Паисий Хилендарски: Българино, знай своя род и език!


Пръв народен будител, който разпалва искрата на народното самосъзнание и от полумрака на своята килия разпръсва духовния мрак в душите на българите, Паисий Хилендарски с право може да бъде наречен българския Прометей. Когато през 1745 година се установява в манастира Хилендар, младият монах дори не подозира своята титанична мисия. Повече от едно десетилетие той обикаля българските земи като таксиди от (пътуващ монах), за да осигурява приходи на манастира, а това го поставя в директна връзка с неволите на българина. От друга страна, Паисий има привилегията да живее в едно от най-развитите за времето си духовни средища (Света гора) и да общува с най-образования слой на тогавашното балканско общество (Атонският манастирски клир). Постепенно у младия монах се затвърждават чувствата на “ревност и жалост” и в същото време – на дълбока любов “към род и отечество”. Тези чувства, както и желанието да отговори достойно на подигравките на сръбски и гръцки монаси, и заедно с това да заклейми гърчеещите се заможни българи, са водещи мотиви за написването на “История Славянобълграска”. Две години Паисий обикаля манастирските книгохранилища на Светагора, а през 1761 пътува до Сремски Карловци (Хабсбургска империя), за да издири оцелели документи и източници, посветени на българската история. Имайки предвид състоянието на пътищата и комуникациите, както и липсата на оригинални извори, унищожени през периода на дългото османско владичество, трудът на Паисий е действително титаничен. Сам Паисий споделя, че дълговреме е бил измъчван от главоболие и стомах, но успява да надмогне и “презре” физическите страдания. “История Славянобългарска” е завършена през 1762 година в Зографския манастир. Освен че излага системно и увлекателно българското средновековно минало, Паисий показва ясно мотивите за написването на своя труд, създаден не за спасение на собствената му душа, а „за полза на българския народ“. В директно обръще ние към ония, „които обичат своя род и българското отечество”, той обяснява необходимостта от знание на майчиния език и минало. Следва обръщение и към ония, които „не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език“. Към тях той е непримирим и привежда аргументи за вредата от чуждопоклонството и значимостта на собствената културно-историческа идентичност: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин? И не четеш, и неговориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?...” „История Славянобългарска“ се превръща в „повратната точка“ на българския преход от тъмното средновековие към модерното време. От този момент нататък, по думите на проф. Марин Дринов, „разнебитените и разглобени българи“ започнали „да се сглобяват пак в един народ“. Светогорският монах прозира важността на два ключови компонента за оцеляването на всяка нация – спомена за общо минало и употребата на майчиния език. Неговият глас достига до нас през вековете. Имаме ли уши да го чуем?

Камелия Попова
специално за в. „България СЕГА“


Какво четем:

🔴 Той беше бащата на инспектор Стрезов

🔴 Малко повече информация за конкурса "Мини мис и мистър българче в Америка 2016"

🔴 19 ноември - Празник на сухопътните войски на българската армия

Източник: България сега



Коментари



горе