Дивите странджански маршрути по оста с.Кости - с.Българи
Бях чувал за пленителната дивота на Странджа планина, но никога не бях ходил
там, въпреки че родният ми Ямбол не е далеч от нея. Наближаваше 3-ти юни, когато
се провеждат Нестинарските игри в село Българи, и сметнах, че имам добра причина
да посетя този край и да съчетая фестивала с обиколки по туристическите маршрути.
В последния ден на месец май тръгнах след работа към село Кости, където щях да отседна. След дълго пътуване под проливните дъждове, успях да стигна малко преди полунощ. Хазяинът взе че се оказа доста приветлив човек и още от вратата ме заподканя на по ракийка – откога ме бил чакал. Едва ме нави! Метнах багажа в стаята си и веднага дотичах към неговата постройка. Още с влизането нямаше как да не позная, че е билкар. Разнообразието от аромати ме заля още с пристъпването на прага, а на масата в кухнята бяха разстлани рози и лайка.
Чичо Ивайло наля по един приятен мек еликсир, предложи течна доматена салата, както той наричаше подправения доматения сок, и седнахме на раздумка. Беше интересен събеседник. Билките са ми интересна тема, а и той явно наистина си чакаше някой, с когото да спорели трапеза. Зареди такива едни сладки приказки, чистейки кофа черници от дръжките им, та времето минаваше неусетно. Този път обаче успях да устоя. Запътих се към леглото след по-малко от час, знаейки какво ме чака на следващия ден.
Изневерих на принципа си да тръгвам най-късно по изгрев, но след снощното бъхтене щеше да ми бъде трудно да стана към 5:30 и да съм свеж. А и дните през юни са си дълги. Дадох си още час и нещо сън и към 7:00 бях на стартова позиция до табелата за местността „Свети Илия“. Планът беше да стигна до село Българи по обиколния маршрут покрай река Велека, през местността Припора, след което да се върна до Кости през местността Дядо Вълчо. По мои сметки – малко повече от 30 км преход. Те си излязоха правилно – двата маршрута бяха с обща дължина 32 км, но без лутането, с което машинката ми удари 40+ към края.
Дотам
Вековен дъб
Пътят на отиване определено беше по-интересен. Бързо достигнах до природната забележителност „Свети Илия“, която представлява 14 вековни дъба, растящи край аязмо с параклис. Проблемът беше в една кривнала табелка, която за нещастие беше точно до пътечка, излизаща от главния път. Разбира се, запътих се накъдето сочи без да се оглеждам много, а пътеката ме изведе на широка гола поляна. Пред мен имаше дърво, старо и внушително, но беше напълно сухо и нещо ми се губеха другите тринайсет. Тръгнах да обикалям поляната – насам, натам, после се върнах в горичката, продължих още направо, където излязох на друга поляна, която също обиколих. Нищо! „Ооо, ще я карам и без дъбове“, ядосах се. Бях навъртял първите си три излишни километра за прехода и веднага последваха разни епитети, отправени към клони, листа, корени и тем подобни.
Щом излязох отново на пътеката, епитетите се отправиха към табелката, защото точно на стотина метра след нея се издигаше един величествен дъб, а край него бяха останалите и аязмото. Оттук тръгваше и краткият маршрут за село Българи, но аз си знаех своето – ще я карам покрай Велека. Продължих направо. Маркировката беше нарядко, но я имаше там, където трябва, докато не дойде един участък, който беше… изоран. Точно така, пътеката свършваше в една нива. Реших, че няма как да съм сбъркал и смело продължих през нея, след това през едни гъсталаци, последва още една нива и накрая гора, където търпението ми се възнагради със стъпването на пътеката. Най-интересното в тази гора беше, че го имаше типичното усещане за джунгла – влагата рязко се увеличи под короните на дърветата, растителността стана още по-разнообразна, а ушите ми започнаха да долавят непознати звуци. Някак странно, но изведнъж усещането за влечуги се засили. Ех, дива Странджа!
Река Велека
В следващите няколко километра сигурно видях толкова змийчоци, колкото за целия си съзнателен живот. Спокойно, отровни нямаше, или поне не бях ги забелязах. Още със следващите стъпки заобиколих първия. Отворих си очите на четири и продължих, подминавайки още един, по-дребен. Захласнал се в краката си, едва не пропуснах табелата за село Българи. Беше доста отчетлива, въпреки че си противоречеше с картата на маршрута, която следвах. Според хартийката, тук някъде трябваше да прекося река Велека. Замислих се и в крайна сметка реших да последвам табелата (че за какво ще я поставят тук), но тази несигурност ми изигра лоша шега.
Дървенийката ми сочеше надясно и натам се запътих. След почти километър гората свърши и се озовах в една широка пясъчна бразда, която отдалеч лъхаше на змиярник. На всичкото отгоре по нея бяха наникнали храсти и нападали някакви дървета, оставяйки много тесни пролуки, което правеше евентуалните срещи със змии неприятни. Едва забелязах едната в последния момент преди да я настъпя. Беше се сляла доста добре с пясъчника. Друга изчаках да отстъпи, защото нямаше как да я заобиколя. Чувствах се като на снимачната площадка на „Пиратите от Карибите“. Оглеждах всяка своя стъпка и място, за което възнамерявах да се хвана. И всичко това, за да се окажа в задънена улица! Достигнах до участък, който бе свлякъл стотици храсталаци от десния склон на улея и те го запушваха здраво, оставяйки една педя за вървене по левия склон. Така като гледах и напред, този участък изглеждаше доста дълъг и тук реших, че съм сбъркал, като не последвах картата си.
Ами, върнах се. При табелата обърнах посоката и след стотина метра излязох на широк черен път. „Знаех си!“ – окуражих се в този момент – „Черните пътища водят до населени места“. Да, но само за да мина още половин километър напразно. Черният път действително излизаше от другата страна на реката, но минавайки през нея. Без мост! Вярно, беше още пълноводна пролет, но не виждах как Велека ще се изпразни дотолкова, че да може да се прекоси без лодка. Мераците ми да се пробвам секнаха, веднага щом десетки водни змийчета разсеяха водата.
Ами, пак се върнах. Мисълта да завърша безславно прехода и да се прибирам към Кости никак не ме поблазни и устремено се пуснах към змиярника. Този път беше чисто и лесно стигнах до свлачището. След тежка въздишка тръгнах по наклонената настрани пътека, с надеждата да свърши бързо, че не знаех какво има в гьолчетата под храсталаците. Съдбата взе, че ме чу. Този участък беше не повече от стотина метра, напук на моите предположения. Падналите препятствия напред по маршрута вече не ми изглеждаха толкова неприятни, макар да бяха повече, отколкото в началото. Обилните валежи тези дни бяха образували доста големи локви, в които плуваха змийчета, но успях да ги преодолея без жертви.
Най-накрая свърши! След почти километър змиярникът се скри зад мен, отново навлязох в гора и повече не стъпих сред пущинаци. Тази блага хладинка ми беше повече от необходима след напрегнатите психически борби по улея. Пътеката криволичеше край едно поточе, пресичаше го на места и постепенно започна да се изкачва нагоре. Изглеждаше толкова изгубена за цивилизацията местност, че последното, което очаквах да видя, беше хижа. А тя дори една хубава, спретната, с едно приятно дворче зад каменния дувар. Така исках да пророня няколко думи, та и да пийна свежа водица, че неукротимо задърпах звънеца. Когато след петия път никой не излезе, се сетих, че докато аз съм в отпуск, за другите е работен ден. А и вероятно хижата е частна.
Клюмнах нос и тръгнах по пътя нагоре. Баирът най-накрая започна да се усеща, а от време на време излизаше по някоя гледка. Както си мислих, че съм накрая, така бая вървене се оказа. Взе да става толкова еднообразно, че по едно време сякаш си исках змиярника обратно. Така мъчително е минавало времето, щом изпитах радост от срещата с гробището на село Българи. Та кой би се зарадвал на гробище?! Аз! Заприпках нагоре по пътя, който стана улица и скоро се озовах на бира и кебапи в селската кръчма.
И обратно
Ако знаех какво ме чака, вероятно бих помолил граничните да ме хвърлят до Кости. Всъщност си имаше и хубава страна, но тя беше много бледа. Дотук бях на 22 км, в очакване на още 16, макар и леки.
Покрития мост
Преходът наобратно тръгна по главния път за Кости. Развличах се с информационните табели за резервата „Силкосия“, докато стигна до разклона за местността Дядо Вълчо. Не бях чел нещо интересно за този маршрут, затова се изненадах приятно, когато след разклона изскочи една табела за „Покрития мост“. Знаех, че бая път съм изминал, ама чак пък да съм стигнал до Ловеч… Разбира се, стана ми интересно, а и пишеше само 500 метра. Даже не разбрах кога стигнах. Един завой наляво, втори завой наляво и пред мен се появи това чудо на странджанската архитектурата – беседка, лежаща върху двата склона над едно дере. Вероятно и самият Колю Фичето би ахнал пред това умалено подобие на своето творение. Определено беше най-интересното нещо по целия маршрут и успя да го осмисли частично.
Хубаво, ама тук пак се залутах, но този път си беше чисто моя вина. Похвално за мобилния ми оператор, обхватът ми беше добър и точно на тръгване ми звънна телефона. Докато приказвах, механично тръгнах наляво още на първия разклон, а както споменах, имаше още един. И си вървя аз, a пътеката се стеснява, започва постепенно да изчезва, наклонът тръгна надолу – все едни странни обстоятелства. Ама, докато се усетя… нарамих още два тежки километра, които засега не усещах.
Заслон
Излязох си пак на главната пътека и вървя ли вървя. Край мен само дървета и нито една гледка не се открива. Тук Дядо Вълчо, там Дядо Вълчо – няма го Дядо Вълчо. Мярна ми се една табела за заслон, който също не подозирах, че съществува. Това пусто любопитство ще ме погуби някога. Друга работа си нямах, че да си добавям още вървене на сметката. Поне скоро след това отклонение доживях да попадна в местността Дядо Вълчо. Да си призная, очаквах друго. Както го описваха, бях сигурен, че гледката ще ме замая, а тя се оказа само в едната посока и то наполовина закрита от гората. Може би от вишката е друго, но не мисля, че я отключват. Възможно е аз самият да съм се нагледал прекалено много на подобни пейзажи, или пък местните да нямат толкова широк кръгозор, но в крайна сметка останах разочарован.
Оттук нататък беше вървене, после вървене, после пак вървене и накрая – вървене.
Дълго и мъчително еднообразно. Тук-таме някоя костенурка ми разнообразяваше прехода,
но като цяло имах достатъчно време да осмисля живота си. Още от детството! По
едно време минаха гранични с джипка, но за жалост в обратната посока. Поне ме
зарадваха, че имам още само 3 км. Така бързо се вля тази доза психическа сила,
че май удави физическата. Краката ми сякаш изчезнаха и се запитах дали ще ги изкарам
тези 3 км.
Трябваше да го направя и след 15-минутна почивка се пробвах отново. Краката проработиха. По-трудно, но работиха. Отне ми един много тежък час, докато стигна до жадуваната среща със село Кости. А то, как ме посрещна само! Наближаващия залез багреше зелените поля край селото в своите неповторими краски. Телефонът ми се оказа безсилен да пресъздаде този цветен шедьовър, но благодаря на съзнанието си, че успя да запази картината толкова ясна. Трудно беше да отделя поглед, но дивана ме зовеше.
300 метра, 100 метра, 20 метра… Най-после…
Какво четем:
🔴 Хотел предлага подслон на евакуираните от Хитрино🔴 Наричат го вкусотия по селски: Лесна и евтина рецепта, от която пръстите ще си оближете!
🔴 Здравословно! Вода с мед трябва да се пие всеки ден
Източник: tripsjournal
Коментари
Последвайте ни във facebook!
