Пловдивчанин два пъти качи 8-хилядника Дхаулагири


От първите два материала на поредицата „Световните първенци" става ясно, че и двата върха, обявени за най-високи на планетата, не са надвишавали космическите 8000 метра. С  усъвършенстването на техническите средства и с повишаване квалификацията и познанията на изследователите, нещата бързо се променят.

В началото на XIX век  британска изследователска експедиция навлиза в долината Кали Гандаки, обградена от два гигантски исполина - на изток Анапурна и на запад Дхаулагири. И ето я сензацията. Куполът на Бялата планина, както върхът е известен на местните жители, се оказва със 167 метра над невероятните 8000. И това го прави новият най-висок връх на планетата. 

Така започва ерата на осемхилядниците. Цели 30 години (1818-1848 г.) Дхаулагири носи с достойнство короната на световен първенец, за да я предаде на своя не по-малко известен събрат Кангчендзьонга - 8586 м. Короната вече твърдо остава на територията на Хималаите, въпреки неимоверните усилия на Южноамериканските специалисти, които оспорват човешкия опит и знания и все по-точните показания на измервателните уреди.

И до днес те все още не могат да се съгласят, че на нито един друг континент освен Азия няма върхове над 7000 метра.

Изследователите свършват своята работа, но трябва да минат 132 години, когато в подножието на Дхаулагири ще дойдат и алпинистите. Годината е 1950-та. Големият френски алпинист, станал впоследствие легенда, Морис Ерцог, повежда първата експедиция, която има за цел изкачването на върха.

Ерцог спира в подножието в края на пролетния сезон - малко преди настъпването на мусоните. Изборът, направен още в Париж, се оказва недообмислен.

 „Далеч сме от всичко, което бяхме предвидили - ще напише в книгата си „Анапурна - първият осемхилядник” Морис Ерцог - лека експедиция, бърза експедиция. Ще пренесем алпийското катерене и в Хималаите". Дхаулагири се оказва много, много по-труден и французите буквално тичат към съседния и много близък - само на 33 км по въздушна линия Анапурна.

По-нисък от Дхаулагири със 76 м, но по всеобщото мнение на алпинистите значително по-лек. Така на 3 юни 1950 година те стъпват на 8091 метра. Пада първият от 14-те надоблачни гиганта. 

Дхаулагири не е забравен, защото след французите опит за изкачването на върха правят още 6 експедиции - две швейцарски - 1953 и 1958 г., две аржентински - 1954 и 1956 г., една австрийска - 1959 и една швейцарско-германска - 1955 г. Успехът е нулев, а върхът е наречен „Костеливият орех".

Той не държи първенство по броя на безуспешните опити за неговото завладяване, защото на Еверест те са 16, а на Кангчендзьонга - 8. Получава името си, защото и седемте му опита са направени през петдесетте години, когато вече се считаше, че алпинистите са с повече опит, а и е премината  бариерата на осемхилядниците. 

Когато в началото на 1960 г. швейцарският алпинист Макс Айзелин повежда експедиция, в която освен 6-те швейцарци включва и по един австриец, немец, поляк и американец, специалистите предвкусват пълен успех. Айзелин обаче излиза извън традицията и решава 6-тонният багаж на експедицията му да се пренесе до базовия лагер вместо от 200 носачи, както обикновено са правили всички предишни експедиции, от един самолет, който алпинистите наричат „Йети".

Двигателят му не издържа на височината и той експлодира. Въпреки това на 13 май 1960 г. най-после и Дхаулагири се предава и на връхната му точка достигат 6 души от 4 националности - 2-ма швейцарци, 2-ма шерпи, 1 австриец и 1 германец.

Поставен е рекорд по масовост при първо изкачване на осемхилядник в един ден. Десет дни по-късно на 23 май на върха се изкачват още двама швейцарци, а за да бъде успехът пълен, за пръв път премиера на осемхилядник е осъществена от целия алпийски състав на експедицията.

Връх Дхаулагири попада в плановете на българите през 1989 г., когато алпинистите на дружество  „Планинец" от София планират експедиция до този гигант. По този повод в следмусонния период на 1989 г. Николай Петков и Иван Масларов заминават на място да се запознаят с подстъпите към върха и с това да набележат евентуалния път на бъдещата си експедиция.

Както самият Николай Петков нарече тяхната визита „Бегом около Дхаулагири", те само за около седмица правят обиколка на целия масив. По финансови съображения „планинци" обаче си остават само с разузнавателната цел.

Борислав Димитров още през 1994 г. бе обявил бъдещата си експедиция „Дхаулагири-95", която трябваше да бъде проведена съвместно с руски и белоруски алпинисти. Близо година  събира състав на пълно доброволни начала. С много усилия средства си осигуряват самият той, Дойчин Василев, Запрян Хорозов и Здравко Петров от София, д-р Карина Сълова от Враца, Кирил Иванов от Варна и Илия Александров от АЕЦ „Козлодуй", които на 30 август 1995 г. отлитат за столицата на Непал Катманду.

Ден по-късно за Катманду, но самостоятелно, отлитат Тончо Тончев от Пловдив и Радко Рачев от Айтос, които трябва на място да си търсят експедиция. Включват се към грузински екип. Така през есента на 1995 г. два български екипа се оказват на склоновете на този именит връх.

Въпреки, че са дошли по-късно, ситуацията се развива така, че Радко Рачев и Тончо Тончев първи стъпват на Дхаулагири. Радко прави това на 8 октомври, а Тончо ден по-късно, тъй като на щурмовия лагер се е почуствал леко неразположен. От другата експедиция на върха се изкачват трима души. Борислав Димитров прави това на 12 октомври, а Дойчин Василев и Запрян Хорозов два дни по-късно.

Две години по-късно Дхаулагири става обект на трета българка група. Този път Тончо Тончев е в компанията на Николай Петков. Първият, за да повтори визитата си на този емблематичен връх, а Николай, за да превърне обиколката си на върха в действителност. Двамата успяват, и то в алпийски стил, без да ползват предварителна подготовка на маршрута. Тончо стъпва на върха на 24 септември, а Николай ден по-късно след него.

 

През 1998 година гигантът погълна най-хубавата алпинистка

Връх Дхаулагири не е нито най-висок, нито най-труден за изкачване осемхилядник, но е познат като един от най-безмилостните  в света. През 1969 г. американска експедиция предприема изкачване от югоизток, маршрут, считан по това време почти за невъзможен. Опитът им е фатален - загиват всичките 7 членове, повлечени от огромна лавина. Подобна е съдбата и на още 6-ма японци, започнали нов маршрут по югозападната му част през 1975 г. 

И все пак най-жесток върхът е към ръководителя на първата аржентинска експедиция Франсиско Ибанес. След като през 1954 г. той достига 7600 метра, температура под минус 30 градуса го задържа цели 48 часа на голямата височина. Ибанес вече е на лечение в болница в Катманду и тогава получава най-щастливата новина - станал е баща на момиченце. За съжаление миг след това Франсиско умира от пораженията си, без да види дъщеричката си. 

След като успешно се е справила с К-2, Лхоце, Чо Ойю, Шиша Пангма, Манаслу и Гашербрум II френската хубавица Шантал Модюи  тръгва към седмия си осемхилядник през 1998 година. И остава завинаги по склоновете на Дхулагири. Шантал остава в историята на световния алпинизъм не само с 6-те си осемхилядника, но и с това, че единодушно е обявена за най-красивата алпинистка на света.

На Шантал принадлежат и знаменитите слова: „Толкова много мъже има на този свят, а толкова малко време...". Говори се, че с много от колегите си тя имала и интимни връзки.


Какво четем:

🔴 Търновските двойки масово избират да сключат брак в исторически обекти

🔴 Блестяща Лидия Ганева на Детската Евровизия (Видео)

🔴 Коледните сладки, без които не можем на празника

Източник: Марица



Коментари



горе