Ние, децата, които израснахме през 90-те

maxresdefault

Като деца на 90-те години можем да се похвалим с чудно детство. Играехме дълго пред блока, криехме се по храсталаците, играехме на стражари и апаши и се тъпчехме с филии с лютеница или просто с масло и шарена сол. Колекционирахме миришещи листчета, шиехме сами дрехите за куклите си. Момчетата си играеха с пръчки и си правеха военни бази сред дърветата.

Разравям кашона със старите си играчки и си мисля за нещата от детството, които ми е трудно да си спомня ясно. Само откъслечни спомени, цветни и с мирис на свобода. Ако тогава имахме телефони с HD камера, за да ги запечатаме или външна памет на хардиска, където да ги държим, сигурно щях да имам по-голям шанс да посещавам старите игрални полета. Докато проверявам как работи операционната система в главата ми, си мисля, че няма как да я ъпдейтна с нова и да я прочистя от всичко старо и ненужно и това ми дава шанс да ровя из нея по-често. Мисля, за всички онези неща, които не искам да забравям от детството, изживяно през 90-те години и преди да се почувствам твърде стара и това да доведе до error в системата, ще започна да изброявам пък да видим колко от вас ще разберат за какво става дума.

Не помня от колко дървета съм падала

Това не се отнася до мен, защото не бях фен на катеренето, но много мои приятели пазят следи по телата си от онези дни. Избирахме си най-голямата джанка да ни бъде дом. Всеки си имаше клон, за мен беше все най-дебелият и най-ниският. Настанявахме се и си говорехме. Днес се събираме по кафенетата и ресторантите с изглед към други кафенета и ресторанти. Конкуренцията е убийствена и всичко е толкова нагъсто, че няма място за детски площадки. Вече не си говорим за играчки и не се оплакваме от следобедния сън, защото след определена възраст започваме да копнеем за него. Големи сме и няма време за детски игри.

„Още само пет минути, мамо!“

Помните ли как молехме със сълзи на очи родителите си да ни оставят само малко още да си поиграем с другите деца. Сякаш няма да се видим на другия ден и да продължим играта оттам, откъдето сме спрели. Страхувахме се да не изпуснем някой безценен момент и да трябва да наваксваме на другия ден. Пък и тази болезнена зависимост от родителите ни ни лазеше по нервите. Бързахме да пораснем. Е, какво е усещането сега, когато си по-голям? Бързаш да напуснеш игралното поле, което е корпоративният свят, за да се влееш с консуматорския под формата на новия мол и след като си се пренаситил, гледаш да се прибереш преди да си изтървал реалити предаването по телевизия. Уикендите, все по-често, предпочитаме да ги прекарваме у дома, далеч от шума на тълпите. Но сме независими и си правим, каквото искаме. Вече никой не ни кара да се прибираме по-рано.

Баба готви най-добре

Да живеят бабите! Колкото по-дълго, толкова по-добре. Надявам се и ти да имаш една прекрасна възрастна жена в живота си, която те е отгледала, може би те е научила да четеш и смяташ. Аз поне имам. Жената е светица! И като пораснали деца продължаваме да се връщаме при баба, защото знаем, че при нея е най-вкусно. Но това вече повече прилича на експлоатация на възрастен човек след като можем и сами да сварим вода за спагети или да си изпържим яйца. Менюто ни вече не е толкова разнообразно, не ядем въглехидрати, защото от тях се дебелее и най-често се храним на крак, защото времето ни притиска. Ако баба знае как се храня, лошо ще й стане. Освен, че вече нямаме време, за да го прекарваме с бабите и дядовците си, нямаме и достатъчно търпение за тях. Понякога ни се струват досадни, но не бива да забравяме колко много са направили за нас, докато сме растели. Спомнете си възрастния човек на пейка в жегата, който търпеливо очаква да приключим игрите си, за да се прибере на сянка и прохлада.

Бяхме креативни

Споменах, че момичетата си шиехме сами дрехите на куклите. Момчетата превръщаха всеки шубрак във футболно игрище и всяка изсъхнала пръчка в пушка. Играехме си с какво ли не и къде ли не. Помните ли железните катерушки с олющената боя? Вече рядко се намират и май е за добро. Вече си играем с неща като смартфони, таблети и обикновени компютри. Улисваме се в тях така, както едно време в игрите на въже или ластик, но този път играем сами и така предпочитаме. Играем на криеница с шефа, бившите гаджета и старите познати, които не харесваме.

Мръсотията не ни плашеше

Въргаляхме се в калта, сядахме по тревата въпреки предупрежденията от кърлежи. Ходехме боси по асфалта, някои от нас направо подскачаха, защото не понасяха жегата. Ядохме плодовете направо от дърветата, без да ги мием. А днес, се боим от всякакви зарази, защото гледаме твърде много телевизия. Как сме оцелели сред всичките тези микроби? Детските ни тела бяха по-силни от болестите? Или незнанието за заплахата я убиваше в зародиш?

Лято на село

Едно време прекарвахме цялото си лято на село. Тичахме голи по поляните и хапвахме обилно. Къпехме се на открито и се люлеехме в люлки, измайсторени от по-големите членове на родата. Свободата беше неизмерима. Днес ни втриса при мисълта за провинцията и странните хора, които я обитават. Чудим се кой морски курорт да посетим и дали да е български или може би ще отскочим до Гърция. Но пък все още хапваме стабилно, откакто човешкият гений изобрети ол инклузива.

Милион и едно желания… не стигат

Помня как на всеки един национален или религиозен празник се затварях вкъщи, за да гледам предаването. То събираше в себе си толкова много детски филмчета за един ден, че не знам как родителите ми са го изтърпели. Особено след като имахме един-единствен телевизор в апартамента. Сега имаме четири – на член от семейството се пада по един. Едно време ставахме рано, за да не изпуснем Гумените мечета или Малкото пони. А сега телевизорът записва вместо нас. А, ако пропуснем епизод от любимия си сериал, винаги можем да го гледаме онлайн. Край на уникалните преживявания пред телевизора, защото вече можем да ги повторим с едно кликване на мишката.

Носталгията е нещо особено. Може да е неприятно чувство, което разбива сърцето ти, а може и да е приятно гъделичкане под лъжичката. Днешните деца няма никога да изживеят, това което сме имали ние, децата на 90-те. Има все по-малко детски площадки, дърветата се изсичат за безопасността на най-малките, които от своя страна карат колелетата си направо на улицата. Не можем да ги съдим за начина, по който изживяват детството си и за новите игри, които играят, защото ни дели толкова много време. Понякога си мисля, че може би им завиждаме за новите начини, по които могат да си уговарят срещите и за цялата тази информация, която получават всекидневно от интернет. Модерните комуникации не са универсално зло, надеждата е жива, докато все още има деца, които предпочитат да се виждат извън четирите стени на домовете си и далеч от уеб камерите и четат книги, та макар и с посредничеството на таблетите си. Какви ли щяхме да бъдем днес, ние, децата на 90-те, ако имахме техните възможности?

В заключение ще кажа няколко неща:

Обичайте бабите и дядовците си, докато още са около вас и им дайте да разберат колко сте признателни към това, което са направили за вас.
Не изхвърляйте старите си детски играчки. Винаги ще има място за едно малко кашонче сред всичката технология на модерните времена.
Връщайте се към спомените си без страх. Смейте се на всичките пъти, в които сте падали от катерушката или на това, че сте си разменяли миришещи листчета. Това е вашето наследство за поколенията и то е ценно.

Не забравяйте, че докато има кой да изяжда джанките още неузрели, направо от дърветата без да ги мият, значи всичко ще бъде наред.

Автор: Десислава Тимчева

*Снимките са част от личния архив на екипа на uspelite.bg