Полковник Владимир Серафимов - освободителят на Родопите

Владимир Серафимов е роден в село Свежен (тогава Аджар) на 12 август 1860 г. Фактът, че баща му е местен даскал спомага за доброто образование, което получава детето. След като завършва местното училище, заминава за Измир, където учи търговия. След края на Руско-турската война Серафимов се завръща в България и за кратко време работи в адвокатската кантора на брат си Константин в София. През цялото това време обаче той не крие, че военното дело го влече и логично Владимир Серафимов завършва Военното училище в София. За показаните отлични знания и умения той е награден със сребърна казашка сабя, с която не се разделя до края на живота си. Днес сабята може да бъде видяна в Регионалния исторически музей в град Смолян. По време на Сръбско-българската война Серафимов се показва като талантлив командир, за което е награден с орден „За храброст“ IV степен. Следват 27 години военна кариера в редовете на българската армия, преди да дойде Балканската война, която завинаги сакрализира образа на полковник Серафимов.

Годината е 1912-та. Българският народ празнува започването на Балканската война, която трябва да осъществи така жадувания блян – национално обединение. Доброволци от всяко кътче на България се стичат, за да станат част от войската, която трябва да осъществи този блян. Същото се случва и в Средногорието, където след обявяването на мобилизацията, формираният още на 19 януари 1889 г. Двадесет и първи средногорски полк бързо нараства от две в четири дружини. За негов командир е определен полковник Владимир Серафимов. Задачата, която е поставена пред полка, е да пробие турските части в Родопите, след което да настъпи към Егейско море до пълния крах на противника. Вестта за началото на войната заварва полка до град Чепеларе. След пламенна реч на командира войниците потеглят в определените им направления. Военните действия се оказват изключително успешни и българите бързо овладяват Смолян, Райково, Устово (днес квартали на град Смолян) и редица други по-малки селища в Родопите. След близо 10-дневни боеве, в които турците губят всички тези важни селища, те решават да предприемат обходен маньовър от Рудозем към Устово и да влязат в голям, решителен бой с българите. В този момент българското командване преценява, че ще е най-правилно частите на полковник Серафимов да се оттеглят от освободените селища и да се укрепят край Рожен, за да посрещнат турската атака. Разбирайки тази заповед, полковник Владимир Серафимов заявява:

„Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб, робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…“

И Двадесет и първи средногорски полк не отстъпва. Срещу него се насочват частите на Явер паша, чиято численост надхвърля 4 пъти войници на полковник Серафимов, които наброяват 5000.  Ожесточените боеве започват на 19-ти октомври и продължават до 21-ви, като се водят на връх Кавгаджик (днес Средногорец). Полковник Серафимов е на бойното поле през цялото време. По-късно очевидци си спомнят, че турците успяват да убият два от конете, на които се появява полковникът, но това така и не го отказва да стои редом до войниците си. Всичко това има и чисто психологически ефект върху турските войници, които започват да наричат полковника помежду си „шейтан“ (бел. ред. от турски – дявол).  В крайна сметка, въпреки превъзходството в брой и въоръжение, под напора на българските войски турците отстъпват в безпорядък. Победата на Двадесет и първи средногорски полк е пълна! Тя гарантира не само освобождаването на Родопите, а и спасява местното население от истинско клане, което е неизбежно, ако полковник Серафимов бе избрал да се подчини на заповедта за отстъпление. Бойният подвиг на средногорци влиза в аналите на войната като „Родопската Шипка“. Връх Кавгаджик е преименуван на Средногорец, а село Аламидере на Полковник Серафимово.

Интересните моменти от живота на полковник Серафимов обаче не свършват с победата на Средногорския полк в Родопите. Той взима дейно участие и в Първата световна война, където е командир на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия. С нея полковникът се отличава при боевете край село Чеган. След Ньойския мирен договор обаче българската войска бива напълно разбита и това обрича полковник Серафимов на тежък и труден живот. Въпреки това, той отказва да бъде издигнат в чин генерал, заявявайки, че него народа го е запомнил като полковник и иска така да остане и в историята – като полковник Владимир Серафимов.

Голямото уважение и признателност, която изпитват хората от Родопите към полковник Серафимов, са засвидетелствани през 1932 г. Тогава, по случай откриването на паметника на Двадесет и първи средногорски полк, на връх Средногорец е поканен и самият полковник Владимир Серафимов. През целия път до там той е посрещан като истински освободител. Хората дори изграждат специални дървени арки, за да покажат уважението си към личността на полковника. Всичко това разбираме от описанието на Никола Попноев, който пише:

„Старец, но с бодрост на младеж… На ръце носен при мощно „Ура“ на хиляди гърла е оставен пред бойното знаме. Кой е тоя щастливец? – се шепне в множеството… Побелелият старец целува дълго свещения емблем на дълг към Отечеството… Сълзи бликат по още свежото му лице. Очите му заискриха, със свалена шапка той премина край наредената дружина, поздравявайки я както нявга бе поздравявал своя юначен 21 боен полк на същото място.“

Полковник Владимир Серафимов умира две години по-късно, през 1934 г., в София. Освен славните военни подвизи, след себе си той оставя и пет дъщери, които успяват да съхранят делото му за поколенията.