Вакарелско овчарче написало химн на Харвард

Малко след това се случва драматично събитие, което завинаги променя живота на овчарчето Стоян.
През 1877 г. Русия обявява война на Турция и през зимата във Вакарел работите за българите се влошили. Уплашени от жестокостите на разярените турци, докато траят бойните действия, местните хора се опитвали да спасят децата си. Така постъпила и майка му Ружа - извикала 17-годишния си син и му казала да бяга където му видят очите, докато се успокоят нещата. Послушал я Стоян и бързо хванал пътя през Балкана. Но едва извървял няколко километра и най-лошите му кошмари се сбъднали. Настигнали го башибозуци и един от тях
набързо извадил ятагана,
за да му отреже главата
Разтреперан, Стоян паднал върху снега и започнал да плаче сочейки към небето: "Вие знаете и Бог знае, че аз не съм ви сторил нищо!"
Той не знаел турски, а башибозуците не знаели български, но един от тях скочил от коня си и викнал: "Брак! Брак!" ("Остави го!") и уловил ръката на другаря си, като по този начин го спасил от сигурна смърт. Оттогава, когато разказвал за премеждието си, никой не можел да го разубеди, че Бог не се е намесил за да го е избави.
Станал дълбоко вярващ и затова още преди да приключи Освободителната война, приел протестантството и се прехвърлил в основаното от американски мисионери Научно-богословско училище в Самоков. Баща му, когато разбрал, че приел "чужда вяра", се ядосал и спрял да му помага, като се надявал по този начин да го откаже от протестантството. Но Стоян не се отказал и
започнал да работи,
за да се издържа
- рязал дърва на мисионерите, носил вода и им пазарувал за вкъщи. Срещу това му дали да живее в една турска къща, която била без прозорци и служела за обор за добитъка. Със спестените пари си купувал само книги.
Будното и жадно за наука българче се харесало на американците и с тяхна препоръка през 1884 г. заминало за САЩ за да продължи образованието си.
В Новия свят учил последователно в три учебни заведения - първоначално за кратко изучава английски в академията в Бриджтън, Ню Джърси. През 1888 взема успешно диплома от Теологичното училище при университета "Хауърд" в столицата Вашингтон и накрая завършва Колегията в Харвардския университет при Кеймбридж в Бостън, Масачузетс. Като студент Ватралски
още в началото
се отличил
с особено доброто си познаване на английския език. Затова, макар и чужденец, още докато учил в академията, спечелил литературно състезание по декламация. Заради писателските му наклонности, брадата и гордата осанка, съучениците му в Америка взели да го наричат "българския Толстой".
Но най-бележитото му постижение е написването на бакалавърския химн на реномирания университет "Харвард". Знаменателното събитие се случва на 17 юни 1894 г. В анонимния конкурс за написването на текста на песента - емблема на най-старото висше учебно заведение в САЩ, всичките общо 560 студенти от неговия випуск участват с псевдоними. Никой не се съмнява, че честта на тържествата по случай дипломирането да се пее текстът на неговия химн, ще се падне на някого от представителите на най-висшите кръгове на американското общество. Тогава, както и днес в Харвард и вечния му съперник от същия град Йейл учат само децата на елита - известни политици, банкери и аристократи. Затова и интересът на публиката е огромен - кой се крие зад името Pope, което журито, съставено от преподаватели, номинира за първенец. За всеобщо учудване се оказва, че той е
неизвестен чужденец,
и то от една съвсем непозната страна,
намираща се някъде на Балканите. Всъщност това бил нашенецът, който си избрал прякора по името на любимия си английски поет Александър Поуп.
След първоначалната конфузия всички - и студенти и преподаватели, се втурват да поздравяват скромния чужденец. Събитието се превръща в истинска сензация - най-известните американски вестници се надпреварват да публикуват текста на химна. Авторитетни издания, като "Бостън глоуб", "Бостън транскрипт" и "Ню Йорк трибюн" го печатат придружен с портрета на неговия създател и Ватралски вкусва световна слава.
"Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето - пише в спомените си Ватралски десетилетия след случката. - ... Когато бях още в академията, през 1885 г. получих награда в първенство по декламация. Само доблестни професори могат да отдадат и признаят такова отличие на чужденец. В един анонимен литературен конкурс в 1894 г. назначената комисия избра моя химн като най-добър. Голяма бе изненадата че аз бях неговият автор -
единственият българин в клас от 560 души...
ала аз не забелязах проява на никаква озлоба, каквато например Пърличев описва, че си е изпатил поради литературната си победа в Атина. В Кеймбридж, напротив, мнозина, и професори и студенти, сърдечно ми сърадваха. Всички бостонски вестници писаха за случая, като повечето печатиха самия химн с моя портрет и обстойна статия за автора му."
Спомня си и друг пример за американско великодушие:
"Веднъж упражнявахме пред професора по риторика известна реч за декламация. Един след друг студентите завършваха с патриотичното изречение от сенатора Лодж:
"...това като вършиш, такъв като бъдеш, ти ще се удостоиш за името Американец - най-благородното и достойно име под слънцето!" Когато дойде моя ред, и аз издекламирах речта и завърших със същите думи. Но преди да се поклоня, по обичая, аз мудно и ясно добавих:
"С изключение, разбира се, на името Българин!"
Тая моя оригинална добавка изненаданите професори и студенти поздравиха с невинен смях и гръм от продължителни ръкопляскания.
Ако бях сторил това в Атина или Белград, студентите биха ме разкъсали. Най-малко щяха да направят стоянето ми в университета невъзможно. А тия благородни американци ме аплодираха, уважаваха повече, понеже бях лоялен на своето малко отечество. Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците."
Литературният успех променя живота му и той се отказва да стане проповедник, както първоначално е възнамерявал, а вече мечтае да стане журналист, поет и писател. От пиедестала на добитата по чудодеен начин известност Ватралски обикаля Америка надлъж и шир. Обикаля щатите Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Кънектикът, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана и Илинойс, а също и Канада.
Навсякъде го
приемат добре
и успява да се издържа, като изнася сказки и пише статии не само върху различни религиозно-етични теми, а и за своето отечество България и българите.
Като студент, сказчик и журналист Ватралски прекарва 17 години в Америка. Най-изненадващо, постигнал бляскава кариера, мечта и за всеки американец, през 1900 г. той решава, че трябва да се върне в България. По онова време родината ни преживява един от най-големите си възходи и за първия българин, завършил Харвард, възможностите у нас изглеждат толкова неограничени, колкото са и в Америка.
Сякаш в потвърждение на този подем е и един цитат от реч на президента Теодор Рузвелт, на който самият Ватралски се натъква:
"Няма народ, който през последния тридесет и пет годишен период да е напреднал толкова много и тъй бързо като българския. Американците имат причина да се гордеят, че Роберт колеж е дал не на малцина челни български граждани образование, та с това са играли една особена роля в издигането на българския народ... Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България."
Затова най-съкровеното му желание е да предаде опита и знанията, които е получил от най-бързо проспериращата страна в света, и предимствата на "англосакския характер, както сам го нарича, на своите сънародници. И наистина се заема с тази задача с възрожденски жар, но получава само разочарования.

Какво четем:

Коментари