. Беше готино, защото ползвах и роботик камера, инсталирана месец преди Олимпиадата над самото място за вдигане на щанги. А те, като вдигат и често гледат нагоре. Получават се добри снимки от различните реакции на щангистите. А няколко дни преди закриването снимах лека атлетика на Олимпийския стадион. Там вече е адско натоварване. Всяка агенция праща голям екип от фотографи.

Тичаш от хвърлянето на копие, до скачането, към Юсеин Болт. И все големи имена се състезават там, а никой не чака фотографите. Фотографът трябва да е навсякъде и времето му е разчетено с точност до секундата, за да праща постоянно снимки.

И през цялото време е натоварен като коледна елха. Слава богу, аз не бях точно на тези позиции, които са на самия терен на стадиона. Не зная как щях да се справя.

Като каза Юсеин Болт, снимката с неговия финиш доби голяма популярност в социалните мрежи.

Те бяха две - едната - на “Ройтерс”, на един немски фотограф, другата - на американец - за Getty. Имаше дори онлайн дискусия и анкета коя е по-добра. На мен, разбира се, ми хареса повече тази на “Ройтерс” - беше снимана на по-висока скорост и лицето беше по-фиксирано. Добра снимка. Юсеин си я беше сложил като профилна в Инстаграм.

Това ли е най-голямата награда за един фотограф, бил той и на “Ройтерс” - някой супер популярен да ползва своята снимка, направена от фотографа?

Да, това наистина е комплимент. А за награди на мен ми е неудобно да говоря.

Тези дни ще отидеш в Ню Йорк, за да получиш своя "Пулицър". За да бъдем точни - екип на “Ройтерс” е награден за определени снимки с тази награда. 

Да, за конкретни снимки, които са на 8 фотографа и една от тях е моя. Тя е от Македония на границата с Гърция, където още от начало, когато бежанците преминаваха свободно, имаше такава импровизирана спирка за влакове и там редовно се струпваха стотици хора. Минаваха по 3-4 влака дневно, но бежанците си мислеха, че всеки влак за тях е последният. И като дойде той, те започват да се блъскат, да минават един през друг… Там има 5-6 полицаи, които не могат да организират никакъв ред. И тази снимка е от подобна ситуация, в която един човек се опитва да се качи на влака през прозорец, докато той тръгва, полицаите го гонят, другите от съседните прозорци го гледат и всеки реагира по някакъв начин.

Е, в крайна сметка какво стана? Качи ли се на влака?

Да.

Добре де, как в такива случаи оставаш само фотограф? Не ти ли се иска да го повдигнеш тоя човек или да го дръпнеш?

Ти като човек можеш да изпитваш силна емпатия.

Професионално обаче единственият начин, по който можеш да помогнеш, е да снимаш това, което се случва и то да стигне до хората, от които зависи това нещо да се промени.

Евентуално. Но извън това, ако тръгнеш да помагаш, тогава ти не си професионалист, а доброволец, който върши някаква друга дейност.

Кое събитие от тези, които си снимал, те е развълнувало най-много?

По едно време често пътувах до скандинавските държави и когато се случи масовото убийство на над 70 деца, извършено от Андерш Брайвик, отидох на втория ден в Осло, за да снимам като част от екипа на Ройтерс. Имаше траурни церемонии, хората започнаха да се струпват пред катедралата в града и за два дни стана море от свещи, картички, цветя, играчки… Събираха се хиляди хора, роднини, познати, непознати, старци, семейства, деца… Всички докоснати, дълбоко потресени от това. И плачеха. И сега настръхвам, като го разказвам. Тия неща си ги прибирам в мен, нося си ги, мисля ги, сънувам ги. 

А кога си усещал страх по време на работа?

Страх май не е имало, по-скоро напрежение. Миналата година в Турция, в Диарбекир за изборите. Цялата област е населена предимно с кюрди, а те имат особени отношения с турската власт. Усещаше се напрежение още в седмицата преди това, но в самия изборен ден беше ужасно. По улиците беше пълно с хиляди хора, предимно мъже, всеки втори - въоръжен с пистолет или нож. Стрелят във въздуха, обръщат коли, предполагайки че в тях пътуват поддръжници на друга партия. И не мога да снимам, защото веднага ме наобикалят, заплашват ме да изтрия снимките и тогава осъзнах, че нещо не е както трябва. В един момент стана наистина много опасно, дойде местен фотограф и много дискретно се опита да предупреди мен и другите двама фотографи, с които бях. Каза, че е по-добре да спрем да снимаме и да се изнесем максимално бързо от това място. Отидохме към центъра на града, там вече дойде и полиция, имаше и сълзотворен газ. Бил съм и на други места с полиция и сълзотворен газ, но в този случай беше по-различно, защото нито една от двете страни не проявяваше макар и минимално разбиране към медиите и тяхната роля на такова място. В други случаи поне една от страните е по-скоро добронамерена. Накрая отидохме в апартамента на местен журналист и изчакахме до 3 часа през нощта да поутихнат нещата, за да се приберем до хотела. 

А на "Таксим", когато полицията разпръсна хората, беше ли?

Бях докато все още площадът беше окупиран. Тръгнах си точно в деня, в който полицията реши да го разчисти.

Съжаляваш ли, че изпусна този момент за снимки?

Не. Мисля, че щях да си свърша работата, но не съжалявам.

Всяка задача ли си изпълнявал с чиста съвест?

Да. Винаги. Извън това обаче е имало и места, на които не съм се чувствал комфортно. В Украйна например. Бях две седмици в Киев, на Майдана – в самото начало на протестите. Вечерта, когато полицията прогони всички протестиращи - също. На другия ден се събраха хиляди хора и така започна няколкоседмична протестна блокада. Накрая, точно след като си тръгнах, в същия ден, бяха убити над 90 човека.

Пак ли се почувства като в Турция?

Имаше нещо в отношението на хората. Предимно на местната полиция тогава.

Този манталитет, който не ми харесва, характерен за много от посткомунистическите държави - на дребния човек с власт към другия дребен човек без власт.

Биха фотографи и журналисти още първия ден. Мой колега завърши вечерта в болница с няколко шева на главата.  Хотелът, в който бях отседнал, беше близо до площада и към 3 часа през нощта ми звънна шефът на местния ни офис и ми каза: "Излез долу! Нещо става!”. Гледам през прозореца - долу пълно с полицаи с каски и шлемове, стотици. Излязох, тръгнах бавно, все едно нищо не се случва, но в един момент ме спряха, поблъскаха ме малко и трябваше да се върна. В следващите месеци, по време на сблъсъци между протестиращи и полиция, същият мой колега пострада, след като шокова граната попадна между бронираната жилетка и тялото му и там избухна.

Това са страшните неща. А кое е най-хубавото място, на което си снимал?

Исландия. Аз много обичам северните страни и няколко пъти съм бил там. Гейзери, водопади, уникални пейзажи… Страхотно е! И хората много ми допадат.

По-различна ли е светлината там?

Да, навсякъде е различна. Например, миналата година бях в Азербайджан на Европейските Олимпийски игри. И там беше такова слънце, каквото е сега (на обед сме при силно слънце) в 8 сутринта. Много остро осветление. Ставаш към 7, температурата е над 30 градуса. В 1 часа стигаше до 50. И това е всеки ден. Ад. И ние влизаме от свръх климатизиран автобус, в свръх климатизирана зала, но все пак снимаме и навън. И постоянно си от 15 на 50 градуса. Няколко пъти снимах състезания по водна топка на открито, на арена, на която нямаше никакъв вятър и жегата и слънцето бяха убийствени. Тъй като не мога да се движа по време на състезанието, хора от отдела, който помага на фотографите за игрите, идваха през 10 минути да ми носят вода и огромни хавлиени кърпи, с които по някакъв начин да покривам и себе си, и техниката.

Как са те избрали за "Ройтерс", имаш ли представа?

Аз работех в "Стандарт", когато в България за “Ройтерс” работеха двама фотографи - Олег Попов и Димитър Дилков, който отиде във “Франс Прес”. Един ден Олег ми се обади и ми каза, че иска да се видим. Предложи ми да снимам за “Ройтерс”. Започнах на другия ден. Колегите в “Стандарт” се радваха заедно с мен.

Как разбра, че получавате “Пулицър”?

Тогава бях в Гърция и изобщо не знаех, че се обявяват наградите.

Към 11 вечерта ми се обади моят колега - грък, който също е в този екип и се развика: "Спечелихме! Спечелихме!” и след това започнаха да звънят всички, а на другия ден настъпи пълна лудница.

Трябваше да си изключа телефона, за да си върша работата. 

На какъв принцип се дава наградата в тази категория?

Оценява се приносът към отразяването на това събитие, тоест как това отразяване е помогнало по възможно най-добрия и обективен начин да бъде илюстрирана случващата се история. Което е наистина огромна награда за професионализъм. Не е за хубава снимка. 

Върхът за вашата професия ли е да работиш в “Ройтерс”?

Зависи. Има фотографи, които харесват да работят за новинарски агенции като “Ройтерс”, други обичат работата си за вестници или списания. Има и друг тип агенции, по-бутикови, за които работят наистина много големи имена от света на фотожурналистиката. Те снимат големи, дългосрочни проекти, свързани с дълго проучване, много пътувания и месеци на терен.

Би ли работил за подобна агенция?

Не. Това в момента ми харесва, въпреки че адреналинът понякога ми идва в повече. Всеки ден е различен и това не е лошо.

Искаш ли да направиш вечна снимка като онази черно-бялата, на която на едно пристанище момиче целува своя любим, войник?

Бих се радвал, въпреки че се съмнявам, че ще направя. Знаеш, че напоследък всеки снима. Ние сме залети от милиони снимки, между които със сигурност има и много силни, но е все по-трудно да бъдат открити в този огромен информационен океан.

Има и друга страна - непрофесионални фоторепортери, които снимат дадено събитие, мислейки си, че предават бърза информация. За съжаление, много от тях показват предимно своята гледна точка, страната, която са заели в дадената ситуация.

И тук идва една част от разпадането на устоите на качествената журналистика. Защото аудиторията на издания, които ползват подобни снимки, вижда един продукт, който е крайно едностранчив, направен под нечие влияние. Няма я пълната обективност.

Това е проблемът на социалните медии по принцип. Има много и крайно субективни гледни точки.

В “Ройтерс” има тотална свобода от чуждо влияние.

Никой никога не ти казва как да снимаш нещо. Никога.

Разбира се, има строги професионални рамки, но те са по-скоро логистични и чисто технически. И все пак ние доставяме информация за клиентите на агенцията. Реално те са големият източник на информация за широката публика. Отделно от това новини и материали от големи световни събития могат свободно да бъдат намерени на сайтовете на “Ройтерс”.

Ако днес постъпи при теб стажант, какви ще са рамките, които ще кажеш, че "Ройтерс" му поставя?

За да е обективна, снимката трябва да представя моментът - такъв, какъвто е. Снимки, в които се осмива човек, прекрачва се лична свобода и граница, са обидни и непрофесионални. А иначе, за да бъде добра, снимката трябва да е хем обективна, хем да носи своята уникалност.

Автор Диана Алексиева

Фотограф Яна Лозева


Какво четем:

🔴 Властелинът на самолетите каца днес у нас, ще прелети ниско над София (ВИДЕО)

🔴 Васко Василев – не виртуоз, а магьосник

🔴 Дневен хороскоп за събота, 14 октомври 2016г.

Източник: interview



Коментари



горе