Райна Кабаиванска: Щастието е на мигове



Зимно време, когато дните стават по-студени, а не онова зимно време, когато грее слънце и съвсем се объркваш. По-малко хора по улиците или по-кратки разходки. Рано сутрин, но не прекалено рано. Този път вторият ми разговор с Райна Кабаиванска е по телефон, но нищо. Трябва да опитаме и така. Все по това време на годината се срещаме или чуваме, харесва ми.

Кога сте самотна, ако въобще има такъв момент?
- Няма такъв момент, защото нямам свободен момент. Аз се събуждам сутрин с будилника, защото винаги има нещо да се прави. И веднага започвам - едно време се казваше - да тичам по задачи. Моментално започвам, но тъй като понякога забравям, макар че пиша, писателствам непрекъснато, но понякога забравям и ми се струпват по две неща наведнъж. Тъй че нямам време да съм самотна.

Какво е да сте жена днес и има ли разлика с усещането преди много години, когато напускахте България?
- Не съм имала чувството за малоценност в сравнение с мъжете. Абсолютно никога. Като жена, разликата е грамадна, защото светът през тези години, колко минаха вече, петдесет и няколко години, направи голям скок. Напред или назад, не ми е ясно. Напред в технологията, но назад в безвремието. Има голяма разлика, когато пристигнах през 1958 година в Италия, плюс това идвах от една комунистическа и то много ортодоксално-комунистическа държава. Така че имаше голяма разлика и в този смисъл.

Кога беше онзи момент, когато детството си отиде, за да даде път на грижите и отговорностите?
- Моментално пораснах - навярно, когато почина моят баща. Беше много млад. И тогава веднага дойде онова чувство, че трябва и аз нещо да правя за семейството. Спомням си, че се явих веднага, бях още студентка, на конкурс в трудовия ансамбъл. Вие сте млад и не ги познавате тези работи (смее се). И в този трудов ансамбъл, където имаше само мъже, които си караха военната служба, ме взеха. Така че като млада съм карала и военна служба. Чувството за отговорност никак не ми е чуждо. Винаги е съществувало заедно с мен.

Казвате - само мъже са били в този ансамбъл, но извън него, в живота, мъжете в живота - какво е да чувствате мъжка опора, какво е един мъж да е кавалер?
- Преди всичко това много рядко се случва (смее се). Може би в Америка повече, там мъжете са кавалери, защото така са възпитани. Но в Европа вече са свикнали с това равенство между двата пола, така да се каже. А по първия ви въпрос, за мъжката опора, да ви кажа, че като че ли съм нямала нужда. Аз съм доста самостоятелна. Това е моята съдба. Да взимам винаги решенията сама. За мъж кавалер не съм мислила, нямала съм нужда може би. Всичко самостоятелно си оправях в живота.

Никак не ми беше лесно, знаете ли, спомням си някои трагични моменти дори. Например, за първи път съм в Съединените щати, в Сан Франциско, трябва да е било 60-та година. Не познавам никого. Пеех в театъра тогава. В четири и половина свършвахме репетициите и се връщах в хотела абсолютно сама. Магазините - затворени. Тогава наистина почувствах самотата и ужасът, че няма с кого да кажа две думи, защото тогава нямаше и телефони. Намерих се тогава пред отворения прозорец и се питам (смее се) - да скачам ли, какво да правя?

Късметлийка сте, ще кажат някои. Какво мислите за късмета?
- Никога не съм вярвала в късмета. Да ви кажа това е чисто балканска черта, когато казват - ей, оправи се, голяма късметлийка си. Тук страната е друга, синдикална страна - така ли се казва? За България, за обществото там, навярно направих кариера, защото имам късмет. А пък тук, когато ми дадоха една много ниска пенсия, макар да бях плащала страшни суми за пенсията, ми казаха - защото вие сте имали късмет да печелите много. И сте печелили също и за вашите колеги, които са нямали такъв голям късмет.

Кога рискувате?
- Рискът винаги е бил свързан с професията. Рискът да дойда в Италия на 22-23 години, да нямам абсолютно никаква опора, само тези - 106 хиляди стари лири стипендия - това беше страшен риск да не мога да преживея преди всичко. Защото нямах никаква друга опора. Така че веднага се хванах и на работа. Искам да кажа, че винаги съм посрещала рисковете. Навярно съм ги и побеждавала.

Ако тогава големият ви страх е бил липсата на опора, кой е сега?
- Сега ме е страх от света. Голяма дума казвам, нали, но е така. Днешният свят за мен е много, много страшен. Все си мислих, че през 21 век човечеството ще стане малко по-мъдро, а пък сега виждам едни средновековни феномени на земята, които много ме плашат. Това е някакъв свят, който избухва. Тези войни навсякъде, защото ние сме направо заобиколени с войни. Това е с две думи.

Какво мислите за неувереността, как се справяте с нея? Притеснението, че няма да се справите, когато сте на голямата сцена?
- Ще ви изненадам, ако ви кажа, че такъв миг е нямало в моя живот.

Как става това?
- Характер. И най-важното, знаете ли, това е някакъв инстинкт, който в моя случай ме е карал да пея. Аз се реализирах чрез пеенето. Пеела ли съм хубаво? Пеела ли съм лошо, не зная. Може би някога по-хубаво, някога по-лошо, но непрекъснато пеех и го правех с голяма радост. Спомням си, че в началото ми трепереше десния крак. Но нали едно време бяхме все с дълги поли, на сцената бяхме така, тъй че кракът не се виждаше. А пък днес като всички са с минижупи или са голи, треперещият крак веднага ще се види. Знаете ли, за мен сцената беше една пълна реализация. Затова посрещах всичко, свързано със сцената, с радост.

Кога си казвахте, че прекалено много изисквате от себе си, че трябва да намалите темпото, да работите по-малко?
- Никога. И сега - вече на толкова много години - съм построена по този начин. Непрекъснато трябва нещо да правя.

Вече два пъти си говорим сутрин, по време на закуската. Кой е любимият ви момент от деня - закуската, обяда или вечерята?
- Като че ли вечерята. В този европейски, т.нар. цивилизован свят, сме винаги на вечеря. Защото сме свободни само за вечеря. Така че всички срещи с приятели стават по това време.

Спомняте ли си, веднъж ми разказвахте за пламъчето в очите на хората. Но как усещате в кои хора има пламъче и в кои няма.
- Това е много лесно да се забележи. Ако имаш талант, ако имаш пламък, това веднага се забелязва. Особено при пеенето е много явно, защото гласът е нещо много примитивно, ако мога така да кажа. Случва се едно доста примитивно изявяване. Защото не се вижда това, което правиш. Гласните струни не можеш да ги свириш, те сами си свирят. Така че гласът е просто откривател на характера.

Кога си казахте, че вече сте успешна?
- А, никога (смее се). Абсолютно никога. Знаете ли, аз съм малко - може би - изключение в певческата кариера, защото не съм маниакална. Нямам никакви спомени, нямам архив, нямам нищо. Винаги съм хвърляла всичко зад гърба. Ръкоплясканията са нямали никаква цена. Абсолютно никаква. За мен беше важно да чувствам около себе си емоция. И това е магията. Моменти на магия, които усещаш на сцената. Това е някаква невероятна връзка. Хипнотична връзка с публиката.

Тази хипнотична връзка не намалява ли с времето? След 100, 200, 500 появявания и ръкопляскания на сцената?
- Абсолютно не. Защото ръкоплясканията нямат стойност. Има стойност това, което си преживял. Това, което са ти дали хиляди хора. Имаш чувството, че наистина си заслужил това. Че си дал от себе си много и си получил още повече. Това всъщност взимане-даване е най-важното според мен.

Кога усетихте щастието? Може ли да откроите един момент?
- Щастието е на мигове. Когато имаш това чувство, че светът е пълен със светлина. За мен щастието е свързано със светлина. Сега например светлината идва много често с внучетата. На всяка възраст имам своите светлини и щастия.

Как се казват? На колко са години.
- Голямото е на девет и се казва Иванчо - Джовани. А пък малката е почти на две и се казва Чечилия.

Онзи ден си говорихме за две думи, които сякаш на български стоят така близо една до друга - любов и обич. Към кого изпитвате любов, към кого обич, как разграничавате двете думи?
- Обич навярно изпитвам към внуците си, а любовта е свързана с друго, любов към другия пол. Ако си нормален - това е любов с другият пол, ако не си нормален - със същият пол. Но това е все едно и също.

А болката? Кога изпитвате болка?
- А, болка изпитвам доста често, всекидневно почти. Когато разгъна вестника, новият вестник, в който винаги има много трагични вести.

Не се свиква с болката, така ли?
- Не. Живее си болката винаги.

Коя е по-силната и по-слаба болка?
- Има, разбира се, по-силна и по-слаба, това е градацията на болката. Има много болка. Ето една болка, всичко е различно - как иначе да си обясним, че можеш да прочетеш как майки водят в болницата 13-годишни момиченца за аборт. Води го майката. Това за мен е страшна болка. Значи, че в тези млади деца вече няма никаква ценност. Няма нищо хубаво. Няма нищо за откриване. Това е най-страшното. Няма надежда. Но има и много добри деца, много.

Онези с пламъчето в очите?
- Да.

***

Млади оперни певци с международна кариера от школата на Райна Кабаиванска ще се представят в спектаклите на операта Турандот на Пучини в Софийската национална опера на 9-и, 11-и и 13-и декември. Проектът е съвместна продукция на Нов български университет, Софийската опера и балет и Фонд Райна Кабаиванска.

Младите артисти, участници в продукцията, са от България, Италия, Южна Корея, Испания, Китай и Сърбия. На диригентския пулт ще застане Никола Пашковски - асистент на знаменития маестро Рикардо Мути.



Какво четем:

🔴 Одата за чекистите на Стефан Цанев – манипулация на ДС

🔴 Парк събира макети на най-красивите сгради у нас (ВИДЕО)

🔴 Плодове и зеленчуци, които не знаехте че съществуват

Източник: egoist



Коментари



горе