ДОБРАТА НОВИНА


Скандалите и ехидните думи имат качеството да изпъкват лесно – като въшка на челото. И лека-полека ние като че ли свикваме с мисълта, че животът ни е съставен главно от такава, меко казано, воняща материя. А това не е така. В живота ни има и добри новини. И днес аз ще се опитам да ви разкажа за една добра новина. Виновници за добрата новина са две български момичета, Деница и Вероника. Те са завършили Руската гимназия в Русе, сега Деница живее и работи в Амстердам, а Вероника – в Лондон.

Преди месец и нещо публикувах в сайта „Офнюз”, в една чудесна тяхна нова рубрика за българските учители, очерк за един 89-годишен пенсиониран учител по география от с. Дрен.  Очеркът носеше заглавие  „Иван Гърбев – учителят, който обикаляше света от класната стая” и завършваше със следните думи: „И днес 89-годишният пенсиониран учител живее с проблемите на съсловието. Вълнува се от спада на авторитета на професията и от тоталната липса на дисциплина сред подрастващите. “Учителят трябва да знае, че всеки час той се явява на изпит. Един учител трябва да се ръководи от сентенцията, че думите трогват, но примерът привлича”, обича да повтаря Иван Гърбев, който и на тази възраст кристално помни височината на Джомолунгма или дълбочината на Марианската падина. И който за толкова години учителски стаж не успя да се сдобие поне с една голяма карта на света вкъщи, за да си припомня изтеклото време. И да си преговаря имената на многомилионните градове, които – ясно е – никога няма да посети. Защото пенсията му – за 40 години и 19 дена трудов стаж, стига само да си поръча дървата за зимата. И то, ако прибави и пенсията на жена си.”

Скоро след това получих във вездесъщия Фейсбук писмо от Деница. Тя ми пишеше, че заедно с нейната приятелка Вероника са решили да изпратят на г-н Гърбев една голяма географска карта и молеше за адреса му. Написах й адреса на г-н Гърбев. И я попитах, дали бих могъл да разкажа за благородния им жест, когато картата пристигне. Тя ми написа, че няма нищо против. Но понеже го каза много хубаво, предпочитам да прочетете нейните думи, думите на това българско момиче от Русе, което живее и работи в Амстердам.

„За дописката нямам нищо против, но ако мога да реша, не бих искала да се превръща за българката от Амстердам, която прати карта на учителя от Дрен. Ако искате да споменете някъде, че картата е от Деница от Русе (в момента в Амстердам), нямам нищо против. Но не е необходимо повече от това, не е важно да е за личността Деница, ако ме разбирате. Толкова е лесно да се измести центърът на историята от това, че човекът вече си има карта и е щастлив от това към имигрантката от Амстердам, която си мисли, че знае много. Не искам, достатъчно новини чета, за да знам колко лесно нещата излизат криви.

По-скоро, ако имам право на мнение, бих Ви помолила да е за човечността и това как малките жестове имат голямо значение. За това как в днешно време никак не ни иде отвътре да си помагаме, как ставаме все по егоисти, все по-малко се заглеждаме в човека до нас, не ни мислят за много умни, ако помагаме на другите и не мислим само за трупане на пари и за кариерите си. А понякога е толкова лесно да си дадем надежда един на друг. А от надеждата имаме най-много нужда. Което може би звучи изтъркано още, докато го пиша, но съм сигурна, че ме разбирате. Действията, които не произлизат само от ума, а от глъбината на душата, ни правят най-одухотворени, в това съм сигурна.
Иначе, ако ще се споменава Деница от Русе, Вероника и брат й Димитър също ми помогнаха. И тримата мислим, че важното е, че човекът се е зарадвал. Дано да му остане хубав спомен и да има свободна стена за картата
А историята беше, че аз прочетох статията Ви в „Офнюз” и бях провокирана – как може учител по география да няма карта? Замислих се за моите учители – дали те си имат всичко? Някои от тях още са в съзнанието ми. Една от учителките ми по руски, която ме научи, че жените не бива да пушат, защото иначе е все едно мъжът да се целува с пепелник. Същата учителка, която се просълзяваше всеки път като говореше за Пушкин, защото беше дошла в България от Сибир и не си беше ходила вкъщи от години, Бог да я прости. Или първата ми класна, която беше най-светлият, добър човек. Или госпожата по етика, с която си говорехме за всичко от живота, без учебник, и как трябва да сме етични и в ежедневието. Госпожата по география, която ни даваше да се подготвяме за класното по английска литература в нейния час като видеше, че сме на зор. И т.н. Заслужават да си имат всичко. Сигурна съм, че и г-н Гърбев също.
Затова писах на Вероника, с която сме близки приятелки от Руската гимназия още. Обикновено като имам нужда да знам дали не звуча твърде странно, й пиша. Та я питах дали е глупаво да се опитаме да пратим карта на г-н Гърбев, дали не е твърде странно. И тя даде кураж, после и половината пари за картата. А Димитър, брат й, беше човекът, който получи пратката в Русе, преписа текста за картичката, който бях подготвила и препрати всичко с Еконт към с. Дрен.
Та това е. Надяваме се г-н Гърбев да знае, че това е малък жест към него за всичко, което е направил за учениците си. Но и вид благодарност към нашите учители също.”

Мисля, че Деница по чудесен начин каза най-важното. А такива българи като нея и Вероника има по света два милиона.  И сега те всичките са събрани по някакъв чудодеен начин върху картата на г-н Гърбев. Учителят, който обикаляше света от класната стая.

Деян Енев


Какво четем:

🔴 Д-р Неделя Щонова предложи рецепта, която отстранява кашлицата и болките в гърлото изчезват

🔴 14 лесни и бързи прически, с които ще блеснете тази есен и зима

🔴 Едва 2% от хората успяват да открият войниците на снимката

Източник: kultura



Коментари



горе