Безславната арогантност на властта
Филмът „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов е вторият от кинотриптиха, започнал с „Урок“. И определено доста по-добър. Дано тази тенденция да продължи занапред. Последните
награди на „Слава“ (сред колекцията от много и постоянно прибавящи се в списъка), които получи,
са от престижния кинофестивал в Хихон, Испания – форум с дългогодишна традиция
и над 50 издания. Лентата спечели приза за най-добър филм, за най-добър сценарий
и наградата на ФИПРЕСИ (Международната асоциация на филмовата критика).
През последните години в европейското кино се настани една тенденция на хиперреализъм, като, разбира се, палитрата на майсторство в провеждането на стила през призмата на филмовия език е различна. Хиперреализмът в киното може да е назидателен, досаден, скучен или точно обратното. Негативното по-често се случва. И защо го наричам хиперреализъм – защото чрез камерата умножава нелицеприятната действителност по самата себе си, че и отгоре. До пренасищане на достоверността. Основното послание на този тип филми винаги е свързано с теми като недоволството срещу системата, статуквото, деформациите на „демокрациите“, тоталното неслучване на гражданското общество, пропастите в нивата на социума, политическото преяждане, съдбата на унижените и оскърбените, извършването на престъпление без наказание, циничността на дехуманизацията, ампутирането на емпатията, агонията на познанието и способността за адекватно мислене, робското изстискване на човешкото достойнство, погнусата от различието (той/тя не е от нашите), интелектуалността като порок и бедност, кухия снобизъм на мутрагениума, подмяната на ценностите и гаврата с тях, властта и парите като всепоглъщаща до самозабрава клоака, невидимостта на малкия човек… и пр. и пр. Можем да докараме до безкрай тематичното разнообразие.
Всъщност по-голямата част от тези фабулни елементи са интегрална част – къде повече, къде по-малко – и от сюжета на „Слава“.
Цанко Петров е скромен служител, стрелочник в БДЖ. Човек от село, но не селяндур. Непретенциозен. Свит. Точен във всичко. Досущ като любимия му стар съветски часовник „Слава“, който ритуално навива всяка сутрин и чиито стрелки никога не му изневеряват. Цанко е пелтек. И гледа зайци. Тихо. И с любов и преклонение към живота, към природата. Гледа и как колегите му периодично точат нафта от локомотивите и я продават на черния пазар. Един ден Цанко намира на релсите чувал разпилени пари и добросъвестно се обажда в полицията. За благодарност министърът на транспорта решава да го награди. Водеща фигура около процеса на церемонията е пиарката на министерството – Юлия Стайкова. Арогантна, амбициозна, може би и алчна. Самозабравена в егото си, мачкаща всички наоколо. Безскрупулна. Жена на 40, която измерва всичко единствено и само в пари, манипулации и власт. Има мъж под чехъл, ала иска и дете. Ама не го иска искрено, а защото така е прието в нейния свят, иначе ще ѝ падне реномето, а това не бива. В деня на награждаването Стайкова взима любимата на Цанко „Слава“ и я забутва някъде. Какво чак толкова. И оттук нататък започва интригата на филма – перипетиите (стигащи до абсурд, жестокост и трагизъм) на стрелочника от БДЖ, който се опитва да си вземе обратно стария часовник с потъмняло и издраскано стъкло. По простата причина, че е скъп спомен от баща му… и с гравиран надпис на гърба, посвещение. „На моя син Цанко“. Толкоз.
„Слава“ (копродукция България/Гърция) е инспириран от историята на кантонера Кольо от гара Курило, който през 2002 г. намери изоставен сак с три милиона лева на релсите и го предаде на властите. Идеята е взета оттук, но фикционално е разработена в други драматургични линии. Няма ненаказано добро – е може би основната поанта. „Единствените верни факти са намирането на парите и получаването на наградата. Всичко останало е наша творческа фантазия. „Слава“ не е документален филм, героите ни са абсолютно измислени“, подчерта Кристина Грозева.
За разлика от „Урок“, който, признавам напълно, изобщо не харесах въпреки двуразовите ми опити за гледане. (Е, на втория път успях да устискам насила до края.) „Слава“ се е случил, защото този път Кристина Грозева и Петър Вълчанов са подходили много по-артистично, повече с усет към киното, прецизност към кастинга и дори хитро (в най-добрия смисъл на думата) към интерпретацията на сюжета. Конфликтността е допълнително оконтрастена с елементи на абсурдно, черно дори на места, и сардонично чувство за хумор, нелепи, но пък типични ситуации за българската, не, пардон – булгаристанската хиперреалистична битийност. Или с една дума – „манталитет“ – както би казал, заеквайки, Цанко Петров, при това, казвайки го така, че зрителят да се удиви как този персонаж знае въобще такива сложни думи. Дотук добре. Даже много, много добре! Така горчивият и неудобен „хап“ на хиперреализма се преглъща доста по-лесно.
На места обаче „Слава“ е малко шаблонен, повърхностен, лишен от психологизъм, особено когато нагазва в лъскавия министерски свят на пиарката. На места и темпоритъмът зацикля. Или пък драматургично не е плътно обусловен, мотивацията куца и е актьорски недовършен. Е, някак не вярвам как безцеремонен характер – като този на персонажа на Стайкова (Маргита Гошева) – изведнъж ще се изплаши, че Цанко може да е извършил самоубийство, и ще тръгне да се налива гузно с алкохол от нерви. Че ще тръгне да го търси притеснена. Не върви. Не е логично и не вярвам на тази реакция. Този тип хора като Юлия са брутални и не се трогват от нищо. Никога. Те априорно са лишени от човещина. Те дори и да са със застрашено оцеляване, няма да проявят емпатия, състрадание и милост, защото не само че не могат, а и защото се погнусяват от това „морално падение“. За жалост.
„Слава“ е филм за безразсъдната фриволност на нескончаемото овластяване и тоталното поругаване на човешкото. И най-голямата причина обаче, поради която филмът се е случил толкова успешно според мен, е актьорското присъствие на Стефан Денолюбов. Чудовище! Неговото невероятно влизане в съзерцателно простоватия, но органичен образ на Цанко Петров изтегля много напред „Слава“. (Нещо, което, уви, Маргита Гошева не успя да направи с „Урок“, още повече в партньорство на смешното театралничене на Иван Бърнев. Докато и в „Урок“ Денолюбов направи мощен, запомнящ се епизод в ролята на собственик на заложна къща.)
Това е – богатството и дълбочината на актьорския инструментариум на Стефан Денолюбов създава на „Слава“ дългия послевкус на качествено кино. Кино, което те прерязва брутално и те кара да мислиш дни наред. Браво! Не мога да си представя друг в ролята на Цанко. (Вижте Стефан и в „Докато Ая спеше“ на Цветодар Марков, доста различно амплоа!) И дано екранната слава не го вкара в еднотипни шаблони и еднакви употреби, както често се случва с киното ни.
Филмът на Кристина Грозева и Петър Вълчанов провокира и в по-глобални посоки на мислене. „За саркастичния поглед върху корупцията във всички сфери на обществото и за семплата, но силна история, която излага на показ универсалните проблеми, обвързани с междукласовите конфликти“ – ето така мотивира решението си журито на международната критика в Хихон. Достатъчно ясно и категорично. Не знам обаче дали колегите от Запада (скоро няма да излезем от тази полоса на разделението!) си дават ясна сметка, че ние тук, в България, това кино го живеем. (Ето и още една характеристика на кинематографичния хиперреализъм!) И вероятно затова този тип филми по-трудно ще привличат масовата публика. Изкушеният зрител и професионалистите също могат (а и някои вече го правят) да реагират така: реалността, която ни обгражда до задушаване, щом трябва да я гледаме и от екрана, вече ни идва малко в повече. С това откровение категорично не искам да кажа, че такъв тип обговаряне на реалността не трябва да се прави от българското кино. Напротив – и „Слава“ е чудесният пример! Размислите са в посока на опасност от пренасищане и отблъскване и е дори деликатен апел към жанрово разнообразие, в което място под слънцето да намерят стойностни и касови, и арт филми.
Ангажираното кино (линията на триптиха на Грозева и Вълчанов) е вик, който трябва да доведе до социална промяна. Тези процеси бяха особено силни в кинематографиите на много страни през ХХ в., а през 70-те години бяха дефинирани като аспект на т.нар. Трето кино. Някои кинематографии отдавна не са част от това Трето кино, а отидоха доста напред с материала. Дойде и нашият ред да си намерим място в минното поле на съвременното ангажирано кино. Дали не сме обаче твърде закъснели? Та пред нас е с огромна преднина румънската Нова вълна, киното на братя Дарден и т.н. Можем ли да бъдем различни от тях. Или ще се плъзнем по наклонената всеопрощаваща фраза на „По-добре късно, отколкото никога“. Или пък „Защо не, нека опитат?“. Неминуемо можем да зададем и други въпроси: има ли смисъл и защо този тип кино да доминира европейските ни екрани? В битката срещу американския монополизъм категорично европейското кино няма да спечели по този начин. Дали изкуството все пак не трябва да е над този (хипер)реализъм? Към кого е отправено посланието в крайна сметка – не са ли други зрителите, които трябва да се стреснат от изреченото на екрана? Да, други са, но те няма да го гледат, а ако опитат – няма да го разберат. Всъщност най-мъчителният въпрос е: не се ли оболяваме допълнително мазохистично чрез киното? Вероятно има защо. Гледайте „Слава“ и помислете и върху всичко това.
„Слава“
Режисьори: Петър Вълчанов, Кристина Грозева
Сценарий: Кристина Грозева, Петър Вълчанов, Дечо Таралежков
Оператор Крум Родригес
Композитор Христо Намлиев
Продукция на Абраксас Филм в копродукция с Граал Филмс
С подкрепата на ИА НФЦ, БНТ, Гръцки национален филмов център
В ролите: Маргита Гошева, Стефан Денолюбов, Китодар Тодоров, Милко Лазаров, Иван Савов, Христофор Недков, Мира Искърова, Деян Статулов
Андроника Мартонова
Какво четем:
🔴 Незабравими откъси от произведенията на Никола Вапцаров🔴 Хиляди българи помогнаха на малката Гери
🔴 15 думи без аналог в българския език
Източник: artstudies
Коментари
Последвайте ни във facebook!
