Димитър Подвързачов – сиракът, когото наричат Бащата
Може ли значим творец да няма съдба? Риторичен въпрос, макар у нас всичко да
може. Но когато този творец произнесе за себе си „Ах, ти нямаш съдба, твоят гений
е глух”, то и риторичният въпрос се нуждае от отговор, при това различен от очаквания.
Но да почнем с оспорването. Как така писател като Димитър Подвързачов (1881-1937) да няма съдба? Житейската му участ, подобно на много от великите български писатели, е сирашка – на незабелязан, трудно допуснат до признанието, за дълго държан в периферията и сякаш забравен след смъртта му творец. А той не е само символен сирак. Остава без баща, преди да се е родил. Да не се обръщаме към татко Фройд за обяснение на устоите на поведението му. Социалният ефект от сирачеството е, че не завършва дори гимназия. Каква ирония на съдбата, дето я е нямал. И каква болка, видима в първите повече от десет години в зрелостта му. Когато все е чиновник в образованието в родната Стара Загора, в Шумен, а накрая, от 1907 г. до 1910 г., е секретар на Четвърта софийска мъжка гимназия.
Недоучен по документи, Димитър Подвързачов става редактор или създател на редица вестници и списания в началото на житейския си път и после в неговия край. Сред тях се откроява сп. „Звено” (1914), което носи етикета на символистично обединение, но по-скоро е обединител на новото след кръга „Мисъл” свръхталантливо поколение от прозаици и поети. Водачът там е „необразованият” сирак Подвързачов, когото юристът К. Константинов, финансистът Лилиев, незавършилите студенти Йовков и Дебелянов наричат Бащата. И това не е ирония от малко по-младите, а признание за литературната дарба, за култивираната житейска уравновесеност и за умението да обединява.
Същият „недоучил” мъж става един от водещите преводачи. Превежда и в стихове (Шекспировия „Хамлет” и „Маскарад” на Лермонтов), и в проза (”Дон Кихот”, „Пътуванията на Гъливер”, творби на Гогол, Достоевски, Толстой, Горки, Короленко, Джек Лондон), и в драмата (Грибоедов, Чехов, Бърнард Шоу, Кнут Хамсун). Налага у нас и съветски автори, но тези, които носят за него очарованието на руската класика – Корней Чуковски и Валентин Катаев.
Но в целия този кипеж на литературно-издателска и преводаческа работа сякаш на заден план стои авторът. Димитър Подвързачов някак плахо и незабележимо поднася своето творчество. Като че се бои да предложи своя книга на читателя. Остава без стихосбирка приживе. Издава две книги за деца и хумористичната проза „Как дяволът чете евангелието”. И биографията „Генерал-лейтенант Найденов” от 1917 г., плод на грижата на държавата за талантливите ни творци през Първата световна война, при което редица писатели са били в редакциите на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Някак свенливото му присъствие в литературата като че ли води до недостатъчно за качествата му признание. Но не знам дали дистанцирането му от популярността е само негова същност, или е и скрит упрек към нерядката у нас незаслужена слава. Така или иначе в „Молитва”, след като изброява какво би бил готов да бъде, включително и „прост мошеник”, ще изрече:
Ала поет признат официално –
бррр! Никога! Владико, запази ме!
Но както изглежда като надживял своята участ на „недоучен”, за миг ще ни допусне до сякаш неизлекувана рана:
Живота си изтърколих без бури –
прост зрител на всекидневно борбище.
Едничкият ми дял бе: коректури!
И все това докрай световни би ще.
Не бива да тълкуваме този автобиографичен текст само в социален контекст. Да, това е раната на човека от низините, невзел участие или недопуснат до върховенството на обществения живот, захвърлен в периферията с незначителното занимание коректор. Като сякаш в това самопризнание изплува и непроявяващото се явно вярване за сирашкото му предопределение. Ала в същото време тези „коректури” трябва да се четат иносказателно. И да се съотнасят към основната и същностна страна на творчеството на Подвързачов. Която е хуморът и сатирата и като такова построение е противопоставяне и коректив. Както вече казах, Димитър Подвързачов принадлежи към идващото след кръга „Мисъл” ново велико литературно поколение. Което наследява от предшествениците си техния двоен товар – да създава литература, но и да се бори срещу обществото за първенство на интелекта и духовното. Всеки с това, което му е дадено.
Несъмнено Подвързачов желае да бъде сред създателите на литература, което по това време за България значи най-вече поезия. Притежава немалко качества, за да изпъкне. Носи култура и усет за значимост и актуалност. Той е великолепен версификатор, който конструира ефектни поетични фрази и строфи. Но не може да ги насити с убедително драматично преживяване. Той носи чистота, идеализъм, но в собствения си сблъсък с техните антиподи не изживява колебание, раздвоение, мъчително преодоляване на страданията си. Несправедливостта на света и бездуховността раждат у него отпора, несъгласието, презрението, което в крайна сметка ще определи и път в литературата извън лириката и извън прозата като идентификация със сложни характери и същности. Ето защо самонаблюдаващият се и очевидно измъчващ се от отсъствието на ярка лирична дарба Димитър Подвързачов ще изрече за себе си: „Ах, ти нямаш съдба, твоят гений е глух.” И ще ограничи до епизодични прояви писането на чиста поезия. И не ще се самоласкае от единични попадения. Едно такова осъзнато литературно поведение на несъмнено даровит човек заслужава само поклон.
Още в началото на пътя си той пише и хумористични произведения. След като преодолява порива си към лириката, Подвързачов се насочва изцяло към хумористичната и сатиричната проза и поезия. Така че днес да го числим сред първомайсторите на българския хумор. Тоест сред тези, които доказаха несъстоятелността на ширещата се някога, а и сега, теза за хумора като неравностоен вид на високата литература. При това Димитър Подвързачов е сред малкото от значимото ни хумористично малцинство, които оставят образци и в поезията, и в прозата. И то в жанрове, които още тогава са заявили своята труднодостъпност и висока мярка. Каквито са баснята и хумористичната миниатюра. Обсегът на неговия смях е изключително широк – от закачките с еротичното и с мъжкото зяпачество до жестокия сарказъм към човешките непоправимости. Той се глуми с неизтощимия роден егоцентризъм, с ориенталската тарикатщина, с неспособността да се самоопознаеш, с усърдието на обществените кибици, с общественото малодушие, с лесно придобитото и с главозамайването от това, с престъпното незачитане на талантливото и важното, с примиренчеството, с маломерието и с какво ли още не. Същевременно, вглеждайки се в пороците и в човешките слабости, той стига до познание за изначалието на човешката греховност и за трудната, почти невъзможна осъществимост на моралността и съвършенството. Да, той става скептик към българското, но не и хипохондрик и негов отрицател. И в крайна сметка се оказва неподозиран мечтател за велико българско бъдеще.
Отвърнат днеска – ти я виждаш
във бъдещето, може би,
обтънала във лъчезария,
възкръснала като Христа,
земя на правдата света –
България!
Всъщност не са ли най-големите ни хумористи най-съкровените родолюбци, пречистващи ни с болката си за нашите несъвършенства и глупост?!
Молитва
Аз бих се покорил, велики Боже,
на твоите желания върховни
и бих станал каквото заповядаш:
владика, цар или певец черковни.
Министър, влъхва или прост мошеник,
дори редактор със прочуто име.
Ала поет, признат официално,
бррр! Никога! Владико, запази ме!
Родина
Обичам те като жена,
повлякла ме с безброй оглавници,
хубава страна
на изпращелите държавници.
Все тъй си детски жалка ти
и в робство, и във независимост –
тъй важно-весела – почти,
измислена от Simplicissimus
Обичам те като жена
със хиляди чаровни прелести –
о, бедна, хубава страна
на алчни, допотопни челюсти.
Как всички твои синове
от твоя образ са клиширани:
дългът към тебе ги зове
към непрестанно анпоширане!
И ако ний пък се кълнем,
че във борба за теб ще паднеме –
то знай, че ние не крадем,
защото няма как да краднеме!
Обичам те като жена,
която шепне обещания
о, малка, хубава страна
на общогражданско мълчание!
На моя син
Ще дойде, Здравко, ден – последния
на твоя татко земен ден.
Склопи очите му на бедния
баща – и тихо просълзен
кажи: “Прибра се вече стария –
и всичко, що ми завеща:
една несбъдната мечта –
България!
Ти беше чужденец в родината –
прости ми, ако съгреша! –
Ах, ти бе свой, ала градината
на хубавата ти душа
векът безверен опожари я…
Тогаз едничко ти оста,
с което знаеше света: –
България!
С каква любов я ненавиждаше,
с каква жестокост я люби!
Отвърнат днеска – ти я виждаше
във бъдещето може би,
обтънала във лъчезария,
възкръснала като Христа,
земя на правдата света –
България!
Кълна се в твойте недостигнати
мечти – и в твоя сетен час:
Байрака, който не издигна ти,
ще го развея, татко, аз!
Зер твойта участ – претовари я
бог с тежки траурни цветя,
а аз ще дишам и пламтя
с България!”
И аз ще слушам с умиление,
над моя труп що шепнеш ти
И във безплътните селения
тогаз ще, Здравко, отлети
успокоен духът на стария
баща – че в тебе възроден,
той ще живее бъдний ден
с България.
Как спят разните народи? На този интересен въпрос отговаря “Слово+“:
Европеецът и американецът спят на меко легло. Японецът ляга на рогозка. Малорусите спят на пещите си. Лапландците спят в една торба. Китайците спят в ниски, украсени легла.”
Само за нас, българите, не е казано нищо, но всеки може да си допълни сведенията:
– Българите спят, когато трябва да използуват някоя своя победа.
От “Мир” узнаваме, че немското списание “Мюнхенер медицинише вохеншрифт” пише за нас, българите: “Всички българи лягат в шест часа след обяд и спят докъм 12-1 ч след полунощ. Тогава стават и започват работа. Който пък е малко по-свободен, отива в някое от многото турски кафенета и прекарва там докъм 8 часа сутринта. В тоя час всички отново могат да спят и спят един час. Тогава стават отново и започват работа, за да си легнат в 6 часа след пладне.”
Допълваме:
След като спят около 3 часа и 59 минути, стават и започват да ядат. Храната им се състои от печени жълъди. Към 2 часа след полунощ ходят по именни дни. От 3 до 5 часа започват да играят ръченица голи из улиците. Към 5 часа и 12 минути лягат да спят, като през това време четат “М. м. вохеншрифт”. Това се вика точна информация!”
На чай
Свойта хубава съседка
аз поканих онзи ден:
– Някой път защо не дойдеш
чай да пиеме у мен?
Тя усмихна се лукаво
и отвърна ми тогаз:
– Ба! Сполай ти! Таз попара
не веднъж съм яла аз.
Щом за чай отидеш малко
уж за час-два, у “другар” –
девет месеца отпосле
ходиш се със самовар…
Четете още:
🔴 Български килими ще красят Версай (Видео)🔴 Да спрем с клишето "прост кравар"- сама гледам 13 бивола и се занимавам с компютърни науки
🔴 Изповедта на един емигрант в Лондон
Източник: Труд
Коментари
Харесайте ни във facebook!
