Потресаваща изповед на един български учител


Тъй като уважаваме правото на всеки да остане анонимен, ако с текста си заплашва себе си или своите близки да останат без препитание, публикуваме това писмо без дори да добавим инициалите на автора му. Каквато е волята му. И без редакторска намеса...

Бия звънеца и влизам в час. Не споменавам какъв е, за да запазя анонимността си и тази на колегите си, защото българският учител бива обвиняван често за състоянието на образователната система.

Директорът няма пари да подмени старата система с автоматична, затова за звънеца отговарям днес аз. Влизам, а стаята в 5 клас е празна.

След мен влиза 1 ученик, който пък вчера отсъстваше. За първи път от месец съм в час с дневник, за да напиша оценките на учениците от контролната им работа пред тях, с надежда нещо да трепне в сърцата на децата.

Един ученик си е изкарал тройката. Останалите са с двойки.

До миналата година, преди да се въведе електронното отчитане на отсъствията, си вършех работата съвестно - когато трябваше, винаги пишех отсъствия и закъснения, спирах детски. И имаше резултат - учениците бяха по-отговорни.

Сега, от началото на годината няма смисъл да се пишат отсъствия или закъснения. Ако си вършим работата, ще останем без работа и ще бъдем на улицата без хляб и съответно зачислени към Бюрото по труда. Делегираният бюджет „се грижи” за това.

Ама тежко му и горко му на директора. Той вече отдавна се е превърнал в управител на търговско дружество с предмет на дейност "образование" и търговска марка "училище".

Може би и затова цялата минала година не получих обещаното от МОН увеличение на учителските заплати. Все пак човекът гледа, как да спести малко пари и за себе си, и за училището. Сигурно и затова за втора година вече, не ми покрива на 100% пътните разходи. Министърът дава - директорът – не.

Но това е дребен кахър. Лошото е, че чистачката в училището има повече власт и инструменти за въздействие върху учениците, от колкото ние, учителите.

А аз така просто не мога да си върша работата вече.
А искам.

И, докато пиша тези думи, в стаята вече има 10-тина ученици. От целия клас двама събират добре и един може да изважда. Останалите от класа трудно сричат единични думи.
Положението ми е доста по-розово, защото не преподавам от първи до четвърти клас. Там, колегите са най-зле.

Ръцете им са вързани, а и от МОН ги принуждават всеки ден да извършват скално катерене по стръмния склон на образованието.

А петокласниците ми са тотално неграмотни.

И да. Толкова ми е разпокъсана мисълта. Искам да крещя. Но така че да ме чуят всички! И да кажа: "Спрете, така не може повече! Има проблем!"

И часът ми свърши. Отивам да бия звънеца.


Какво четем:

🔴 Съборът на народното творчество в Копривщица влезе в списъка на ЮНЕСКО

🔴 19 предмета от нашия бит, за които не сте подозирали, че имат срок на годност

🔴 Реквием за полка край границата

Източник: Десант



Коментари



горе