В Троянския Балкан (част 2)


Към върха. Офроуд и палатка
И каните с вино вечерта не успяха да осуетят ранното ни ставане. В центъра на Априлци си купуваме хляб, весела тенджерка и чифт китайски маратонки. Винаги нещо се забравя, винаги нещо ти се купува на път. В превъзходната градина на ресторанта в центъра пием истинско кафе и разпитваме за Русалийския проход, който да ни изведе на Тъжа. С джип нямало проблеми. И без това съм спокоен, защото е отбелязан на картата като нормален път, който свързва Априлци с Калофер на юг. Потегляме, въпреки голямото си желание да прекараме още време в този чист и приветлив градец. Ех, ако можеше да имаме цялата красота на света едновременно! На няколко километра след Острец по тесен асфалт и после камънак стигаме до място, което съвпада с напътствията. Новият ми джипиес показа наличието на коларски път. Още не му бях сърбал попарата. После се оказа, че съм сбъркал и съм хванал трасето на водохващането. Сега утешавам своята глупост с мисълта, че ако човекът знаеше предварително всички изпитания и опасности, които го очакват в изследването на света, може би никога нищо нямаше да предприеме. След няколко извивки, които наистина наподобяваха (или така ми се искаше на мен) симетрична двойна следа от превозни средства, пред нас се изправи тесен улей, слаломиращ между огромните букови стволове право нагоре по склона. Този каменопад, който с моя утринен ентусиазъм настойчиво взех за път, с голяма трудност понатискаше тук-там под себе си страховито стърчащи скали, през които беше проправен с небрежен замах, може би само за да дава насока на най-упорити дърварски мулета. До един момент можех да се върна. И досега не знам защо не го направих. Впих се с отчаяна решителност във волана и заедно с лендроувъра се втурнахме нагоре с диво ръмжене. Няма друга такава кола! Кой каквото ще да разправя. Всяка от четирите гуми ръфаше камънаците като гладно куче кокал. Дребен чакъл свистеше наоколо като джапане в битката при Лепанто и скандализираше благородното уединение на старите буки. Няма такава кола, но няма и такъв баир! Алуминиевата кутийка на купето се подмяташе бясно във всички посоки, като по чудо упорито се връщаше и пак продължаваше напред и нагоре, и още нагоре. Бях забравил за спътниците си. Сигурно и те бяха забравили за мен и виждаха само Господ. Пък и в друга подобна ситуация ще изпищят, ще изкрещят, ще разпоредят, както и с каквото могат, да се преустанови едно такова безумство. Но сега, освен ревът на двигателя и къртещото свистене на гумите, не се чуваше нищо. Другото беше вцепеняваща тишина. От един момент насетне нямаше връщане назад. Изкачването изглеждаше също немислимо. Просто не можех, а и не исках да си представя какво може да се случи, ако колата спре. След няколкостотин метра, които ми се сториха дълги като пътя до края на света, излязохме от скалната урва на истински път, близо до седловината на прохода. Спрях и изгасих двигателя. С усилие намалих контактната повърхност на очите си с околния свят и бавно се огледах. В тишината се чу плахо шумолене. Беше от дрехите на останалите пасажери, докато от вкаменелости с форма на излитащи изтребители възприемаха обратно нормалната си стойка по седалките. След това дълго се чуваше само песента на горските птици – една сюрреалистична, прекрасна песен.

Настанихме се на хижа Тъжа. Нямахме големи очаквания. Препоръчително, където и да ходиш по света. Може би на фона на преживяното дотук, но най-вече заради величието на високата планина, всичко ни изглеждаше прекрасно. Ходехме напред-назад като надишани с райски газ и само се усмихвахме. Ако някой ме беше напсувал в онзи момент, сигурно щях само благо да му даря още една усмивка на тибетски монах и да го поканя на вечеря. Хижарите, порядъчно обругани по неизбежните вече интернет форуми, бяха на мястото си. Дори без неминуемото разнежване на всеотдайния планинар, може да се каже само добро за тях. Не само ни предложиха да си изпечем нещо на скарата, но ни я приготвиха, запалиха я и се грижиха през цялото време всичко да е наред. Вътре беше здраво, чисто и топло. Какво ли друго очакват някои мрънкала по форумите, не ми стана ясно. Може би бъркат мястото с „Нгоронгоро Крейтър Лодж“ или някое швейцарско гнезденце за милионери. Имаше свободни легла, но за мое удивление спътниците ми не възразиха на порива ми да спим в палатката. Събудихме се преди изгрев. Звездите вече потъваха в избледняващото кадифе на безоблачното небе. В черните силуети на околните върхове се прокрадваха виолетови сенки. Нощта бавно се оттичаше надолу по дъното на долината сред бели стада от кълбести мъгли. След пищна овертюра от нюансите на златото, медта и всички техни възможни сплави, слънцето обстреля тепетата на юг и запад със запалителни снаряди, после бавно напълни очите с топлото си, още поносимо за тях излъчване. По терасата се очертаха неподвижните силуети на ранобудни поклонници на светилото. Бяха чакали в тъмното и сега стояха там в студа и дълго го хипнотизираха, а то хипнотизираше тях. Постепенно силната светлина изгони всички нощни тайни, страхове и фантасмагории от деретата, и светът стана отново обикновен. В пристъп на туристическа романтика си представях, че тези хора са били целия път дотук като представители на някоя лирическа школа само заради тези няколко мига, в които сред великата планинска пустиня се усеща с несравним възторг как тържествено се раждат светлината и топлината, а с тях любовта и живота. След бърза закуска оставяме колата и палатката на волята на хижата и планината и тръгваме по следите на слънчевите лъчи към най-високата грамада на запад, която се вижда от хижата – Марагидик. Някъде зад него е Ботев, по-висок с още цели 500 метра. Докато пресичаме дерето на юг от хижата, от кошарата насреща, по склона се изсипват стотици овце. Под вдигнатия от ситнежа на безброй копита прах руната им блестят в косата слънчева светлина срещу нас като река от бяло злато, която се стича на серпентини към долината. Над тропота от копитата и хлопатарите се извиват майсторските изсвирвания с уста на невидимия в тупурдията пастир. Те прекъсват за кратко, за да дадат възможност на музиканта да подкрепи напътствията си към стадото с яки гърлени подвиквания и сочни попръжни. После подсвиркванията продължават, все по-сложни, усукани в сложна плетеница по всички възможни нива на звука; ту подскачат, ту падат, преливайки в невероятни лупинги на акробатичен самолет. В момента, в който вече очакваш полетът, който до такава степен се е усложнил, да се скъса в собствения си неразгадаем възел, да се разбие като истински планер в някой от стръмните склонове или да се оплете сред върховете на буките, следва такъв невероятен пирует, от който се разбира, че пилотът само ловко се е пошегувал и леталото се стрелва свободно и жизнерадостно високо горе и затрептява уверено като чучулига над летни жита. Забравяме накъде сме тръгнали. Стоим и слушаме. Развалям си удоволствието с тюхкане, че не нося записващо устройство – вечния проблем на пишман туриста, който не живее с настоящето, а го пастри за бъдещето. Стадото се настанява някъде надолу по поляните около хижата и ние продължаваме, едва след като единодушно присъждаме всички възможни „Грами“, „Бритс“, златни лири и орфеи на изпълнителя.

Този връх е Върхът
Прочутият изкуствовед Кенет Кларк свързвал много силно с морето една картина. Когато я видял отново след време, той се удивил, че всъщност на нея няма море. Малко синьо петънце едва се виждало между големи дюни, които заемали почти цялата композиция. Явно най-добре общуваме с огромното чрез неговите частици. За крехката ни, мимолетна природа е възможно само малко парченце от него, за да ни изпълни изцяло, без да ни опустоши. Въпреки това, често и напълно съзнателно се навираме в устата на лъва – подскачаме със смешни черупки по ураганни вълни, лутаме се из неизбродими джунгли, катерим се като бълхи по великанската снага на планините. Необходимо е само едно плясване и комарът е спомен. Но ние продължаваме с насекомното си нахалството. Дори увенчаваме смешното си упорството с ореол на героизъм. Често се питам, когато стигна до някой връх – какво правя тук. Наред с чистата наслада ме връхлитат толкова много въпроси. Често удоволствието от приближаването и от спускането е по-голямо от престоя горе. Усещаш с цялото си същество, че това не е неговото място. Прокрадва се и разочарование – това ли е? Няма ли още нагоре? Та това е краят! Усещането за край е като камъче в обувката. Но тръгваме пак и пак. В какво се състои притегателната сила на пустинята, за която не сме създадени? Нещо искаме да докажем? Самозалъгваме се, че се подреждаме по-добре? Не знам. Май по-скоро търсим нещо, което често се оказва, че го няма никъде. Като сърбеж в петата, който не можеш да почешеш. Едно е сигурно – започваш да усещаш, че човешките върхове са някъде другаде, че са нещо друго, а не остри скали. Че тези върхове нямат геодезическо измерение, а са нещо невидимо, вътрешно, интимно. Че географските върхове само ни помагат да катерим тези вътре в себе си. Който не разбере това, просто се губи в планината. Такива мисли ме занимават, когато достигаме до целта и гледаме без дъх света отгоре. Късметът ни дава няколко редки безоблачни минути на инак винаги свъсения връх. Потънали в тишина и слънце, миниатюрни селища покорно се мержелеят долу в маранята, величествените, гледани отдолу канари смирено показват каменните си темета в краката ни. Светът е малък. Плашещо малък. И много красив. Най-високата точка представлява една трудно откриваема бабуна, сред огромни сгради на южния край на скосено плато, на което спокойно могат да кацат големи самолети. Човекът безапелационно е яхнал планината. Изтощени сме от пет часа пъплене по сипеи и седловини, и нямаме сили да се разочароваме от липсата на точно обозначено и достатъчно уединено място. Обикновено там се осмисля цялото усилие на покорителите. Изпитваме потребност от видима точка, върху която да насочим ритуално вниманието си, на която да сложим крак, да се заснемем, въобще да извършим всичко това, което всеки вътре в себе си иска и очаква да направи на такова място. Да изрече най-сетне възторжените реплики от личната си драма, писана само за божествена публика. Но не би. Нашето поражение беше дълго подготвяно от бавното и трудно приближаване към върха, който се вижда през по-голямата част по пътя, и така изглежда още по-недостижим. Предварително сме смразени от гледката на Северния Джендем, който, заради това, че лукаво сме го заобиколили, за да стигнем по-лесно над него, отмъстително ни хвърля в леден ужас с отвесните си назъбени бездни. Грандиозен, свещен ужас, обземащ всяко нищожество, което се е осмелило да приближи края на земята! В крайна сметка, покорителите са покорени. Влизаме в метеостанцията да сърбаме чай и да си ближем раните. Неколцина други планинари се канят да тръгват обратно към хижа Плевен. Струва ми се, че в очите и бодрите им подканяния също се е стаила частица страх и объркване от нашето. Може би е просто умора. Чаят се пие в едно коридорче, с цокъл от блажна боя, на третия етаж от сграда, която не се отличава от никоя подобна, намираща се в който и да е градски център и не може, втрещен, да не се запиташ – какво, по дяволите, прави това нещо тука?!? Сюрреализъм отвсякъде. Чакаш всеки момент да чуеш клаксон на кола, проскърцване на трамвайна релса или провикване на минувач. Тук, където си очаквал да настъпиш брадата на Зевс! През вратите влизат и излизат обикновени хора в нормални „цивилни“ ризи и панталони, половинки обувки... Бъбрят, пишат по компютри на отъркани канцеларски бюра, говорят по телефона, сякаш се уговарят за чаша кафе в мола. Добре поне, че огромните антени на предавателите отвън и странният вид на другите сгради напомнят много на декор от фантастичен филм, та внасят някакъв баланс.

Покоряване на себе си
Хукваме надолу като освободени военнопленници. Зад нас върхът остава на своя пост. Около челото му кръжат облаци. Приличат на огромни преяли лешояди. Изглежда вече не толкова горд, колкото тъжен, по-дружелюбен и приветлив, отколкото на идване. Тези няколко часа са го превърнали вече в стар приятел. Преклонението ни постепенно преминава в съчувствие. Велик, но неизменно там и вечно сам. Без да сме го планирали, с позабравени пламъчета в очите решаваме да прекараме още една нощ в Скандалото. О, блаженство, твоето име е „Семеен хотел Скандало“! Душата на блудната челяд слави и пие възторг. Още от входа се опитваме страстно да се отъркаме о всяко едно ъгълче на това прекрасно място. С мъркане и извиване на гръб преминаваме блажено през банята, а след това преднамерено бавно и пихтиесто се разливаме по миндерите в ресторанта. О, и това не е подходящо име за тази хранилница. Това е по-скоро санбернар в алпийска пряспа. Майчина гръд! В такъв момент човек разбира, че живее на най-щастливото място на света – собственото си тяло. По много причини, които е трудно да изброя, потеглянето ни на другия ден беше сложно като японска чаена церемония. С вечното недоверие на влюбения в собствената му памет, не спрях докато не напълних тази на фотоапарата. После – всички ненужни оглеждания, повъртания, адреси и телефони, заклинания „непременно ще дойдем пак“ и ... това е то. Газ! По пътя към къщи всеки мълчи, опаковайки в себе си своите нови съкровища и тъги. Отваря се и един неизбежен въпрос. Довиждане или сбогом? Наистина ли ще се върнем? Трябва ли? Изпитвали сме вече горчилката от среща с отминала любов. Доколко си струва да повтаряме неповторимото? Решаваме, че няма отговор. Зависи. Не можеш да разбереш, ако не опиташ. Пък и не са толкова много прекрасните неща, които срещаш в живота си, та поне да не помечтаеш да ги задържиш. Дори с риск това да не стане винаги с мъркане и извиване на гръб. При това не сме японски или немски организирани туристи. Не губим време да събираме точки и автографи от света, да го превръщаме във фон на своето величие. Струва ни се, че в днешното му бясно обикаляне няма тръпка. И не защото всичко изглежда открито и осквернено. Просто се занимаваме навсякъде със себе си. Ние не търсим искрено света, а искаме да украсим с него своето аз. Истинското пътешествие е всеотдайно, красиво и живо преживяване. То е самият живот. То е свобода и приятелство. Едно влюбено нежно обитаване на земята като безценен дом на живота. Така и това изкачване на Балкана не беше покоряване. То беше поредното фитилче, което поднесохме на искрата вътре в нас, която ни тласка да се проверяваме, но най-вече да се радваме от докосването до непреходното величие на Творението. Поклон на времето пред вечността. Жертвоприношение към дарителя. Тук, в Троянския Балкан все още има от тази чиста радост. Да пътешестваш не значи винаги да отидеш далеч. Съкровищата са на едно сърце разстояние. Защото смисълът на всичко е вътре в самите нас. Троянският Балкан е едно прекрасно място, където човек може да разбере това, да се подкрепи с много красота в голямото пътуване към себе си.




Какво четем:

🔴 Малкият Валери се пребори с тумора в мозъка

🔴 Да продаваш софтуер на Tesla и NASA

🔴 НЧ "Анжела Чакърян - 2008" се срещна с арменския бизнесмен Карен Алексанян

Източник: nationalgeographic



Коментари



горе