Млади български художници - Васил Горанов

„Изкуство има само тогава, когато душата рисува с ръката“. Тези въздействащи думи са изречени от прочутия Леонардо да Винчи в самия край на неговия житейски път. Днес, половин хилядолетие по-късно, творбите на един български художник напълно биха олицетворили казаното от знаменития италианец, защото те са плод на една безгранична любов. Любовта към родината.

Срещаме Ви с Васил Горанов – художникът, който няма да се впише напълно в съвременната представа за човек на изкуството. Още със запознанството си с него и първото ръкостискане ще разберете, че пред Вас стои един уравновесен и хармоничен човек. Спретнат и елегантен, с благ поглед и ведра усмивка, той бързо ще Ви накара да се почувствате в свои води, а когато откриете, че типичната за творците суета и претенциозност са му чужди, вече ще бъдете изцяло запленени от личността му. Със сигурност неведнъж сте попадали на негова картина, а ако пък следите редовно страницата ни знаете, че те са сред предпочитаните ни публикации. Той е първият български художник след Димитър Гюдженов, който посвещава значителна част от творчеството си на историческа и военна тематика. Картините му илюстрират предимно средновековни епизоди от родния летопис, но има и такива запечатали емблематичните години на войните за национално обединение (1912-1918 г.).

Васил Горанов е роден през 1972 г. във Велинград. Бъдещият майстор на четката печели първият си рисувателен конкурс едва на 4 години, но това не трябва да учудва никого – талантът е наследство от баща му. „Българинът, дори да не разполага с много, дава мило и драго да изучи децата си“, разказва той с една особена благодарност към своите родители. Макар да рисува от малък, първият истински досег с изобразителното изкуство получава във Велико Търново, където завършва живопис.

За разлика от много свои колеги, той успява да се издържа с рисуване още в студентските си години. Определя ранния си период като романтичен, а тематиката на картините му е като тази на почти всеки прохождащ художник – пейзажи и натюрморти. Преди десет години художникът започва да пресъздава моменти от българската история. Говори за този период от живота си с едно особено вълнение, защото твърди, че именно тогава е открил себе си. „Времената, в които да обичаш родината си е било въпрос на чест и мъжката дума е определяща – тези времена ме карат да рисувам за българската история.“ Смело можем да определим тези думи за движеща сила в работата на твореца. В желанието си да пресъздава историята ни, Горанов е воден от примера на някогашния български дух. „Прекланям се пред доблестта на обединения български народ, който всячески е работил за благото на родината си“, с гордост в очите разказва той. Споделя, че изпитва истинска носталгия по тези далечни години, защото макар да не е живял в тях, ги преживява чрез картините си.

Горанов смята, че поуките от историята трябва да се прилагат и в настоящето. „Време е българите да разберем, че трябва да запретнем ръкави и да свършим нещо полезно. Не е необходимо да вършим велики дела, всеки трябва да прави това, в което е добър. Аз например умея да рисувам и го правя и за самия мен, и за клиентите ми, но най-вече за страната ни“.

Родолюбивият художник смята, че творецът не трябва да се изолира в свой собствен свят, както често се случва, и това е причината той да е съпричастен с проблемите на страната, да се интересува от ситуацията в нея, да следи политическите новини. Предлага и конкретни решения: „Инвестицията в образованието е най-важна. Не го ли проумеем, трудно ще се съвземем. Не можем да чакаме чудеса от управниците ни, трябва сами да осигурим бъдещето си“. Не скърби, че много млади хора заминават да учат в чужбина, а напротив – опитва се да гледа положително на тази тенденция и твърди, че много от тях някой ден ще се върнат и ще приложат знанията си тук. „За подрастващото поколение трябва да бъдат за пример всички онези българи, които са дали живота си, за да живеем добре ние днес. Само така и те ще имат силата, за да постигат целите си“.

Ако някой ден срещнете Васил Горанов по софийските улици и решите да го заговорите, бъдете сигурни, че няма да бъдете подминати с привидна или лицемерна усмивка. Той ще спре, ще си поговори с Вас, ще чуе мнението Ви и ще Ви е благодарен за интереса. И то не заради друго, а защото вярва, че трябва да си помагаме, за да направим България едно по-добро място.

Спартак на арената