Крепостите на вярата


В България има над 200 манастира, но само 80 от тях са действащи. През вековете те са били истинска духовна съкровищница на православието и българщината. Опожарявани и пак възстановявани, изгубени и отново възкръснали по чудо - историите им са истинско свидетелство за Божията промисъл и силата на вярата. В много от светите обители се съхраняват чудотворни икони, безценни книги, уникални стенописи - богатство, с което си заслужава да се гордеем. В поредица от публикации ще ви разкажем за известни и непознати места, които са запазили нашата духовност.   

Златишкият построен в памет на войвода
Златишкият манастир "Вознесение Господне" е разположен край буен карстов извор в южното подножие на Златишко-Тетевенска планина от Средна Стара планина, в северните покрайнини на Златица. Според преданието тук в края на XIV век, в кървава битка с нашествениците турци загинал последният бранител на Златица - Спас войвода, а там, където той паднал убит, избликнал буен извор. От благодарност към героичния му подвиг и саможертва народът нарекъл изворът на неговото име - "Спасово кладенче".
Легендата за лечителните способности на кладенчето се губи далеч в миналото. От незапомнени времена на 40-ият ден след Великден, на Възнесение Господне, хиляди хора идват при параклиса "Свети Спас". 
Манастирът е основан през ХIХ в. Представлява комплекс от черква и жилищна сграда.
Днес манастирът е обявен за паметник на културата и е периодично действащ. В него служи архиерейският наместник на Пирдопска духовна околия ставрофорен свещеноиконом Йордан Георгиев.
В последните години местните миряни са положили немалко усилия за облагородяване на местността около чешмата и параклиса.

Ивайловградският бил епископско седалище
Времето на възникване на Ивайловградския манастир "Св. св. Константин и Елена", известен още като Лъджански, не е установено с точност. С поред някои изследователи той е основан през XIII век покрай намиращия се в близост епископски център Лютица (крепостта "Лютица"). Съществува хипотеза, че по-късно манастирът се е превърнал в епископско седалище - резиденция на лютицките епископи. Това е периодът, през който обителта достига своя най-голям разцвет.
Известно е, че през османското робство Лъджанският манастир преживява упадък вследствие на неколкократното му разрушаване. Възстановен е през 1846 г., когато близкото селище Ортакьой (дн. Ивайловград), наследило старото епископско средище Лютица, вече е епископски център на Ортакьойска епископия, която пък е подопечна на Димотишка епархия. Така манастирът попада под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия.
По-късно, по стечение на обстоятелствата, на Лъджанския манастир "Св. Св. Константин и Елена" му е отредено да изиграе съдбовна роля в борбата на местните българи за независима българска църква. По обясними причини - след Освобождението (1878 г.) този край остава в границите на Османската империя и под силното влияние на Патриаршията, ортакьойските българи се присъединяват към Българската екзархия (основана 1870 г.), значително по-късно от други свои събратя. Искрата пламва през лятото на 1889 г. по време на ежегодния голям събор в Лъджанския манастир, на който се събират хиляди християни, по-голяма част от които - българи. Повод за разбунване на българите дава надменният гръцки владика, който буквално казва: "Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвиква голямо възмущение сред съборяните. Тогава жителите на с. Драбишна първи на място съставят заявление за присъединяването си към Екзархията. Те са подкрепени и от жители на други села (Мандрица, Долно и Горно Суванлий/Луково, Арнауткьой/Гугутка, Дутли/Черничево, Аврен и др.), които също се отказват от патриаршията.
След освобождаването и присъединяването на Ортакьойския край към България през 1913 г., Лъджанският манастир попада под юрисдикцията на Българската екзархия.
Монашеският живот в манастира просъществува до 1949 г., след което обителта бива обречена на запустение и разруха. След като манастирските сгради рухват, а остава само съборният храм, през 70-те години на XX в. манастирът е ограден с висока каменна ограда.
Понастоящем Ивайловградският манастир е периодично действащ, не е обитаван от монашеско братство и храмът му се отваря на големи християнски празници. На 8 септември (Рождество Богородично), в него ежегодно се провежда събор с нощно бдение, тържествена литургия и курбан за здраве.
В последно време един от най-големите дарители във възобновяването на манастира е винарска изба "Ямантиеви". Гроздето за висококачествено вино, което произвежда избата, зрее в лозовите масиви край манастира.

Изворският основан от руски княз
Изворският манастир "Успение Богородично" се намира в живописна местност, на 9 километра от град Димово в югоизточна посока и на около 2 километра южно от село Извор.
От старата му история не са останали почти никакви сведения. При търсенето на летописни данни за създаването на Гложенски манастир учените попадат на легенда за основаването на Изворския манастир във Видинско от руския княз Извор Таворски през XII век, воден от "летяща" икона, пристигнал с киевския княз Яков Светослав към края на XIII в. Същият се назовава "император" и дори сече собствени монети. По негова поръчка е написан Номоканон през 1262 г., който е изпратен на киевския митрополит Кирил III. Тук са намерени сребърни старобългарски монети. За историята на Изворската обител през османското господство не е известно почти нищо. След падането на Видинското царство манастирът е ограбен и разрушен от турците, избити са монаси, а останалите живи напуснали манастира и той запустял.
От предание се знае, че до средата на XVII в. манастирът е руина и че е възобновен по инициатива на някой си йеромонах Силвестър. Според преписка в едно манастирско ръкописно житие на св. Ефрем Сирин, по-рано манастирът се е наричал "Сухо поточе", а след възобновяването му - "Изворски".
Категорично доказателство за ползването на книги през XVII в. в Изворския манастир се открива в ръкопис Х14 от библиотеката на БАН, доставен през 1961 г. от покойния Марин Даржалев от София. Неговата вдовица Цветана Даржалева заявява, че ръкописът - четириевангелие 248 листа български правопис, писано най-вероятно във Влашко през 1550 г., произхожда от Видинско.
Той е единствената обител на Балканите, която носи името "Изворска " и е посветена на Богородица.

Искрецкият изрисуван с библейски сюжети
Искрецкият манастир "Успение Богородично" се намира в източния край на село Искрец, в границите на санаториума за белодробно болни.
Основан е през XIII в., а през XIV в. е разрушен от турците, след което дълго време остава в запустение. През XVII в. е възобновен, като през 1602 г. е построена църквата, а от 1834 г. действа отново като манастир.
Манастирският храм представлява еднокорабна, едноапсидна, безкуполна постройка, укрепена с контрафорси и пристроен притвор през 1846 г. Църквата е лишена от всякаква външна украса, но притежава интересни стенописи от XVII и XIX в. По-старите се намират в наоса. На тях виждаме трите образа на Христос - Емануил, Вседържател и Ветхийденми. Олтарната апсида включва образите Богородица Ширшая небес и Петдесетница. Вторият слой стенописи, намиращи се в притвора, представляват сцени от "Апокалипсиса" и "Откровението на евангелист Йоан". В притвора на Искрецката църква има и други сюжети, като "Притчата за митаря и фарисея", "Мъченията на душата" и др. Предполага се, че авторът на по-късните стенописи е Яначко Станимиров от с. Брезе. До църквата се намира седмоъгълната постройката на единствената по рода си на Балканския полуостров кръщелна-изповедалня, изцяло изрисувана отвътре. Строена е през 1856 г.
Допреди няколко години в Искрецкия манастир е била запазена една двуетажна постройка с масивен каменен цокъл и малък чардак, строена през XIX в., но за жалост сега няма и помен от нея.
През 2000 г. е правен някакъв ремонт на черквата, който е съвсем недостатъчен, проникващата влага вътре унищожава ценните стенописи.

Земенският пази ценни стенописи
Най-голямото богатство на Земенската църква са нейните стенописи, разкриващи високите достижения на българското средновековно изкуство. Живописната украса на храма има три периода. Ясно отделен е последният - от късното средновековие (XVII в.), който е свързан само с преизписването на образа на Св. Йоан Богослов. Цялостното изписване на църквата разкрива два живописни слоя, поставени в хронологическите рамки от XI до XIV в.
От първия живописен слой са запазени незначителни фрагменти. Това са част от сцена, свързана със Св. Йоаким и Ана в тимпана на протезиса и част от образа на Св. Константин в тимпана на диаконикона. Въз основа на тези два фрагмента стенописите от първия живописен слой са отнесени към XI-XII в. и към втората половина на XI в.
Вторият живописен слой е запазен сравнително добре. Живописната схема изцяло отговаря на средновековния декоративен канон. От първия регистър - поясът с мраморен цокъл или изрисувана драперия, до наши дни не е достигнало нищо. Вторият пояс - на правостоящите изображения на светци, е представен добре. Към него, между правостоящите фигури, в югозападния ъгъл са изписани ктиторските портрети. Като трети пояс е изписан фриз от допоясни изображения на светци, а над него, като четвърти и пети пояс, са разположени сцените от живота на Христос. В барабана на купола са поместени два пояса - долен, зает от изображения на старозаветни светци, а над тях - ангели, запазени само в долната си част. В пендативите са традиционните изображения на евангелистите.
Кръстокуполното обемно решение на храма разбива покривната плоскост, поради което изпълнението на иконографската схема е съобразено с вътрешните стълпове, арки и сводове.

Ангел Карадаков


Какво четем:

🔴 Правнук на Стефан Караджа води "Воевода" из Жеравна

🔴 Вкаменени сватбари пазят Кърджали

🔴 Заплатите на българските депутати – петите най-високи в ЕС спрямо икономиката на страната (графики)

Източник: Стандарт



Коментари



горе