Хитрино. Моята гара


Когато през лятото на 2014 г. воден ад заля Мизия, грях е да кажа, но пръските от голямата вода не стигнаха до душата ми. Чуках дори в Google да видя къде на **** е тази Мизия. Новината за трагедията не беше дори с милиметър по-близка до новинарските страдания на хората в Бангладеш, Ивицата Газа, земетресение в Чили или катаклизъм с автобус в някоя индийска провинция. Гледах на картинките от преките включвания тогава като пътник, подминаващ по маршрута си някаква гара, към която е безразличен. От отсамната страна на телевизионното стъкло беше сухо, а маршрутът, заедно с живота, си вървеше напред.

Драмата на жителите от гара Хитрино след първоначалното цъкане и протоколно съжаление вероятно ще остави много телевизионни "пътници", които пропътуват земното кълбо в ритъма на новините безразлични. Личното ми усещане този път е по-различно. С катастрофата в някогашната Шейтанджик, една от няколкото спирки по първата жп линия Русе – Варна, кондукторът влезе в моето купе колкото да развали дрямката ми с гръмогласно „Господине, вашата гара”.

Помня Хитрино от най-ранното си детство с пъстрия панаир и гостоприемните му хора. Като дете за 24 май ходех с родителите ми на сбор у кумците. Агнешко не близваме, та за нас освен печеното агне домакините хвърляха в пещта и по някое пиле, за кумовете. 

Минаха години, съдбата ме запрати в тоя край като учител. Учителствах на 4-5 километра зад Хитрино, в Черна, а всяка сутрин претъпканият с учители автобус минаваше през ламаринената автогара до прелеза. Имаше десетина минути почивка, които използвах да сляза в ламаринената закусвалня и да си купя от превъзходните еклери на сладкарите от местната РПК. Същата ламаринена автогара и същата сладкарничка, която в събота сутринта отнесе експлозията.

В петъците имах само два часа и гледах да хвана нещо на стоп и да стигна първо до Хитрино, а от там до Шумен. В мразовитите снежни дни, когато стопът не вървеше, минавах километрите по пътя пеш. Под подметките на топлите ми обувки скърцаше неутъпканият добре сняг, като видех последните къщи на Хитрино напред по пъртината, си казвах - още малко и ще бъда на топличко до печката в автогарата. В събота, докато се разхождах из дворовете, където само ден по-рано са стояли къщички от снежните ми спомени, под краката си отново усещах хруптящо скърцане, но с малко по-различен нюанс, с пригласяне на стъкло, пясък и сгурия.

В неделя в барчето на учителската ми Черна, където се бяха събрали "бежанци от Хитрино", срещнах оня дребосък Неджат, четвъртокласника от първия чин. С алуминиев бастун. Бил дежурен по община в кметството на Хитрино, когато ударила вълната. Оцелял с леки контузии. "Гечмиш олсун!", му пожелах, така се поздравяват турците в Делиормана след прекарано заболяване или премеждие. С пожелание да го забравят. За тези, дето сме здрави, сити, сухи и обути, остава библейското "не знаете нито деня, нито часа". Или "не знаете кога ще дойде и вашата гара". Моята днес е гара Хитрино.


Какво четем:

🔴 "Дисни" избра Крисия да изпълни "Let it go" в "Замръзналото кралство"

🔴 Духовата музика на бойния ни флот е винаги напред

🔴 Последен урок

Източник: Монитор



Коментари



горе