Бисер Киров на 4 юни т.г.: Човек често си мисли за смъртта


Записвам песен за покойния Ники Москов - моят приятел и ваш колега, казва Бисер Криов в последното си интервю 

Никога не съм имал усещане, че някъде съм по-признат, отколкото в България.

Нямам чувство за ощетеност. Тук съм роден, този народ ме е създал

 Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 г. в София. Баща му бил пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден. Като дете започва да свири на цигулка и виола. А до днес китарата е неразделна част от изявите му на сцена. През 1967 година започва професионалната му кариера на вокален изпълнител с оркестър “Балкантон”. Две години по-късно се жени за студентската си любов - Митка. Днес двамата се радват на четирима внуци. Владее руски, английски, немски и ползва испански, полски, чешки, румънски.

- Непрекъснато пътувате, много от времето прекарвате между Русия и Германия. Идвате често и в България, това не е ли много уморително?

- Аз съм скитникът българин, винаги тук и там. Не ми е временна форма на живот, винаги съм бил така. От 1967 г., догодина стават 50 г., живея по този начин. Не изпитвам никакви неудобства и така трябва да бъде, човек е там, където е необходимо. На пети май се прибрах в България, решихме със съпругата ми, че трябва да си дойдем за седмица, и го направихме. През последните 20-ина години пътуваме винаги заедно.

- Какво ви чака през следващите месеци?

- Много е трудно човек да разкаже собствените си неща, не обичам такива разговори. Занимавам се с изкуство, пеене, пиша нови неща, все още се слушат и мен ме слушат от време на време, в чужбина, естествено. Издавам дискове, записвам нови песни. Така че животът на човек, свързан с изкуството, винаги е между границите, аз съм космополит. Това е един от тежките ми кръстове, не е лесно да се живее между границите.

- Къде бяха последните ви концерти?

- На 19 май открих Фестивала на славянското изкуство в Москва. На 21-и имах концерт в Калининград.

- А кога тук ще ви види публиката отново?

- Това е един от най-тежките въпроси. На 9 май бях пред Паметника на Съветската армия. Това е изключителна дата, която чествам с пълно съзнание, неотменим празник. Всеки може да мисли каквото си иска и да го отбелязва както си иска. Но трябва да имаме релси, по които да водим душите си до нещата, които ни правят горди.

- През повечето време сте зад граница, интересувате ли се от политиката тук?

- Всеки българин, който живее в чужбина, е много по-близо до нашата политика. Тук ни е пъпната връв.

Ние сме отишли

навън да представим

себе си и да помогнем

на семействата си

Хората заминават като общи работници, като лекари. Изпращат пари в България и естествено, че всичко, което се случва тук, звъни много по-силно навън. Имам усещането, че хората в България живеят в хралупа, в която камбаненият звън изобщо не стига до ушите им. Толкова са натоварени с ежедневните си проблеми, че не могат да се ослушат. Докато тези в чужбина имат време да осмислят и да погледнат и всъщност тези, които биха променили или дали адекватен съвет, са тези, живеещи зад граница. Колкото повече пътувам, толкова повече се чувствам българин.

- Къде усещате по-голямо признание - тук или навън?

- Изкуството е кораб, който те води, има свой собствен компас, намира си пристанището. Сам те сваля и ти казва: “Тук хората са решили да се порадват заедно с теб.” Но този кораб винаги си има своя флаг и знаеш откъде е. Затова никога не съм имал усещане, че някъде съм по-признат, отколкото в България. Нямам чувство за ощетеност. Тук съм роден, този народ ме е създал, тези хора първи повярваха, че мога да пея, че съм част от тях.

- Говорите няколко езика, пеете на още повече, как ги учехте - в движение ли?

- Няма система. Полиглотът е човек, който е надарен с една възможност да се промушва между думите и да намира някакви общи форми, за да може да общува. Полиглоти стават хората, които искат да разговарят с другите.

А без да знаеш език, нямаш контакт. Учил съм и есперанто. В училище - английски, изучавал съм полски, руски, след това цялото пътуване те кара да продължиш, за да можеш да общуваш и с публиката. Самият концерт е проповед, а в нея трябва да има и разбираема реч.

- Кога ще се появи нов албум?

- Човек не бива да говори за плановете си, защото не се знае какво ще се случи. Записвам няколко песни. Една от тях е “Когато един приятел си отиде”. Занимавам се със завършване на някои от песните, които не съм имал възможност да запиша. Това е довършителна работа. Човек стига до възрастта, в която не е необходимо да има далечни перспективи, много хоризонти, това вече липсва, стигайки определени години. Но не ме отчайва, напротив. Човек трябва да се организира и да си свърши задачите, правя го, доколкото е възможно.

Оставам с едно удовлетворение, че времето, което е минало, не е било напразно. Човек често си мисли за смъртта като част от живота. И с всички приятели, които губи, претръпва пред нея и се чувства силен да я посрещне. Но остава длъжник на мечтите си да довърши работата си, въпреки че тя никога не може да бъде финализирана. Поне се опитвам.

Когато дойдох в началото на май, се случи това с моя приятел и ваш колега Николай Москов. Страшно е млади хора да си отиват. Той беше едно велико момче, много обичаше нашата гилдия. Беше камбана за болките и радостите ни. Имаше невероятно открити детски очи, умен, любознателен и духовно открит човек.

- Имате много дълъг брак, как успяхте да го запазите през всички тези години?

- Зависи от хиляди неща. Тя е момичето от студентството ми.

Убеден съм, че

браковете се правят

на небето, моят е такъв

Огромен подарък, невероятен, всеки ден се учудвам и това ме прави щастлив. При цялата сложност на времето, в което живеем, има неща, които остават константни - скали, на които можеш да се подпреш винаги. Гордея се с моето семейство.

- Какво си казвате сутрин?

- Всеки път нещо различно, но винаги хубава дума.

- Имате четирима внуци. Какъв дядо сте?

- Любвеобилен. Ролята на дядото е най-вълшебната в живота. Той е магьосникът, който през цялото време иска да си представи какви велики герои ще бъдат неговите внуци и какви принцеси са внучките. Получава се изключителна топлина от внуците. Любовта им е много по-проникваща и оздравяваща, отколкото тази на децата, която е по-различна, по-сериозна.

Внуците нас ни

гледат като

далечни изкопаеми,

върху които е приятно да се хвърлят, искат да ги мачкаш. Много често си разказваме разни приказки, измишльотини. Имаме си наши герои, Борко и Рорко - две малки мишлета, една жаба с двата големи зъба. Имаме си собствени песни, за всеки от тях съм написал по една, заедно измислихме и такава за Макси, единственото момченце. Това е страхотно забавление и разтоварване, усещане, че ваеш бъдещия човек. Много е приятно да забелязвам във внуците си качествата на техните родители, които винаги са ме възхищавали.

- Живеят в Германия, а говорят ли български?

- Да, ходят на българско училище, даже често аз ги возя във вторниците и ги вземам от посолството. Постоянно сме с тях, когато са вкъщи, винаги им пускам телевизия на български. Пеят фолклорни песни... За тях мога да говоря дълго, няма по-приятна тема за един дядо от темата за внуците.

- През годините сте получавали толкова много награди, едва ли дори помните всички. Влязохте в класацията “Хора на хилядолетието” в Русия и сте поставен доста преди Путин. Продължават ли такива признания да ви впечатляват?

- Зачестяването на такива награди е като пред финал на концерт. Кого награждават - хора, които са към залеза, на билото вече не е останало светлинка. Не ви го казвам с тъга, а с дълбоко чисто прозрение. Има много неща, с които човек трябва да се гордее. Едва ли наградите са точно това, което може да ме зарадва, но не мога да кажа, че ми е неприятно, напротив. Не мога да се оплача, че съм бил лишен от внимание. Заслужил артист съм на Руската федерация, единственият чужденец. Но това е само едно усещане, че си вървял в правилната посока, че си имал възможност да проникнеш в един друг Космос.

- Направихте нещо, за което днес всички български изпълнители мечтаят - да излязат и да правят кариера извън пределите на страната ни. Как може да се случи това с днешна дата?

- Преди малко ме попитахте за българската политика. Същото е с българската популярна песен, всяка от тях е прикачена към някаква орбита и за нещастие, ние сме прашинка в един прахов облак, който се движи около планетата - американска и англосаксонска музика.

- Румънците например излязоха навън.

- Те влязоха в дискотечната музика, има и много турци, но това не е навлизане в музиката. Това не е планета, това е сателитче. Има толкова много таланти в България, но те не се раждат в риалити форматите. Порочна е самата система.

- Но стават популярни в България, някои от тях правят кариера.

- Докато представянето на българската култура в чужбина не стане държавна политика, никога няма да имаме качествен изпълнител. Това е много сериозен бизнес. В Америка след металургията е шоубизнесът, ако не е и пред него. Не виждам нищо ограбващо от това, че нямаме световни певчески звезди, погледнете кой става звезда. Синът на Хулио Иглесиас - Енрике, да речем. Появяват се английски формати, които са гениални, но те имат история в това. Мисля, че

България би могла

да стане страна

със световни звезди

във фолклора,

както ирландците направиха своя прочут навсякъде. Убеден съм, че нашите народни изпълнители са много големи звезди на световната фолклорна сцена. Япония беше болна за българските гласове. Мина времето на операта, въпреки че там все още имаме колосални таланти.

Ние много обичаме да се оплакваме, да се самосъжаляваме. Трябва да ни е мъчно за положението, в който се намира масата от населението. А талантите, те сами пробиват стената. И в никакъв случай не можем да кажем, че не сме дооценени. За една малка България това, което стои в списъка със световните постижения, е много. Общата култура на народа ни е впечатляваща.

- Следите ли какво се случва на българската музикална сцена?

- Харесва ми Поли Генова, Орлин Павлов, Любо Киров, тези нови формации “Фондацията”, “Легендите” искат да разровят музикалната памет на старото поколение. И да я подарят по някакъв начин на младите. Това е много важна мисия.

Човекът, който най-много

работи за добрата,

интелигентна, хубава песен,

е Веско Маринов

Аз съм негов предан фен, познавам го и като човек. Той е изключително достоен, много чувствителен, обича България и има дълбока ангажираност към бъдещето на децата. Прави един фантастичен детски фестивал.



Какво четем:

🔴 Бисер Киров - Душата ми е пълна с теб

🔴 Михаил Белчев - Не остарявай, любов

🔴 И победителят може да плаче...

Източник: 24 часа



Коментари



горе