Приемане на християнството от българите


На всички ни се е налагало да осъзнаем, че крачката в различна от познатата, досегашна посока най-често е трудна. Ако тази крачка изисква да променим навиците и убежденията си, нещата стават още по-сложни. Когато подобна необходимост не идва от самите нас, а е наложена отвън, първата реакция почти винаги е отрицание. От хълма на времето всичко изглежда различно. Когато се вглеждаме в миналото, действията, подбудите и чувствата на някогашните хора губят реалния си облик. Разглеждани като част от историята, личностите и качествата им често се превръщат в добри или лоши – без нюанси и полутонове между крайните оценки – и ние не виждаме цялата палитра от емоции, колебания, преосмисляния и решения в техния живот.

Разпространено мнение е, че днес религията няма онова въздействие върху хората, каквото е имала в миналото, че властта й върху цели народи, държави и дори континенти е останала завинаги в историята. Често обаче политическите събития – особено напоследък – добиват толкова религиозен облик, че започваме да се съмняваме в това твърдение. Религията винаги върви ръка за ръка с определени ценности, послания, нрави, обичаи. Дори атеистично настроените съвременни хора трудно биха променили културните особености, с които са свикнали, които са възприели като свои, като наследство от предците си и завещание към потомците си, като критерий за личностна и национална идентичност. Ако подобни промени водят до сериозни проблеми днес, то можем да си дадем сметка, че в едно силно религиозно общество, каквото е средновековното, те са имали дълбоко драматични и преструктуриращи последствия.

Когато през 313 г. император Константин Велики обявява с Медиоланския едикт християнството за официална религия в Римската империя, всичко започва да се променя. Действията му имат огромни последици. Не можем да бъдем сигурни какви са били личните мотиви на императора, но не е трудно да видим в решението му политически акт. Редица изследователи се съмняват в дълбоката религиозност на Константин, който приема християнското кръщение едва петдесет дни преди смъртта си през 337 г. „Трябва да имаме предвид, че в онази епоха политическите и религиозните въпроси са много тясно обвързани – подчертава доц. д-р Георги Николов от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. – Константин Велики обявява християнството за държавна религия преди всичко по политически причини.“ Такова е мнението и на проф. д-р Милияна Каймакамова, според която императорът е следвал принципа „единна държава чрез единна църква“. Неслучайно Константин вижда възможност да консолидира огромната си империя именно чрез християнството. Универсалната монотеистична религия съответства на централизиращата политика на властелините на късния Рим.

Вижте още: Тервел - спасителят на Европа

Християнската идея за единствения Бог намира израз в единно управление, съсредоточено в ръцете на земния владетел. Промените в държавната религия се отразяват на обществения живот, законодателството, културата, изкуството. Изграждат се църкви, създават се традиции, развива се поклонничество, а Константин и майка му Елена са канонизирани и почитани като светци. За относително кратко време християнството се утвърждава като първенствуваща религия; появява се Източната Римска империя и с това се променя изцяло политическата и културната карта на Европа. По подобен начин и в България общественият живот и властта придобиват нов облик, когато хан Борис, останал в историята като княз Борис-Михаил I (852–889 г.), решава да покръсти семейството си и подвластния му народ. Кога точно славянската титла е изместила прабългарската е трудно да се определи, но според изследването на проф. Георги Бакалов това е станало „преди събора в 893 г.“. „Въз основа на цялата вътрешностроителна държавна дейност на Борис основателно е да приемем въвеждането на славянския княжески титул като продължение на политиката на славянизация на българската държава“ – заключава той. По-късни документи дори му засвидетелстват царска титла, макар и да се смята, че приживе той не е носил такава. Борис I поема властта в обстановка на задълбочаващо се съперничество за политическа хегемония над славянските племена и обостряне на отношенията между Източната и Западната църква в лицето на Константинополската патриаршия и папския престол в Рим. В тогавашната епоха България е могъща държава и обхваща значителна територия. Същевременно тя е считана за езическа и варварска от другите европейски страни, които са християнски – и това я поставя в условия на политическа и културна изолация. България има общи граници – и сблъсък на интереси – с Византия, Немското кралство, Великоморавия и Хърватия. Макар наследник на прочути с победите си предци, българският владетел не сполучва във военните си действия и съюзи.

Първоначално Борис зачита договора с Немското кралство, сключен от баща му Пресиян, но по-късно се обединява с великоморавския княз Ростислав срещу крал Лудвиг Немски. Войната завършва злощастно за България. Принуден да воюва едновременно срещу немския владетел и срещу съюзника му – хърватския княз Търпимир, – Борис претърпява тежко поражение. Междувременно великоморавският княз Ростислав укрепва позициите си в земите по средното течение на Дунав и с това застрашава тамошните български интереси. Борис е принуден да търси подкрепата на доскорошния си враг Лудвиг Немски. Първоначалният успех на този съюз принуждава княз Ростислав на свой ред да потърси помощ от византийския император. Резултатът от това е изпращането на Кирил и Методий да проповядват на славянски език във Великоморавия. От ромейските хронисти научаваме, че през 863 г. българските земи са сполетени от редица бедствия – 40-дневен земетръс, неплодородие, болести и глад. Император Михаил III (842-867 г.) се възползва от струпалите се неблагоприятни обстоятелства и войските му нахлуват на територията на Борисовата държава. Отстранили за момента грозящата ги от изток арабска опасност, византийците стоварват цялата си огромна армия на Балканите.

България не успява да даде нужния отпор и през есента на 863 г. започва преговори с империята. Те довеждат до т.нар. дълбок мир между Борис и византийския василевс. По силата на новите договори българският владетел е задължен да разтрогне съюза си с Лудвиг Немски срещу Великоморавия и заедно с всички свои поданици да приеме християнството от Константинополската патриаршия. В замяна българите получават обратно отнетата им при предишна война с Византия област Загора, макар и без крепостите Месемврия, Анхиало и Девелт. Още преди тези събития съществуват множество условия, които подготвят приемането на християнството от Борис и оглавяваната от него държава. Както отбелязва академик Васил Гюзелев, „... през Ранното средновековие християнството станало господстваща универсална религия в Европа и това предопределило тенденциите на нейното духовно развитие, цялостната й култура“. И Константинопол, и Рим проявяват стремеж за привличане на множеството новопоявили се на Стария континент народи и племена към християнската общност. Този стремеж е подчертано силен спрямо славяните – а значителна част от населението на българската държава е със славянски произход. Много от тези хора са приобщени към християнската религия още докато били поданици на Византийската империя – особено славяните от Тракия и Македония. Наред с това в пределите на българската държава живеят и заварени ромеи християни. Със завладяването на нови византийски територии техният брой непрекъснато се увеличава. Отделните племена и етнокултурни общности в България изповядват свои собствени религиозни традиции. Съществените различия помежду им – езикови, етнически, верски, битови – правят сливането им в единен народ невъзможно. Само обща за всички тях религия е в състояние да наложи общи норми и ценностна система. Нито един от изповядваните езически култове не притежава потенциала да се превърне в универсална за цялото население религия. В същото време християнството все повече си проправя път в българското общество.

Вижте още: Древните българи


Приемането на кръщението от владетелския двор и поданиците на Борис не само би издигнало авторитета на българската държава, но и би намалило опасността тази „езическа страна“ да бъде разгромена от обединилите се срещу нея християнски княжества, кралства и империи. „Изворите показват, че княз Борис е направил целенасочен избор при издигането на християнството в държавна религия и идеология с оглед по-нататъшната монархизация на държавната власт и стратегическото положение на България около средата на IX в.“, обобщава проф. д-р Милияна Каймакамова от СУ „Св. Климент Охридски“. Българският владетел се съгласява да приеме християнството от Константинопол, но не и да се подчини на тамошната патриаршия. Започва голяма дипломатическа игра с цел извоюване на правото на самостоятелна българска църква. Неуспял да постигне победа на бойните полета, Борис се посвещава изцяло на политическите битки, които са не по-малко важни за бъдещето на държавата му. Борбата за самостоятелна църква, както подчертава акад. Васил Гюзелев в книгата си „Княз Борис Първи“, е равнозначна „в много отношения на борба за пълна политическа независимост на българската държава“, защото „Борис искал да има църква, която да бъде вярно оръдие в неговите ръце, а не в ръцете на византийската дипломация.“ След сключването на мира в България идват ромейски духовници, които да покръстят първо владетеля, семейството му и неговия двор, а после и населението.

Днес можем само да предполагаме какви са били личните мотиви за приемането на християнско кръщение от княз Борис I, назовал се след свещенодействието с името на византийския император Михаил. Запазени са легенди за ревностната му вяра, повлияна от сестрата на владетеля, приела Христовото учение преди него, от иконография на Страшния съд, която дълбоко го впечатлила, от земетресението, глада и болестите, приети от владетеля като Божие наказание над българите и други непотвърдени истории. Борис е канонизиран малко след смъртта си; самата почит към светеца покръстител обяснява съществуването на тези легендарни разкази. Това, което историята е запазила като данни за живота и делото му, го показва преди всичко като блестящ дипломат, който с помощта на приближените си лавира успешно между интересите и предложенията на Източната и Западната църква с цел да получи нужното за България и българите. От първа необходимост са сигурните граници и самостоятелна църква. В крайна сметка Борис получава и двете. По волята на Осмия вселенски събор (известен и като Четвърти константинополски) от 869/70 г. българската църква е обособена като самостоятелна архиепископсия, макар и под върховенството на Константинополската патриаршия. От запазените отговори на папа Николай І на въпросите, които Борис му изпраща през 866 г., ясно личи, че българският владетел се интересува повече от практическите последици от приемането на новата вяра, отколкото от догматическата й страна. За него очевидно е било без значение дали ще се наложат гръцки или латински религиозни норми, стига да получи това, към което се стреми. Обвиняван от някои за неуспешните си военни кампании, Борис I явно е бил решителен човек с държавническо мислене, готов на радикални реформи в името на укрепването на страната си и обединението на на поданиците й. Съвсем не всички приемат добре промените.

По думите на акад. Васил Гюзелев в процеса на самото покръстване в България „твърде много се разпалили религиозните страсти“. Паралелно с изпратените от Константинопол духовници сред населението плъзват и проповедници на павликянството, а дори и на други религии – включително и на исляма. Особено голям проблем се оказва недоволството на част от боилите срещу новата религия – било от привързаност към вярата на дедите, било заради опасения от засилване на византийското влияние в България. През 866 г. избухва бунт на несъгласните с покръстването български аристократи. Борис успява да го потуши и наказва със смърт 52-мата водачи, заедно с целите им родове. Бертинските ръкописи от IX в. твърдят: „Обаче царят наказал със смърт [само] 52 от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...“ Разбира се, тук религия и политика отново трудно могат да бъдат отделени. Промените водят до засилване на владетелската власт и отслабване влиянието на прабългарските боили за сметка на славяните. Обществената роля на християнското духовенство се издига, докато езическите жреци губят своето. Процесът обаче е необратим, защото е продиктуван от международната ситуация и е в полза на укрепването на държавата и на създаването на българска народност.

По-нататъшната дейност на Борис I би могла да се сравни с тази на Константин Велики. Започва строеж на християнски храмове, въвежда се ново законодателство, дори столицата се премества от Плиска в Преслав през 893 г. Князът се отказва от престола в полза на първородния си син Владимир-Расате и се оттегля в манастир. Малко по-късно обаче е принуден да се справи и с опита на сина си да върне езичеството: напуска манастира, сваля Владимир от трона, ослепява го и го хвърля в тъмница. „Несъмнено българският владетел е осъзнавал значението на своята дейност. Затова и действията му са били безкомпромисни – спрямо бунтовниците от 866 г. и спрямо Владимир-Расате през 893 г.“ – отбелязва доц. Георги Николов. Използването на сила при налагане на християнството е било неизбежно и според проф. Каймакамова. Борис предава властта на друг свой син, Симеон. В историята Симеон остава с прозвището Велики, а царуването му е наречено Златен век. Този Златен век е следствие на извършеното от княз Борис и делото на живота му – Покръстването на българите.

По време на управлението си той е изправен пред още един проблем – чуждите духовници проповядват на българи и славяни на неразбираем за тях език. Очевидно българският владетел се стреми посланията на новата религия реално да достигнат до поданиците му. Политиката на Византия през този период, мисиите на двамата братя Константин-Кирил и Методий, прогонването на техните ученици от Великоморавия и други фактори водят до това, че създадената славянска писменост намира благодатна почва в българската държава. Княз Борис приема добре учениците и книгите, които носят, защото „отдавна жадува за такива люде“. Смъртта на Методий през 885 г. става повод Кирило-Методиевите ученици да бъдат прогонени от Великоморавия и да намерят път към българските земи. Предполага се, че Солунските братя са били запознати със събитията в България в средата на ІХ в. Според доц. Николов те „вероятно са се срещали с български пратеници в Рим. От тук учениците им разбрали, че са желани гости в България. Те са знаели, че нуждата от славянско богослужение там е била особено силна. За тях това е била спасителната, обетована страна. Тук, в България, те са спасили не само себе си, но и делото на своите учители.“ Вследствие на блестящата дипломация на своя владетел и приближените му България се сдобива не само със самостоятелна църква, но и със собствена писменост. Заличават се основни различия между българи и славяни, централизира се държавата, променя се законодателството и администрацията, създава се фундамент за единна народност.

Успоредно с това България се превръща в просветно средище на славянската писменост и култура, което носи ползи и знания в по-късните векове и за други славянски народи. Когато в страни като Сърбия и Русия се приема християнството, там влиза в употреба създадената за българите богослужебна книжнина. За това говорят запазените многобройни преписи на български книжовници в тези страни и използването на кирилицата там и до днес. „България става модел, който двете православни славянски държави следват в развитието си през Средновековието. Старобългарската литература и книжнина стои в основата на техния книжовен живот“ – посочва проф. Милияна Каймакамова. На свой ред, когато през ХІ–ХІІ в. и по-късно през ХV–ХVІ в. България губи своята независимост, Сърбия и Русия се оказват „спасителен остров за българските книжовни произведения и за техните творци“, обяснява доц. Георги Николов. „Предопределената роля на България в този регион е била да бъде мост между Изтока и Запада. През цялата ни история мъдрите български владетели са се съобразявали с тази даденост“ – заключава изследователят.

Покръстването и възприемането на славянската писменост не са представлявали еднократен акт, а са последователни действия и целенасочена политика в продължение на десетилетия. Намереният на територията на ранносредновековното селище над развалините на римския град Абритус кръст е едно от многобройните доказателства за това твърдение. Върху фрагмент от него е запазен гръцки надпис „Господи, помагай на своя син“, изображение на човек, напомнящо по-скоро жрец, отколкото образа на Божия син или на светец, и използвания от българите характерен за езическия период знак ΙΥΙ. Кръстът е датиран от края на Х – първата половина на ХІ в. от неговия изследовател Георги Дзанев, археолог от Регионалния исторически музей в Разград. Това е около столетие след покръстването на българите и възприемането на славянската писменост. Въпреки това ясно личи смесване на християнски с езически символи, както и това, че гръцкият език, използван в надписи от езическия период на българите, още не е напълно изместен от славянското писмо. Историческите сведения показват, че налагането на новата религия в България – както и на много други места по света – се извършва с дипломатически и политически средства. Възприемането й от населението изисква дълго време и много усилия. Задаваме си въпроса защо се воюва заради вярата, ако тя в даден исторически момент е наложена поради нечие политическо решение. Нормално е искреното приемане на определени религиозни убеждения да е нещо лично. Налагането им със сила и отричането на правата на техните последователи във връзка с някакъв интерес е политически натиск. Изправен пред избор, българският владетел приема източното православие като носещо най-добра изгода и перспектива за българите. Византийската империя е силен съсед на България и средоточие на военна мощ, пазари, култура и изкуство. Ако на нейно място се е намирала някоя влиятелна държава с друга религия, съдбата ни можеше да бъде различна.

Известно е, че във Волжка България, под влияние на други фактори, за официална религия през Х в. се приема ислямът. Правото на собствени религиозни възгледи, стига те да не са в разрез с общочовешките ценности и морал, е сред големите постижения на съвременния хуманизъм. Ала религията очевидно е обвързана не само с личните убеждения, но и се използва като средство в дипломацията и често се превръща в политика. Може би това е още една причина да се стремим да проявяваме разбиране към вярата и убежденията на другите.

Текст: Силвия Аризанова; Снимки: Драгомир Богомилов


Какво четем:

🔴 Идват интересни времена. Тръмп може да се сдобри с Путин

🔴 Китайски учен получава нобелова награда за откритието си

🔴 Овеч Овчата крепост с орловия герб от National Geographic България

Източник: nationalgeographic



Коментари



горе