Сандански – в прегръдката на есента – Пътеписаници

Историята на това пътуване започна преди повече от месец. Тогава случайно се натъквах на конкурс за пътеписи, организиран от сайта razhodka.com. Изпратих последната си публикация – „Духовност отвъд манастира” и спечелих първо място. Наградата бе възможно най-подходящата за един блогър-пътешественик, а именно нов повод да стегна багажа си и то за цял уикенд в Сандански. Но пътешествието ми в полите на Пирин нямаше да бъде възможно, ако не бяхте всички Вие, които гласувахте за мен. Посвещавам този пътепис на Вас, всички прекрасни хора,които ми подарихте тази незабравима емоция. Приятно четене!

15-ти ноември сутринта. Стоя с вперен поглед в небето, молейки се да не завали. То обаче ме гледа мълчаливо и продължава да сивее. Това май не е много добър знак, въпреки това тръгвам. Покрай пътя стърчат оголените клони на дърветата, протегнати като молещи ръце. Снощният проливен дъжд е прекършил и последните жълти листенца. В Софийско зимата вече си разчиства път. Гледам тъжно към фотоапарата, който лежи в скута ми. Желанието ми да запечатам последните цветове на есента, се стопява като лански сняг. След Благоевград обаче започват да се мяркат все повече дръвчета, нашарени като с темперни боички. Короните им леко се олюляват от полъха на вятъра, сякаш ми помахват. В Кресненското дефиле есента все още грее с леко размити цветове, като слънце преди залез. Колкото по на юг слизам, толкова повече багри препускат покрай прозореца ми.
Когато стигам в Сандански, вече си тананикам наум, обнадеждена от слънцето, което разбутва облаците. Главната улица гъмжи от хора. Минавам покрай плискащите се води на фонтаните и под разперените клони на 650-годишен чинар. Стволът му е толкова голям, че не мога да го обгърна с ръце. Леко посивял е и прилича на старец, събрал мъдростта на вековете. Вървя безцелно, оставям се на пътя да ме води. Потапям се в усещането да съм на непознато място. Унасям се от тихите приказки, които се разнасят от уличните кафенета. Времето е чудесно за разходка, без вятър или жарко слънце. Имам чувството,че мога да вървя безкрайно, наслаждавайки се на самото движение.

В далечината се издига хотел „Сандански”, пред който бълбукат водни каскади. Зад това бетонно чудовище обаче започва един от най-прекрасните градски паркове, които съм виждала – „Свети Врач”. Първото нещо, което забелязвам е въженият мост, който се олюлява над реката, при преминаването на всеки посетител.
Преди да стигна до него се потапям в цветовете на парка. Слънчевожълти листа се спускат над пътеката, искайки да я погалят. Някои са застанали в самия край на клоните, сякаш всеки момент ще се търкулнат и ще се гмурнат в златното море, заляло пътя. Спирам пред още един столетен чинар – на цели три века и половина. Той почти е разсъблякъл есенната си премяна, но това не помрачава величествената му осанка. Между клоните му проблясват листа с цвят на мед и злато. А когато някой слънчев лъч се плъзне по тях, засияват.
Криволича по пясъчните алеи. Обувките ми се покриват от нападалия цветен килим. Обичам да вървя и да ровя листата с краката си. За мен това е звукът на есента. Спирам, оглеждам се и разбирам, че съм подминала въжения мост. Захласнах се в царството на есента и забравих за него. Е, ще го видя на връщане. Пред мен се разкрива истински червен килим, постлан от едно единствено огненочервено дърво. Няколко листенца, като малки пламъчета, още тлеят в короната му, но повечето са разпръснати по земята.
Зеленината на иглолистните дръвчета внася свежест в пейзажа. Техните заострени върхове почти раздират небето. Хорското жужене от центъра на града е отстъпило място на шума на реката, течаща през парка. Вдишвам дълбоко и бавно издишам. Хладният въздух изпълва дробовете ми и сякаш ги пречиства.
Паркът не е място само за дълги разходки. В страни от алеите се подават дървени беседки, открит фитнес и детски кътове. През по-топлите месеци, в голямото изкуствено езеро, можете да карате водни колела. Сега обаче то е застинало и отразява сменящите се нюанси на небето. Покрай брега се редят жълти и зелени дървесни корони, а между тях се разхождат влюбени двойки.
Продължавам да вървя. Вятърът повдига листа от земята. За секунди се впускат в шеметен танц, след което падат безжизнени. Прибирам фотоапарата и оставям пейзажа свободно да се лее пред погледа ми, без да го насичам на отделни кадри. И той като всяко нещо в живота трябва да се изживее изцяло, а не на парче. Колкото и да се радвам, че запечатвам нещо красиво, всъщност пропускам поне още десет прекрасни момента. Но не можеш да имаш всичко. Дали трябва да си щастлив с това, което притежаваш, или трябва да търсиш нещо по-добро? А дали това търсене ни обогатява, или ограбва? Ей такива въпроси се вихрят у мен по време на есенната ми разходка. Отговорът им никога не е еднозначен. Но пък най-хубавото е, че имам с кого да го споделя.
Неусетно се връщам до въжения мост, в началото на парка. Сериозността ми бързо се изпарява, щом стъпвам на него. Всяка моя крачка го разлюлява все повече и повече. Толкова много ми харесва,че минавам по него два пъти, добре де – три. Това е от онези малки неща, които събуждат детското в мен. Може би това е някакъв защитен механизъм, който ми помага да не взимам живота прекалено сериозно.
На излизане от парка няма как да пропусна къщичката на Баба Яга, издигната от камък и дърво. Всички елементи по нея са толкова мънички – оградата, вратата, комина, прозорците с бели перденца. Дори стъпалата, които водят до входа ѝ, трябва да бъдат изкачени на пръсти.
Слънцето отново се скрива зад облаците, като че ли изчаква да приключа с разходката. Мисля, че вече е време да разбера дали и механите в Сандански са толкова добри, колкото природните им забележителности…